Димитър Каров: На волейбола му трябват твърди глави

Легендата на българския и световния волейбол Димитър Каров навършва на 27 ноември 70 г. Той е от звездите на спорта през 60-те и 70-те години на миналия век, а през 1970-а печели сребро с националния на световното в София. Тогава Каров е обявен и за разпределител №1 на планетата, но загубеният финал е негова голяма болка. Болка таи и съпругата Лидия - сестра на загиналия през 1971-ва в катастрофа футболен идол Георги Аспарухов-Гунди. Драмите обаче са в миналото, сега в къщата на фамилията в столичния квартал "Редута" цари неподправено настроение. Защото живеят много хора с деца и куче. Къщата е забележителна и с друго - в нея е живял и самият Гунди.

- Ще изинявате, но правим ремонт и е малко хаос...

- Тук ли е живял Гунди, г-н Каров?
- В това дворно място е била старата къща на неговите родители, а тази е построена през 1956 г. и Гунди е живял в нея.

- Сякаш не обичате тези спомени...
- Беше много тъжен момент. Когато стана катастрофата, жена ми бе бременна в шестия месец с голямата щерка. Едва устиска детето... Съдба, жестока съдба... Баща му бе по-мълчалив, но майка му много страдаше. Всеки ден я карахме на гробищата, плачеше, чистеше гроба, хора около нея се събираха. Тя, милата, плачеше и приказваше, приказваше...

- Има ли нещо, което не е казано за Гунди и като близки хора знаете?
- Не вярвам, той е разшифрован и разгадан. Толкова години се пише за него.

- Как я карате като пенсионер?
- Много добре... (смее се). 30 години бях в спорта - от войник в ЦДНА, състезател, треньор, ръководител. Имаше неудачи, но запазих нежно чувство към волейбола и спорта като цяло.

- А избледня ли горчилката от онзи прословут загубен финал на световното първенство в София през 1970-а от ГДР с 2:3?
- Да, това е мъка за цял живот. Както и олимпиадата в Мюнхен през 1972 г. В София водехме с 13:5 в тайбрека, но загубихме. На олимпиадата в полуфинала водехме на Япония с 2:0 и паднахме с 2:3. Бяхме станали световни шампиони, хората вече скандираха. Но... малшанс. След края седнахме в съблекалнята и никой никого не укори. Свалихме фланелките, поплакахме и си тръгнахме.

- Само малшансът ли е обяснение за загубата?
- Ние не бяхме подготвени психически да играем финал. Задачата от федерацията бе да се класираме за олимпиадата в Мюнхен, а това ставаше, като влезем в четворката.
В първия ни мач от финалната фаза с Япония обърнахме от 0:2 до 3:2 и това събуди нещо в нас, че имаме възможности. И си казахме - може да се подкваси Панчаревското езеро... Имахме такъв лаф. И така подобрявахме играта до финала. Там обаче липсваше част от организацията на федерацията. Защото всички големи отбори правеха така, че съдиите в решаващите моменти им даваха по едно рамо. Тук е деликатният момент - когато искаш да направиш нещо голямо, трябва да мислиш отдалеч и да го подготвиш. Ние не бяхме подготвени - нито организационно, нито мотивационно като отбор. Може би затова се случи така.

- Другата ви мъка е олимпиадата в Мюнхен...
- Да, така е. Тогава бихме същите тези германци преди олимпиадата и вече имахме самочувствие, а и съдиите имаха уважение към нас. Но пак малшанс и срещу японците. После станахме четвърти, биха ни руснаците.

- Вярно ли е, че в онези времена е имало указания да не биете руснаци?
- Не, не. Може би е имало такива неща на ниво ръководители на спорта, федерации... Но с мен никога никой не е говорил.

- Освен мъка сте имали и хубави моменти - кой е най-светлият?
- Когато през 1969 г. с ЦСКА станахме европейски шампиони в Букурещ, като бихме "Стяуа". Беше страхотен мач, но и съдиите свириха джентълменски. Тогава си купих една табла за спомен от Букурещ и я пазя досега.

- Какви спомени имате от гурбета в Италия?
- Отидох в Торино на 30 години като играещ помощник-треньор - амортизиран и понапълнял. Трябваше да започна от нулата, трябваше да пазя диети, станах и йога. Смятам, че съм от първите треньори, въвел гъвкавостта в тренировките. Сега го правят всички. В началото ми беше много трудно, знаех само малко френски. А те бяха в началото на големия волейбол и не знаеха какво да правят. Но бързо започнаха да се учат и напреднаха много.

- Учили сте ги, а сега Италия е толкова напред в сравнение с България...
- Така е, но те направиха много за волейбола, възхитен съм от тях. Те показаха и като състезатели, и като треньори, и като ръководители, че искат да се учат. Виждате, че техните треньори са навсякъде по света.

- Дори и в националните отбори на България...
- Да, но това не е лошо. И ние трябва да се учим. Сякаш тук живеем повече с носталгията какво е било едно време, че сме учили сърбите на баскетбол, италианците на волейбол... Времето е сега, историята е спомен.

- Къде е нашият волейбол в световен мащаб?
- Добре е, аз лично съм доволен от това, което правят момчетата и федерацията. На високо ниво сме, въпреки че няма средства в клубния волейбол.

- Гледате ли мачове от нашето първенство?
- Признавам - нямам време, а и нерви, да седя в залата. Повече съм пред телевизора, защото гледам и много други спортове.

- Как ще оцените волейбола от вашата младост и сега?
- Много е трудно сега за федерацията, за клубовете, за волейболистите. Не може със заплата от 300-600 лева да се прави професионален спорт. Хубавото е, че много състезатели излизат в чужбина.

- Като треньор как ще се оцените?
- В Торино имах нула треньорска подготовка, но италианците ме приеха, слушаха и не възразяваха. Треньорството е деликатна професия. Имах амбицията да предам опита си, но виждах, че е много трудно да "отвориш" главата на човек и да му налееш това, което можеш и си изпитал. Тук е тънкият момент - не всеки може да бъде треньор. Аз съм от по-избухливите и нервни и искам, като кажа нещо, да се изпълнява.

- Усещали ли сте съпротива от състезатели заради характера си?
- И като състезател, и като треньор не съм обвинявал другите. Винаги съм търсил първо вината в себе си. Имало е моменти, когато интуицията ми е подсказвала, че нещо се работи зад гърба ми. И затова се оттеглих от треньорството.

- Помни се един ваш скандал с Антонина Зетова в националния...
- Тя беше твърда глава, имахме пререкания, защото не искаше да възприеме неща, които казвах.

- Много ли са твърдите глави във волейбола?
- Трябва да ги има, иначе спортът става мекушав. Аз заварих колоритни личности с характери - Симо Сръндев, Георги Константинов, Васил Симов... После дойде друго поколение - Димитър Златанов, Брунко Илиев, Сашо Тренев... Бяхме по-спокойни и амбициозни да се учим на съвременен волейбол.

- Говорите за поколения - можете ли да правите сравнения, колкото и да не е коректно?
- България винаги е имала добър волейбол. Е, имало е и пропадания, но това е нормално и за силните. Всяко поколение си има върхове и провали. Аз съм доволен, че все още волейболът ни е сред шестте в света. Сега казват - все сме четвърти. Е, добре, де - малко ли е малка България да е четвърта в света? Има хора, които не разсъждават нормално и са груби максималисти. Аз винаги съм мразил такива хора, както и критици с голямо самочувствие. Такива все казват - ние едно време какво правехме... Ама това е било, сега е друго, бъдещето ще е съвсем друго.

- С жени или мъже се работи по-лесно?
- Жените са по-чувствителни, по-мнителни и по-отмъстителни. Мъжете може да креснат, да се обидят, но бързо забравят.

- Иска ли ви се да се занимавате още със спорт?
- В никакъв случай. Човек трябва да знае кога да спре и да не ламти. Доволен съм от това, което съм постигнал. Животът има различни етапи, сега гледам внучета. Това ми е радостта, чувстваш се полезен на семейството. Като спортист си все на лагери, мачове... Сега съм в една друга хубава част от живота.

- Следите ли политиката?
- Много сериозно и се възхищавам на студентите, но не и за окупацията. Не приемам и ниския стандарт на българина. Това е геноцид и е срам за всички, които коват законите и управляват. Този народ е правил жп линии с песни, боб и леща. Да, такава е била системата - хубава или лоша, но хората са се борили за доброто. Тези хора са си отишли, идваме други след тях и какво доразвихме? Нищо - дойдохме на нулата, разбихме всичко. Нямаме нищо - нямаме индустрия, животновъдство, земеделие. Имаме молове. Е, как да пазаруваш в тях, като нямаш стандарт на живот? Христо Смирненски ли имаше едно стихотворение за бляскавите витрини? Ами това се върна - хората гледат витрините... Защо не може да стане едно нещо - дайте на народните представители 600 лева заплата и да видят как се плаща парно, ток, как се гледа семейство... Едно време пенсионерите помагаха на младите. А сега - жалка работа. Аз живея с млади хора и си помагаме. Но ако сме само с моята съпруга - трудно ще ни стигат парите.

- Какво си пожелавате на 70 години?
- Благодаря на Господ, че ми даде възможност да бъда талантлив спортист, да обиколя света, да бъда на олимпиади, на световни първенства. Семейството ми винаги е било добро и сме се разбирали. Децата са семейни, гледаме внучета. Какво повече да искаш? Само спокойни старини.

Антони Йорданов, "Труд"