Божил Колев за Черно море, ЦСКА и какво е чувството да се изправиш срещу Пеле

Футболната легенда Божил Колев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е избран за Футболист №1 на Варна за ХХ век. Паметни са мачовете му с Черно море и ЦСКА. Дългогодишен капитан е на „армейците“, с които печели 5 шампионски титли и 3 купи на страната. Участва с националния отбор на Мондиал’74.

- Здравейте, г-н Колев! Благодаря ви, че се съгласихте да гостувате в предаването „Код Спорт“! Първо – как сте? Тормози ли ви пандемията? Успявате ли да се пазите от коварния COVID-19?

- Засега успявам, да видим докога. Иначе горе-долу съм добре.

- Бързо ли изминаха тези 71 години? Някои казват, че докато човек се обърне и всичко минава като на филм.

- И да, и не. Зависи кой как е живял. Дълъг беше житейският ми път до този момент. Имаше много емоции с футбола, със семейството. Основно животът ми мина с футбола.

- Избран сте за Футболист №1 на Варна за XX век – какво означава за вас това признание?

- За мен е много голямо признание. Все пак да си Футболист на Варна за столетието е голяма чест! Имам предвид, че футболът е започнал от Варна и да си №1 за XX век е наистина сериозно признание.

- Сега ще поговорим за едни времена, изпълнени с емоции, с вълнения, с велики битки на терена. Но първо да започнем отначало – на колко години започна вашият флирт с любимия ви спорт?

- През 1960 г. започнах да играя в детския отбор на Черно море, след това преминах през всички възрастови групи – деца, юноши младша, старша възраст и в първия отбор.

- Кой ви заведе на стадиона?

- Сам от идох през 1959 г. Атанас Аврамов тогава беше треньор на детския отбор. Каза ми: „Още си малък, ела догодина.“ Фактически 1960 г. отидох. Бяха двама треньори – Атанас Аврамов на децата и Димитър Димитров на юношите. Наблюдаваха училищните първенства, аз там се изявих и после ме взеха в детския отбор на Черно море. Бях трети клас и след това естествено преминах в юношите, а през 1966 г. Иван Моканов ме взе в първия отбор. - Кой беше първият ви мач с мъжкия отбор на Черно море?

- Няма да го забравя – 13 август 1967 г. Първият официален мач за първенството. Беше срещу ЦСКА, вкарах и първия си гол.

- Имахте ли притеснения, когато треньорът ви каза, че излизате титуляр?

- Е, естествено. Имаше емоция, но от 1966 г. ме взимаха в първия отбор, даже имаше един турнир „Варненско лято“, участваше Шефийлд (Уензди). Това ми беше първият мач на високо ниво.

- Как стана преминаването ви в ЦСКА? Шефовете на „моряците“ не направиха ли опит да ви задържат във Варна?

- Това е много интересен случай. Беше 1970 г., беше разформирован националният отбор след Мексико, имаше ново ръководство във Футболния съюз. Но преди това се случиха някои неща в нашия отбор и през това време аз бях матрос. Потърсиха ме от поделението и на следващия ден отидох, имах наказание арест 15 дни. Някъде близо 45 дни бях в поделението. Но между другото е имало заповед на министъра на отбраната Добри Джуров да ме прехвърлят в София. Но тогава командващият във флота адмирал Добрев го нямаше в момента и те не са посмели да ме прехвърлят. Излежах към десетина дни в ареста, не ме пускаха, даже в следствието ме водиха. Другите ги пускаха на работа, но не и мен, държаха ме в ареста. Получи се втора заповед от София и ме закараха да си доизлежавам остатъка от наказанието в софийския арест. В този момент ЦСКА бяха в Палма де Майорка, там спечелиха първата купа на турнира. Симолията дойде в ареста с фотографа Стефчев, донесе една червена фланелка да ми направят снимка за картотека. Бях остриган с гола глава и до края на кариерата ми се явявах с тази картотека. След това излязох и ме включиха в отбора на ЦСКА.

- Какви са спомените ви от работата с Манол Манолов-Симолията?

- Е, не беше лесно. Имаше много добри играчи в ЦСКА, повечето играеха и в националния отбор. Познавахме се, защото преди да отида, 1970 г. участвах в подготовката. Божков ме беше взел в националния отбор, бях на Белмекен, след това ходихме в Мексико и Перу, където играхме два-три мача. Били сме и противници, познавахме се с повечето. Симолията беше много жив мъж, емоционален, даваше кураж на играчите, създаваше обстановка на армейски дух.

- Част от сърцето си сте оставили на „Армията“ – кои бяха мачовете, за които се сещате сега, големите спектакли, част от които сте били и вие?

- С Байерн (Мюнхен), Панатинайкос особено, понеже беше много драматичен не един, а три мача бяха. Първо ги победихме в София, след това в Атина се получи този фал със съдията, когато стана 2:1 за тях, а в София ги бихме с 2:1, имаше продължения, а след това дузпи. При тях ние вкарахме от три – три, а те от три – една. Обаче Пушкаш им беше треньор, много голям, световен футболист. И като видя, че губят, влезе вътре, отиде при съдията, стисна му ръката, изкара отбора от терена. Бяхме учудени, не знаехме какво да правим и излязохме. Същевременно те веднага подадоха контестация, защото теоретично те могат да вкарат още два гола, а ние да изпуснем. Така трябваше да се преиграва и да играем трети път. Тогава ги победихме 2:0.

- Съперничеството на ЦСКА с Левски – какво означаваха тогава битките между „сини“ и „червени“?

- Битките бяха много интересни, защото де факто ЦСКА и Левски бяха претенденти за първото място. Пълни стадиони, голяма емоция. Помня още като играех в Черно море във Варна на мачовете с Левски и ЦСКА стадионът беше пълен. Още като излезеш от съблекалнята настръхваш! Публиката почва да вика. Емоцията беше много голяма.

- Имаше ли феърплей в дербитата с Левски? И двата отбора винаги са искали да вземат или купата, или титлата, а ако може и двете е най-добре…

- Второто място е поражение за всеки от двата отбора. Затова беше много интригуващо.

- В националния отбор сте били заедно с Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Христо Бонев, Димитър Пенев. Кой беше дебютният ви мач с отбора на България?

- Първият ми мач беше срещу Валенсия през 1969 г. Божков ме беше взел в националния отбор. Доколкото си спомням, победихме с 5:1. Играх цял мач, първото полувреме с Иван Димитров, второто с Пенев. Оттам отидохме в Мароко, пътувахме цяла нощ, чак сутринта пристигнахме, бяхме много изморени. Там също играх второто полувреме. След това участвах в подготовката в Мексико и Перу.

- Разкажете ни какво е да се изправиш срещу Краля на футбола – Пеле, който навърши наскоро 80 години? Кога се случи това?

- Това се случи 1970 г. Треньори бяха Христо Младенов и Орманджиев. Изиграхме осем мача, с Бразилия беше извънреден, не беше предвиден в програмата. Понеже са много набожни и преди това бяха играли на други световни първенства с България, бяха изискали да направим този мач. Беше много интересен случай – излетяхме от Париж, вече навлязохме в океана, двата мотора на самолета се повредиха и се върнахме пак в Париж. Стояхме доста време и пристигнахме в Сао Пауло сутринта към 6 часа, а мачът беше обявен за 14 часа. Комбинирахме закуска и обяд към 10 часа. Понеже и треньорите бяха доста притеснени, ни закараха по-рано на стадиона, тръгнахме два часа преди това. Организацията им беше с полиция с мотори и отидохме много бързо. Излязохме да загряваме, подготвяхме се, стадионът пълен, обаче в един момент казаха, че мачът ще бъде в 15 часа. Прибрахме се пак наново, изнервихме се на тях, че се подиграват. Излязохме пак – теренът пълен с фоторепортери, камери, кабели по тревата, интервюта… Тръпката ни мина, напрежението и направихме много добър мач. Даже можеше и да ги бием. Тогава Пеле влезе през второто полувреме. За пръв път в историята беше с №13. Пазех го и през цялото време си мислех като свърши мачът, да си сменим фланелките. Не да ги сменим, защото тогава имахме по един екип само и после нямаше с какво да играем… Обаче като свириха края на мача, публиката влезе на стадиона, разсъблякоха се и т.н. А тази фланелка беше много ценна! След това се появяваха информации в пресата колко скъпа била и т.н.

- Каква е оценката ви сега за двубоите, които изиграхте на световните финали през 1974 г. в Германия? Можехме ли да се представим по-добре?

- Можеше, имахме добър отбор, както и 1970 г. в Мексико. За мен всичко беше свързано с подготовката. Понеже участвах в зимния период в Мексико, знам за какво става въпрос. Бяхме цял месец на Белмекен и направихме една-единствена футболна тренировка на игрището, по което имаше половин метър сняг. Сутринта ставахме в 6 часа да караме ски от „писалките“. Дотогава изобщо не се бях качвал на ски- падахме, ставахме. Много бяха наблегнали да въртим колело с маски, да дишаме, защото там е над 2 000 м надморска височина в Мексико. След това същата работа и там - не даваха да пием вода, беше забранено, само една чаша на обяд и вечер. Спомням си Начко Михайлов, бог да го прости, една гарафа си беше пълнил нощно време от чешмата, а водата не беше за пиене. Имаше обезводняване на организма. Сега преди мач, след мач, на полувремето спират да пият вода. Всички бяха отслабнали. За мен това беше най-големият проблем. Нямахме сили в първия мач срещу Перу – 2:0 и след това видяхме какво стана. След 1974 г. нямахме загуба в квалификациите. Един футболист го взимат в националния отбор, защото се е представил добре в първенството. Значи като е играл в дадения отбор, се е представил добре, взимат го в националния тим, но той си има ежедневие, има си режим, който си спазва, свикнал е с храната, със семейството, с всичко. Правехме много дълги лагери.

- Изкарвате прочутата кьолнска школа с Христо Бонев – как се случи това? Ще разкажете ли някоя история с негово участие?

- Беше 1985 г. Егидиус Браун беше определен за делегат на мача. Познавахме се много добре, защото когато националният отбор на Германия дойде тук на подготовка, беше със съдействието на Мишо Касабов и на мен, понеже се познавахме с тях. 1984 г. ходих да правя операция в Германия, те ми платиха всичко. Браун ме покани. Делегатът притеснен, никой не го познава. Мишо казва, че е приятел на Божил. Звънят ми и отидох в София, настаниха ме в хотела и там имахме вечеря заедно с Мишо и Егидиус Браун. Трябваше да дойде и Сучков, тъй беше тогава оперативният на Футболния съюз. Естествено, както навсякъде, трябва да посрещнеш. Излезе в „Работническо дело“ това решение на Политбюро да се допускат играчи и треньори в чужбина. Там се сподели с него това нещо. Каза ми: „Ти ще дойдеш да изкараш школата, но е хубаво да вземеш още някой. Двамата да си правите компания.“ Звъннах му на Ицо. Отидохме, Зума ни посрещна, бяхме на мача. Шпатов каза, че няма проблем двамата да заминем. После почнаха – защо ние ще отиваме…

- Тежка ли е треньорската професия?

- Тежка е, защото има много напрежение, много нерви. Едно, че трябва да мислиш непрекъснато как да подготвиш отбора, трябва вътре да направиш така, че да няма групички. Няма ли колектив, няма ли уважение един към друг, много трудно ще се получат сериозни неща. Минах по този път, особено като бях треньор във Варна в последните години. Имаше много тежки моменти. Загубихме един мач от Берое тук и последствията бяха – освиркване, викане, псуване. Тогава и синът ми играеше в отбора. Много неприятно. Ние нямахме вина. Не мога да кажа защо нещата се случиха така, но се случиха и трябваше да се случат да паднем в този мач. И оттогава спрях.

- Има ли нещо, което ви отблъсква във футбола сега?

- За сегашните времена лошото е, че няма публика, няма емоция.

- Защо я няма романтиката във футбола от вашето време? Няма ги изпълнителите, няма ги спектаклите. Доста постна продукция предлагат сега футболните ни отбори.

- А, защо? Има и добри мачове. Не е проблем, но има много чужденци. Всеки това говори, но наистина е така. Малко футболисти от юношите се взимат в първите отбори. Школите не са това, което трябва да бъдат, няма я подготовката.

- Усещате ли любовта на хората, когато се разхождате във Варна?

- Усещам, да. Имам си уважението, имам си много приятели.

- В края на нашия разговор какво си пожелавате?

- На този етап по-бързо да мине пандемията. Да може и стадионите да се пълнят, хората да бъдат с по-голямо настроение, по-весели.