През последните няколко години българската литература стана разпознаваема извън границите на страната ни и беше оценена на най-високо ниво, а една от основните причини е Манол Пейков. Неговото издателство “Жанет 45” работи с някои от най-добрите български автори, сред които Георги Господинов, който стана първият българин с престижната литературна награда “Букър”, номинираната за същата награда Рене Карабаш, Здравка Евтимова, Мария Донева и много други.

След работата си като депутат Пейков има повече време да обръща внимание на любимата литература и на един от любимите си спортове - футболът. Той се наслади на Световното първенство през лятото и така се роди първата му книга. В основата на “Записки около едно Световно” са репортажите за мачовете, които Манол публикуваше в социалните мрежи по време на Мондиал 2026, но тя включва и много други футболни истории, събирани с години.

Пред Sportal.bg той разказа как е избрал футбола за тема на първата си книга, говори за любовта си към спорта и за паралелите между литературата и футбола.

"Записки около едно Световно"

През годините съм писал бележки за минали световни първенства. Писал съм за моето отношение към футбола и изобщо към спорта. Писал съм как станах фен на Локо (Пловдив) и за природата на запалянковщината, за любовта ми към Ливърпул и английския футбол. И тези истории ги събрах, датирах ги и ги наредих по начин, който проследява моята лична еволюция. За много кратко време се случи всичкои нещата са доста мозаечно подредени. Няма една ясна линия, връщат се назад във времето, изпреварват напред, прескачат. Реших да им дам на всички глави заглавия, които да са ориентир. Ако човек я хване в средата или напосоки, заглавието да му дава жокер за какво става дума.

Ясното ми съзнание беше, че ако пропусна лятото и го оставя нататък, ще бъда отнесен другаде и ще изгубя този вътрешен ентусиазъм по темата. С времето тръпката изчезва, интересът изчезва, въпреки че само поводът е Световното. Всъщност записките са около него. Понеже много хора ме следяха и ми пишеха неща, ми се искаше да излезе максимално бързо и реших да направя този компромис. Вероятно има шупли вътре, вероятно има коректорски неточности, колкото и да съм я изтупвал. Може да съм сбъркал някъде име или обстоятелство. А и книгата не е историческа. Нейната цел не е да бъде перфектна по отношение на фактите. По-скоро коментарът на тези факти и извеждането им на друго, малко по-философско ниво.

Защо за първа книга е избрал футболна тематика?

Истината е, че от известно време у мен зреят идеи за книги на три различни теми. Една за политическата ми работа. Според мен имам натрупан много интересен материал като човек, който по принцип не е органически част от тази група хора.

Втората ми тема е дарителската ми работа, която е концентрирана във времето от началото на войната в Украйна насам, но се пръска в много посоки. Имам много истории за разказване. Но не самите истории са толкова важни, колкото моите наблюдения за човешката енергия, за природата на дарителството, за това как тази традиция се връща в България и как аз се оказах някакъв неочакван агент на тази промяна, която се случва в нашето настояще.

Друга тема е издателската ми работа, в която също съм натрупал много наблюдения. Естествено, докато бях в Парламента нямаше и минутка време за това. Но сега, когато излязох от Парламента, изгря на хоризонта четвърта съвсем несвързана и много по-лека, може да си каже човек, макар че не е съвсем така.

От друга страна за мен това беше своеобразна лична лаборатория, защото да събереш една книга не е лека работа. Отговорна е, особено за човек като мен, който е отраснал в литературно семейство, който издава книги на други хора, който се опитва да държи летвата високо. Естествено за сeбе си ще я вдигнеш още по-високо, което означава, че ще имаш постоянни притеснения, ще отлагаш във времето, ще премисляш, обмисляш. И исках да прокарам някаква следа, да утъпча някаква пътека, по която после, макар и с други теми, да мина, защото тя механиката е подобна.

Страстта към футбола и как се променя през годините

Страстта приема нови лица с времето. В детските години си много впечатлителен и всичко е емоция. Футболът е огромна емоция и спортът изобщо, защото аз изпитвам същите емоции, когато гледам лека атлетика, когато гледам биатлон, той е може би най-любимият ми спорт, когато гледам волейбол, баскетбол, хокей. Нощем ставам да гледам НБА. Спрях да ходя на мачове, за жалост. Начинът, по който се управлява българския футбол през последните 20-25 години уби у мен сякаш желанието, но доказателство, че като цяло интересът ми не е намалял е фактът, че си купувам билети и ходя на другия край на Европа на "Анфийлд" да гледам Ливърпул.

Там виждаш нещата, които искаш да видиш и тук. Виждаш един истински дуел между отбори, които са поставени на равни начала, но ги няма тези дивотиии, които се случваха най-вече през 90-те, когато мутрите усетиха, че спортът е един хубав начин за пране на пари. Превърнаха го една перачница и то си личи от представянето на българския национален отбор. Тъжно е, тъжно е.

Проблемът с детските школи и примерът в английския футбол

Има една много интересна глава в книгата. След успеха на Англия срещу Норвегия на четвъртфиналите си направих труда да проуча от титулярната единайсеторка на Англия всеки от къде произтича, каква е личната му история. Някои са тръгнали от махленския клуб, някои от училище, други от детските школи на големи клубове. Абсолютно невероятно е да видиш как в много случаи това са школи на отбори от седмо, осмо, деветото ниво на английския футбол. Те са толкова добре интегрирани в цялата система, че ти можеш да израснеш за броени години, да минеш през цялата тази система, тя да те отсее. Да възпита у теб определени ценности, определени способности, философията за играта, но и техниката, силата, бързината. И да стигнеш вече до елитния спорт. Това не са просто две-три големи реки. Това са хиляди, десетки хиляди поточета мънички, които обаче са бистри, които се вливат едно в друго и в крайна сметка поемат енергия и стигат до морето във вид на голяма река.

Това е, което на нас ни липсва. Първо заради липсата на традиции и второ най-вече по чисто политически причини. Просто в Англия има политическа приемственост от пет или шест века. Ние сме асансьор. Ние сме минали през абсолютно всички форми на обществено управление, които са познати на човечеството. Това със сигурност се отразява, защото спортът изисква тази приемственост и спазването на тези традиции.

Историята на Локо (Пловдив)

Проучванията на моя приятел Ангел Ангелов за историята на Локо Пловдив показват всъщност как тази традиция е видоизменена и как е фалшифицирана. Дълго време се смяташе, че Локомотив (Пловдив) е основан през 1936 г. В сегашния си вид той е пряк приемник на Спортклуб, който е създаден 1926 г. След девети септември, тъй като Спортклуб очевидно е носил някаква свободна енергия, той е трябвало да бъде изцяло видоизменен и е превзет от функционери. Те го обединяват с един клуб, който е от трета българска дивизия и е абсолютно непознат. Тогава Локомотив има съвсем други цветове. Всъщност те взимат от него само името, но именно то оцелява през годините.

Същото се случва със Спартак Пловдив, който е пряк наследник на Левски Пловдив, който е най-старият не само пловдивски, но и български отбор. Всъщност до ден днешен се смята, че Спартак е основан 1949 г., а той съвсем директно може да бъде проследен до 1911 г. Има съвсем директна и пряка приемственост с вливане на други по-малки отбори. Проблемът е, че няма достатъчно живи спартаклии, които са достатъчно гласовити да се опитат и те, както Локото, да си върнат своята история.

Всички тези неща ме занимават много живо. Тук виждаме колко много връзки има между футбола, обществения живот, политиката. Как през едното се провижда другото. Човек, ако не е само спортен запалянко, той няма как да не се опитва да влезе в дълбочина и да ги осмисли тези неща и да използва случая, както се опитвам в книгата, да ползва футбола като метафора за нещо, което се случва с нас, вътре в нас, около нас и как футболът е метафора за всичко останало в живота ни.

Скандалът във ФИФА и връзката между футбола и политиката в световен мащаб

Пределно видимо и ясно е, че нещата са много гнили. УЕФА се изправи срещу Инфантино и мисля, че на него са му броени дните начело на ФИФА. Ако се върнем назад, имаше го това и със Сеп Блатер, с Жоао Хавеланж също. Винаги тези подозрения ги е имало, защото ФИФА е малко като държава в държавата. Нейният бюджет е колкото на една средноголяма европейска държава. Там се разиграват едни огромни пари, апетитите са страхотни. Единственото достойнство на Инфантино е, че говори около 11 езика и е много умел с езика си, но очевидно истинските ценности на спорта и спортсменството, идеята за достойнство, за почтеност, за честна игра, за достъпност му липсват. При Инфантино това, за жалост, изобщо не е водещо. Когато стигнеш на такива висоти, апетитът нараства и се самозабравяш. Може би не всеки. Има хора, които са достатъчно добре стъпили на земята, но той със сигурност не е един от тях.

Успехите на българските писатели и връзката между литературата и спорта

Мостът със спорта е абсолютно незаобиколим. Тези постижения са резултат от колективни усилия, но не, за съжаление, резултат от усилията на цялата държава, а на една шепа хора, които са общо взето неправителствени организации, отделни издателства, асоциация "Българска книга", отделни хора, които от години дават мило и драго за промотиране на българската литература.

До преди шест-седем години българската литература практически не се предлагаше по професионален начин зад граница. Толкова е голямо морето от световна литература, че ако ти самият не се опиташ да си прокараш път и да се направиш себе си видим, никой не знае какво се случва в националната ти литература. Говоря не за един човек, а за една държава, малка държава като България. Българският не е английски, не е френски, не е испански, които се говорят от милиони хора и шансът да достигнат до публика е много по-голям.

Трябва да има насочено проактивно усилие и аз мисля, че всички неща, които съм направил през последните години са немалко. Това е може би най-важното нещо, което съм постигнал в живота. Стартирах литературна агенция "София", която успя за пет години да вдигне продажбите на български заглавия и на български автори многократно. Преди 2021 г. пет до седем български книги се издаваха в чужбина. И това беше постижение най-вече на самите автори, макар в тези среди да се смята за лош вкус един автор да се самопромотира. Трябва да имаш рекламен агент, но в чужбина рекламните агенти трябва да ги убедиш да те продават. Това е сложна и трудна работа. За да пробиеш, трябва да имаш български агент, а български агенти просто не съществуват.

Благодарение на страхотната ни находка - Гергана Панчева, която е единственият служител на тази агенция, тази година до настоящия месец сме продали над 50 заглавия на български автори, като това са 22-ма различни автори. Георги Господинов си беше утъпкал пътя преди това, въпреки че ние сме му издател от 25 години. Реално той постигна за 20 години това, което един западен писател, ако има качествата на Господинов, би му коствало две-три до пет години. Той трябваше да мине по този много дълъг и много тежък път. С много лични усилия и жертви го постигна. Когато имаш тези страхотни гласове, които и преди ги имаше, но не се чуваха извън границата на страната, те сега започват да звучат вече на английски, на немски, на френски, на румънски.

Същото е и в спорта. На един етап от Европейското по лека атлетика в Бирмингам Норвегия водеше по медали. Това е държава, която никой никога не е свързвал с летните спортове и в частност с леката атлетика. Това го направи благодарение на изключителните си детски школи. Норвегия е държава, която е по-малка от България по население. Същото е със Словения. Виждаме Тадей Погачар, Примож Роглич, виждаме в ски скоковете какви чудеса правят, виждаме Лука Дончич в НБА. Това е страна от два милиона. Сигурен съм, че тук става въпрос и за държавна намеса. Но истината е, че ако има една шепа качествени организации, които да работят и никой да не им пречи, това е възможно. Естествено в спорта това е свързано с повече пари отколкото в книгоиздаването.

Това може да се случи с българския спорт. Било футбол, било волейбол, било баскетбол, било индивидуалните спортове, било лека атлетика. Аз виждам къде тренират. Имам приятели лекоатлети. Стадион "Пловдив" е абсолютна руина. Той се руши този стадион. Тук имаме абсолютна липса на далновидност от една страна и от друга преследване на личния интерес, защото да оправиш стадиона на Ботев и Локото ти води преки гласоподаватели, защото това са феновете на въпросните отбори, докато стадион "Пловдив" той си няма конкретни фенове, независимо, че обществената полза би била в пъти по-голяма, никой не го е грижа за него. Тук пак се връщаме към политиката и пряката връзка с успехите или неуспехите в спорта.

Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google

Следвай ни: