Тити: Допуснах грешки, но съм силен да ги призная

Вторият най-голям акционер в Левски - Константин Папазов, даде интервю за сайта levski365.com.

Какви усещаш, че са отношенията ти с левскарите в момента?

- Със сигурност не са такива, каквито аз съм искал да бъдат и са били. Например това се е виждало в баскетболната зала, където аз съм водил моя любим отбор, а те са подкрепяли своя любим отбор. И са скандирали моето име повече от това на играчите. Което е оценка на едно отношение или отдаденост. От 22 години треньорска кариера, 20 са преминали в Левски. Защото, когато феновете са отдадени и усещат същото отсреща, за тях не е най-важното резултатът. Виждали сме го с футболния отбор. Когато играчите дават всичко от себе си, феновете усещат, че са дали сърце и душа за Левски. Така че със сигурност всичко това е загубено за мен, защото аз можех тихо и кротко да си стоя в баскетболната зала, да си бъда същия този фен, който съм си бил винаги и когото през ноември 2013 г. поканиха да бъде част от организацията на юбилея. Ето това загубих - да скандират моето име. Може би да усещат, че съм лоялен към Левски.

Правя си равносметка, че има две неща, с които много се гордея в живота си. Първото е един формат, който се случи през 2008 г. и в който попаднах, след като имаше филм на Би Би Си за един дом за сираци и този формат постигна много добър човешки резултат. Това е единствената година, в която не съм бил треньор. Обръщайки се назад това е най-смисленото нещо, което съм направил. А най-истинското е юбилеят, който със сигурност ме кара да се чувствам горд пред Синя България. Направихме го по детски, с много грешки, но и с огромно сърце. Получи се по същия начин. Мисля, че тогава Левски беше в същото положение, даже по-тежко. Но пък имам принцип в живота, че дори в ужаса трябва да се търси положителното.

Обаче дори този кошмар, който се случва с Левски в момента, вади на показ други много истински неща, като огромната синя любов, която не зависи от резултатите. Сегашното поколение няма да бъде участник в 200-годишнината на клуба, дай Боже всеки, който има този късмет, да участва в 150-годишнината. Но аз винаги съм си мечтал да може отново да повторим онази стогодишнина, великата вечер. И вече съм се огледал в 111-годишнината, Левски винаги трябва да бъде първи, така че трите единици са символ. И тъй като ще ни трябва повече време, за да изчистим грешките, то мисля, че спокойно можем да поставим началото и сега.

Ако се върна обаче в сегашния момент, то това, което се случи на 25 януари, денят на заминаването на Божков, заслужава внимание. Беше се създала една мантра, че на Божков нищо не може да се случи, а катаклизмът се случи. Естествено за Божков има далеч по-значими неща, но за левскарите - Левски е най-значимото. При Божков и неговите бизнес партньори братя Ганеви може би нямаше резултати, но със сигурност имаше стратегия и хоризонт пред Левски. Не се получи.

Но дори и в сегашния момент труден момент, пак има нещо положително. Синя България показа, че и в критична ситуация Левски оцелява, защото генът му е по-различен. Той е създаден така, макар че през 1914 г. на Могилката едва ли основателите са предполагали, че техният клуб ще бъде социален феномен. Левски е минал през катаклизми, но е устоявал, защото Отборът на Народа не е измислица, а поредица от факти и събития, които създават това определение.

Това, което ми тежи е случилото се по време на събранието. Аз не бях там, защото бях още под карантина. Но излезе една декларация и тя ме разочарова. Защото докато хората са били там на събранието... Не е нормално да се противопоставят хората и левскари да скачат срещу левскари. Хайде българи срещу българи иди дойди, защото има различни идеологии. Но левскари срещу левскари не мога да го проумея.

Загубих всичко това - отношението на левскарите.

Дай, ако можем обаче, да канализираме това интервю с малко повече конкретика. Често се връщаш на юбилея. Какво те промени той?

- Със сигурност се чувствам по-горд. Така съм устроен - ако някой ми подаде ръка, да му се реванширам. Смятам, че каквото съм постигнал в живота си го дължа на Левски. Юбилеят е едно от нещата, с които съм се реванширал. Но съм наясно, че такова събитие може да се случи без мен, без всеки от нас. Аз или някой друг можем да дадем някаква окраска, но нищо повече. Цялата борба, решаването на трудностите, усилията от сърце. Със сигурност са променили нещо в мен, но основното е чувството на гордост от крайния резултат.

Възможно ли е обаче целият този зрелищен резултат да е създал у теб някакви нереалистични очаквания - например към хората около теб, към левскарите. И тези нереалистични очаквания да се израждат в даден момент...

- Ами живеем в държава, в която има огромно недоверие на всяка крачка. Масово сме заобиколени от скептици. Още от този юбилей сме били заобиколени от скептицизъм. Всеки има някаква заслуга, но бяхме около 20-30 човека тези, които вярвахме, че юбилея ще се случи по начина, по който се случи. И когато виждаш резултата, със сигурност си мислиш, че има огромен потенциал. Няма как да е иначе. Никога не съм бил мнителен, но мисля, че случилото се през 2014 г. показа, че левскарската общност има потенциал, който ако бъде правилно използван, може да доведе до огромни неща. Консолидирането на този потенциал с ясна визия и цел, без да съм краен, смятам, че уплаши някои хора.

И ако мога да върна времето назад, тези хора, които се занимавахме тогава, трябваше да се опитаме да използваме еуфорията и да консолидираме потенциала. Ако имаше машина на времето, с която да се върна, това бих искал да направя тогава.

Сега времената се промениха, животът като цяло. Мисля, че в последните години хората претърпяха много разочарования. Няма борба за просперитета на всеки отделен човек, а по-скоро има битка за съществуване. Просперитет срещу съществуване. Това няма как да не се отрази върху всичко наоколо, в това число и Левски и левскарството.

Но нека конкретизираме тогава. На два пъти в последните месеци ти се намеси в дарителската кампания и усилията на левскарите, като постави нереалистични цели. Първият път беше на 3 март с очакването за 1 милион смс-а, а след това на годишнината от рождението на Васил Левски пак с огромно количество сезонни карти. Не смяташ ли, че по този начин сложи прът в колелата на кампанията, която се водеше доста добре, различно, с реалистични прагове и хората ги постигаха, чувстваха гордост и още по-голяма амбиция да участват?

- Със сигурност, ако теглим чертата, е така. Един път грешка, втори път грешка... Човек трябва да прави анализ. Имам една максима, моите играчи ме познават. Човек винаги трябва да си поставя най-високата цел, но дори и да не я постигне, да остане в подножието и да чувства гордост от усилията. Не всеки може да качи Еверест, но ако в мечтите си може да го качи, ще го докара до Лхоце например.

От това съм изхождал в тези си изказвания. Единствената ми цел е била да мотивирам. Но осъзнах в един момент, че вероятно бъркам, като отидох до магазина и видях количеството продадени карти. И реакцията ми беше съвсем спонтанна. Може би се бях заблудил от карантината, от желанието на левскарите да помогнат с каквото могат. Смятал съм, че абонаментната кампания например е най-голямата проява на левскарщината, защото тя събира в себе си всичко. Имал съм пред себе си и примерите на другите клубове. Но в крайна сметка осъзнавам, че може би ние нямаме същата футболна култура като другите нации. Имаме и някои особености в манталитета. Българинът например в последния ден плаща битовите сметки, кредитите, оставя всичко за накрая.

Ето казват ми, че резултатът тази година е много по-добър от предишната, но може би съм бил подведен от максимализма, в случая своя собствен. Но животът е за това - да си признаваш грешките. Сбърках и се надявам да не се спъвам два пъти в един и същ камък. Дано не съм повлиял чак до толкова голяма степен негативно на хората.

Тук имам предвид обаче и друго. Левскарите неведнъж даваха всичко от себе си за Левски в последните години. И в сегашния момент получиха отсреща голяма доза арогантност. Например това, че до голяма степен оцеляването на Левски беше прехвърлено върху техните плещи, а не толкова върху усилията на хората, които ежедневно са ангажирани професионално с Левски. Не идва ли в повече подобна арогантност за хората и не ги ли отблъсква?

- Всеки ден сме разсъждавали от позицията, че постъпваме правилно към даден момент. Ако сега се върнем назад може би ще открием някакви грешки или сбъркан подход. Но искам да кажа и друго. В клуба аз и Павел (б.р. - Колев) бяхме тези, които натискахме и натискаме за различните инициативи. Докато Наско Сираков беше и е човекът, който ни слага спирачки. Неведнъж той казва: "Стига, достатъчно изцедихме хората и не може да го правим всеки ден. Трябва да намерим начин да се оправяме."

Сега имаме нов акцент и това е така нареченото членство. Защото стадионът например е лимитиран като капацитет и има някакъв таван всяка кампания, това е необятно поле. Ето тук може да покажем колко сме левскарите, защото е въпрос на съпричастност. Това е моята идея, желание, мечта - да покажем съпричастност и отдаденост към Левски. Давам си сметка, че хората имат и очаквания - добрите игри пълнят стадиона. Но искам да развием потенциала на Левски. Хората, които са от години покрай отбора, направили са фенски структури, ги приемам за даденост. Те са константа и са част от Левски. Но искам да върнем и да ангажираме останалите хора, които са намерили оправдание или пристан на разочарование. Не приемам това, че човек трябва да търси оправдания, а не пътища, за да върви напред.

Но ти си наясно, че във футбола това поведение на привържениците винаги трябва да се приема като сигнал. Когато хората се отдръпват, това значи, че нещо не е наред. Не мислиш ли, че и в момента левскарите за пореден път дават такъв сигнал по единствения възможен начин? Англичаните например казват в подобни ситуации, че сега е ред на отбора, собствениците "да дадат необходимото".

- По-скоро да, това е точно такъв сигнал. Левскарите са показали потенциала, той е още по-голям. Но сега очакват от нас...

Очакват усилия.

- Да, точно така. И понеже ние не сме богати със Сираков, трябва да покажем усилия и те да ни последват отново. Да надградим с нашите действия това, което има като основа. Трябва да признаем, че това е основа от шока от най-лошото. Можем да кажем като при епидемията, че сме стигнали едно плато и сега трябва да стъпим здраво и да надградим. Това е така.

Не се ли плашат левскарите малко повече с "най-лошото", каквото и да означава това? Не смяташ ли, че трябват спирачки и в това отношение, защото темата доста се преекспонира, докато в същото време се обяснява на какъв отбор са привърженици те - стар, величествен и непоклатим?

- Наистина всичко е въпрос и на пропаганда, на начин, по който се отразяват нещата. Българинът винаги критикува. Едва ли и ще намерим съвършения модел. Но аз смятам, че като си от Левски, ти трябва да помагаш на Левски. И може би във времето трябва да станеш коректив. Да помогнеш, но след това да кажеш: не се справихте, а аз помогнах. Но пък тогава ще накаже нас, а потърпевш ще бъде футболният клуб. Ето това е нещо, което аз не зная дали е възможно да се промени в съзнанието на левскарите. Защото ти помагаш на твоя клуб. А ако вече той се управлява некадърно, трябва да има механизъм за промяна.

Ето в това отношение системата на Барселона е по-истинска и близка до големия клуб. Всичките привърженици държат съдбата на клуба си в свои ръце, а са намерили и формула да го правят културно - белите кърпички, които вече са ясен сигнал.

Кога смяташ, че ще си готов да споделиш с левскарите отговорността да управлявате заедно клуб или това, за което говориш в момента? Механизмът в момента е в теб и Наско Сираков.

- При всички случаи клубът като авторитет трябва да е клуб. Има ревност към това защо някой левскар е част от управлението на клуба, а друг не е. А това е страшна грешка. Защото ако някой левскар е полезен с нещо и помага на този клуб - какво значение, че е той?

Да се върнем обаче конкретно на теб. Говорим за твоите 35% от акциите. Кога ще си готов Левски да се управлява по този модел, за който само се говори и доверието към теб, Наско или някой друг да се потвърждава и препотвърждава на избори?

- Към тези две значими дати, за които стана дума по-горе има и трета. Тук не говорим за дати, свързани със семейството. Тази дата е денят, в който Наско ме покани на обяд със семейството. Защото не го крия, може да съм се надценявал, но в един момент аз контактувах с Васил Божков и съм си представял момента, в който държа всички акции в ръцете си. Там, самолетът на DHL, дето не дойде. И когато сме говорили с Наско, сме казвали, че 51% са тези акции, които трябва да бъдат неприкосновени и да дават гаранция на левскарската общност. Едно от нещата, към които в последните години хората са ревниви е, че се появяват хора или корпорации, които управляват. Хората им гласуват доверие, макар и само за момента и твърде резервирано. Като добавим и това, че вече 11 години няма успехи, привържениците са станали доста взискателни и не чувстват хората като част от Левски. Тези 51% са гаранцията да се сложи край на процеса. И когато се появиха въпросните 35%, може би мнозина просто си казах: откъде накъде той?

А откъде накъде ти? Дай да го кажем по този начин.

- Вероятно на база на случилото се преди това. Но Наско Сираков така е преценил. Аз не се сърдя, че това поражда въпроси и ревност. Но ако някой вникне в детайлите и смисъла, няма да има такъв проблем. Защото вижте, никой няма нужда от целите 86%. Контролът са 51%. Отделно Тръста през годините с тези 10% е узаконил правото привържениците да са коректив и да могат например да свикат Общо събрание. Това, че не го е правил, означава, че не е имало чак такава безпардонност в управлението, че да се започне война от феновете. Имало е забележки от Тръста, но не се е стигало до крайности и да се използва този инструмент. Ето това е идеята. Така е с 51%, които трябва да са при Левски и Наско е отговорен за това. Останалите 35% в мен са "свободни". Това, че Наско така е решил... Не мога да осъзная защо носи чак такъв негатив.

Обичаш да говориш за историята. Левски през тези 106 години е имал много проблеми и управници. Голяма част от тях, особено в първите години са останали анонимни, сигурно пак е имало проблеми, скандали, крамоли. Каква е вероятността след 100 години да си с анонимно присъствие в историята спрямо тази да си от хората, които, както казва Хегел, са придвижвали напред самата история? Колко забележим за историята би могъл да бъде моментът, в който искаш акциите и който сега изглежда драматичен и ключов?

- Всичко съм правил спонтанно и съм следвал съдбата. Със сигурност бях активен в периода, в който повлия и пандемията. Ако бях ангажиран с отбора си в залата, може би нямаше да имам времето и импулса да се отдам. Иначе признавам, репетирал съм пред огледалото момента, в който искам акциите на Божков. Но дълго време акциите бяха препъни камък и съм се чудил какво е толкова сложното? И когато се събрахме с феновете... Просто трябваше да се действа. Искам да кажа и за писмата до премиера, до феновете, до Божков - трябва повече в България да се използва думата "Благодаря".

Защо така се настървиха левскарите срещу теб?

- Ами аз имам слабости. Може би и този диспут за екипировката изигра своята роля, включително въпреки предупрежденията да не ходя от много левскари. Отидох, защото смятах, че това ще бъде прието като криене, като пазене, а няма нищо толкова нередовно в тази ситуация. Ако бях получил акциите от Божков, мисля, че повече щяха да приемат това ми действие хората. Така си мисля.

Преди малко каза за машината на времето. Ако се върнеш назад, сега щеше ли да отидеш в студиото на "Спортал" за този риалити формат, който хората приеха за унижение за Левски и левскарите?

- Не. Всъщност може би щях да отида. Аз зная къде е моментът, в който трябваше да сложа точка. Когато той (б.р. представителят на "Макрон") започна онази работа с памперсите и нивото падна, аз трябваше да кажа: "Благодаря ви, Левски сега излиза от този формат, уважихме ви. Ако искате мога да се върна сега като Тити Папазов, за да не ви развалям предаването." Но трябваше да изляза и да кажа, че на Левски нивото е друго и не отговаря на това. Хората, които представлявам в момента като част от Левски, не заслужават това. Защото в онзи момент ние победихме. Като си победител обаче стискаш зъби и излизаш, а аз не го направих.

Не е ли това класическа пирова победа, защото породи твърде много негативни емоции, защото не направи разлика между Тити Папазов и институцията, която представляваш?

- Затова казвам, че ако можех да върна времето, бих го направил и постъпил по друг начин. Защото казвам, че грешките трябва да се признават, ако си силен. Така че дори и в това има нещо положително - да видя грешка и да я призная.

Значи приемаш, че е грешка?

- Да, това беше грешка, защото Левски не трябва да пада на това ниво.

А как приемаш това, че точно в този период немалко левскари поставиха под съмнение левскарството ти? Започнаха да цитират случки от миналото ти.

- Истината е, че случката от миналото аз сам я разказвам. Също така в България винаги можеш да намериш кусур на някого, ако си го поставиш за цел. Аз съм показал от 1998 г. като треньор на Левски, а после и с юбилея, безрезервност към Левски. Така че съмнението върху левскарството ми е можело да съществува и в онези моменти.

Не е лошо да говориш директно обаче за тези ситуации, които хората изброяват. Първо си бил от ЦСКА, после си празнувал покрай Георги Илиев с Локомотив Пловдив, след това си имал близост с Цветан Василев и си бил около Ботев...

- Мога да кажа със сигурност едно нещо - съдействал съм например Мъри да подпише в Ботев Пловдив. Иначе Георги Илиев ми е бил личен приятел, поканен съм бил. В спорта има съперничество, няма война. В живота често се случва най-близките хора да са от други отбори. И боричкането трябва да бъде по детски - кой е най-добър. Но е нечистоплътно да ми казват тия неща. Давам си сметка, че сега прожекторът е по-висок, а Левски е най-значимото нещо. Така че е нормално да се случват тези неща и да се вадят. Но Левски е толкова голям... Затова го казвам, че Левски излекува психологията на хората в пандемията, защото обърна дневния ред. Но аз зная за моето минало, не приемам да ми се търси сметка, защото не съм направил нищо лошо. Заради това почнах с Мъри. Не съм го отмъкнал от Левски.

Чувстваш ли, че си загубил в някаква степен доверието на левскарите?

- Бях сигурен още в самото начало, че това предстои. Знаейки какво се е случило с предишните собственици, бил съм и очевидец на някои неща. Например с Батков. На един мач с Лацио, паднахме 4:0 и целия стадион почна да пее срещу него обидни неща. Поисках да отида при него в ложата да споделя това унижение. Всеки прави грешки, като например неговата на 7 май 2008 г., когато махна Мъри и Наско. Но всеки, който е работил за Левски, заслужава уважение.

Така че бях наясно, че няма как да застанеш на сегашната ми позиция и да прибавиш плюс. Но пък това не може да ме спре. И освен това няма левскар, който може да откаже на Наско Сираков. Така че приемам негативите и няма цена, която не си заслужава да бъде платена, за това, което ми се случи.

А ако почувстваш един ден, че си загубил цялото доверие на левскарите?

- Ще ми бъде тежко, но ще го приема философски. Зная, че има един пристан, където мога да отида винаги и това е моето семейство. Най-малко ще остана с тях. Но съм двойно по-мотивиран да не загубя това доверие. В крайна сметка може някой да не те харесва, но ако си свършиш работата и колкото е да относителна оценката за успеха, поне ще получиш оценка за работата. Никой от нас с Наско не е очаквал чудеса, най-вече във финансово отношение, но все пак се случват някои неща, независимо че не са отразени широко в медиите и общността.

Готов ли си да пожертваш ролята си от юбилея, за да си днес изкупителна жертва в Левски за доброто?

- Какво значи дали съм готов? Аз съм готов, защото съм изживял онзи ден. От деня, в който съм започнал днешните неща, съм наясно, че може да бъда жертва. Следвам съдбата си и слабостите. Дори това, че плача, не го приемам за слабост, защото нито имам копче за спиране, нито такова за пускане. Такъв съм, какъвто съм, а за Левски съм отдаден безрезервно. Това е. Ако съм жертва, значи ще си е струвало.

Следвай ни: