-
Sportal.bg
-
Волейбол
-
Grazie, Professore!
Grazie, Professore!
- 15 сеп 2009 | 11:12
- 11179
Силвано Пранди ни промени тотално и един прекрасен отбор е напът да стане божествен!Националният отбор по волейбол винаги е концентрирал народната любов. Той е светлината във времената на тотален мрак на футболния ни небосклон. А и не само тогава. Волейболът ни има традиции, които са умело поддържани от хората в тази сфера, които се стремят непрекъснато да надграждат над постигнатото.И затова имат обичта на хората, която, ако перефразираме покойния Емил Димитров, „никой не може да им отнеме“.Нима цяла България не бодуваше по време на световното в Япония през 2006-а и Световната купа пак там година по-късно, за да гледа успехите на момчетата на Мартин Стоев? Нима не изтръпнахме при новината за проблемите на Пламен Константинов в Далечния изток преди и по време на олимпиадата? Нима не се молехме тестостеронът на Капитана да е що-годе нормален, за да може да се върне при отбора и да му помогне. И нима не плакахме, когато Русия приключи набързо с мечтите ни?Но ние им прощаваме на тези момчета дори когато не играят както трябва. Когато са 8-и или дори по-назад в класирането и когато правят най-слабото си представяне в Световната лига в историята, падайки от доскорошни „клиенти“ като Япония.Прощаваме им, защото знаем, че пак ще ни хвърлят в еуфорияИ този момент дойде много бързо. Настъпи благодарение на Силвано Пранди. Професора, както го наричат на Апенините, дойде у нас отрупан със слава от безброй успехи на клубно ниво, но недооценен на национално. Защото въпреки че спечели първия медал за „адзурите“ от олимпийски игри – бронз от Лос Анджелис 1984, той бе свален от поста, за да може по-късно изграденият от него отбор през 1985-1986 да бъде доразвит до съвършенство от Хулио Веласко.Но дори и след като аржентинецът напусна „скуадрата“, сътворявайки „златния век“ на италианския волейбол, никой не се сети за Учителя. Не – за Професора. И Пранди продължи само да мечтае да води националния тим на Италия, който бе поверяван на други. Дойде в България и само за няколко месеца работа направи така, че Италия да ни завижда. Не да ни мрази за това, че ги бихме с 3:0 (той Мартин Стоев редовно си удряше „скуадрата“ на Монтали в предните години), а да ни завижда, че успяхме да преоткрием „лекциите на Професора“, които май на Апенините бяха забутали в някой шкаф да събират прах.Учен през 70-те години от българските майстори във волейбола като Георги Чолов, Димитър Каров и Димитър Златанов, сега Пранди затворицикъла, след като научи нас, българите, не просто да побеждаваме (това го можехме и преди), а да бъдем екип. Да бъдем като юмрук в кадифена ръкавица, който удря лошо по световни сили като Русия, Италия, Сърбия и Холандия. Екип, в който Андрей Жеков се преражда, Матей Казийски и Владо Николов продължават да блестят все така силно, раждат се нови звезди като Виктор Йосифов, близнаците Братоеви и Цецо Соколов, неимоверно се усъвършенстват скрити лидери като Тодор Алексиев и Христо Цветанов...Да, но България пак не стигна финала, ще кажат някои. Добре, нека обаче те ни разкрият колко пъти в историята си страната ни е играла финал при мъжете на големи първенства и кои години са били те. Май трябва да се върнем чак през 1980-а и финала на олимпиадата в Москва, за да си спомним за последния такъв случай.Сега Пранди ни донесе първо отличие от 26 години насам от европейско първенство. Но по-важното е друго – отборът е преобразен. Той е прекрасен, но трябва още малко самочувствие и кураж, за да бъде божествен.Но ние можем да чакаме.Grazie, Profеssore!ГЕОРГИ ПЕХЛИВАНОВ, Меридиан Мач