Севдалин Маринов гостува в предаването „Код спорт“ по ТВ+. Той е едно от чудесата на българския спорт. Във вдигането на тежести е известен като “Джобния Херкулес”. Три пъти ликува като световеншампион, като едва 17-годишен постига първия си триумф. В края на 80-те е истински властелин в Европа, като спечелва пет поредни титли от първенствата на Стария континент. Най-важното му отличие е от 1988 г., когато става олимпийски шампион на игрите в Сеул с три световни рекорда, три месеца след 20-ия си рожден ден. След голямата слава животът му е турбулентен и се налага да се справи с куп изпитания.
- Севдалине, здравей! Срещаме зрителите на „Код Спорт“ със състезател, който притежава богата визитка – олимпийски, световен, европейски шампион. Как си? Плаши ли те пандемията?
- Не мога да кажа, че ме плаши. Спазваме всички мерки и правила, дистанция и гледаме да не слушаме много новини.
- Виждаш ли бъдеще в българската щанга? Не те питам дали ще се върнат предишните ни успехи, защото това е утопия.
- Винаги ще има бъдеще за щангите. Най-много зависи от самите управляващи на федерацията какво ще бъде бъдещето.
- Какъв е проблемът в един от най-успешните ни спортове? Преди години ти беше част от ръководството на федерацията…
- Проблеми има във всяка една федерация, така е и в нашата. Може би е глобален, може би бяхме твърде добри за останалите, след което се тръгна надолу, тръгнаха да се сриват малко щангите. Но сега сме на една позиция, която за момента е добре. Надявам се и за в бъдеще да продължи така.
- Все още ни има на картата казваш.
- Да, още ни има.
- На кого пречеше и обиден ли си тръгна от федерацията? Ти си човек, който е дал много на българските щанги.
- Не съм пречил на никой. Единствено гледах да помагам с опит и със знания. Но щом нямаше място за мен, реших да си тръгна.
- Как си обясняваш факта, че големите имена във вдигането на тежести не можете да се обедините и да работите заедно? Кое ви пречи?
- Не съм се замислял по този въпрос. Предполагам, че доста са ни шампионите, доста са ни и мненията, и разногласията. Може би това е причината.
- Предлагам да поговорим за началото на спортния ти път – не всички знаят, че първоначално се насочваш към спортната гимнастика…
- Да, първоначално започнах в Асеновград със спортна гимнастика. Много ми харесваше, участвах намеждуучилищни състезания, получавах награди. След това реших да отида на няколко тренировки в спортното училище в Пловдив. Присъствах на тях, имаше изпити, но уви – не се получи. Не мога да си спомня каква е била причината. Тогава ми предложиха да кандидатствам с борба или с щанги. Може би телосложението ми е било по-добро за тях. Но тогава отказах. След една година стана така, че влязох в спортното училище с приемни изпити и така започна самата кариера.
-Доколко срещата с треньора Димитър Трамбурджиев се оказа решаваща за бъдещето ти в този спорт?
- Срещата е много важна и заради първите стъпки в щангите в моята кариера. Той дойде в училището ипиташе дали някои деца не искат да пробват да се занимават с щанги. Тогава реших да дойда в залата и оттук заминах за Пловдив. Голяма роля изигра и другият ми треньор Димитър Стойков. Цялата подготовка премина през неговите ръце.
- Какво си спомняш от първата титла при юношите?
- Беше доста мъчителна. Спомням си, че точно преди състезанието ме оперираха от апендицит. Имах само месец – месец и половина да се подготвя и същевременно да свалям килограми. На кантара преди състезанието в Силистра даже припаднах! Но беше доста продуктивно състезание, понеже тогава направих републиканския рекорд – 77 кг в изхвърлянето в категория 44 кг. Дълги години стоешетози рекорд.
- Треньорите вярваха ли, че ще можеш да излезеш на подиума?
- Говорили сме по този въпрос. Треньорът се двоумеше дали да ме пуска на състезанието и накрая каза: „Няма страшно, той ще се оправи! Има два часа да се възстанови.“ И ме пусна.
- Ставаш световен шампион за мъже едва 17-годишен в Сьодертале през 1985 г. – как гледаха натеб конкурентите ти?
- Не мога да кажа как са гледали на мен, даже не сме приказвали. Там си е чисто състезание, на което си отишъл да побеждаваш. За мен беше първо световно първенство, напрежението беше доста голямо. Трябваше да тръгна да се доказвам както на европейския, така и на световния подиум.
- Как ти гласуваха доверие на 17 години? Каква беше конкуренцията, кого измести?
- Конкуренцията беше доста голяма, не съм измествал никой. След 1984 г. Нено Терзийски реши да се качи в горна категория – 56 кг и решиха от юношеския отбор да вземат състезател, който да попълни 52 кг.
- С лекота ли спечели тази титла?
- Не мога да кажа, че е с лекота. Имах голяма преднина в движенията и може би 5 или 7 кг пред тях.
- На какво се дължеше доминацията ти в кат. до 52 кг в периода 1985-1988 г.? Нямаш нито една загуба, при това преди да навършиш 20 години…
- Определям го като стремеж за победа, за доказване и да бъдеш постоянно на върха. При нас в малките категории се знае, че спортният ни живот не е много дълъг, защото със свалянето на килограмите и самата тренировка, спортният живот е много по-кратък от този на тежките категории. Те тренират по-малко, по-бавно, възстановяват се по-бавно. Затова, каквото ние направим за 6-7-8 месеца, трябва да влезеш вътре, да се групираш, да направиш, каквото можеш и след това казваш: „Аз бях дотук“.
- Мислил ли си колко тона са минали през тялото ти?
- Мислил съм, но никога не съм се замислял толкова дълбоко, за да тръгна да ги смятам. Няма как да се изчислят.
- Как работеше с „папата на щангите“ Иван Абаджиев?
- Идеално, нямахме никакви проблеми с Абаджиев. Беше взискателен, искаше много от нас. Тези, които го даваха, всичко беше добре. Тези, които не можеха да успеят, отпадаха.
- Много от твоите колеги казват, че невинаги са били съгласни с неговите методи, влизали са в конфликт. Ти никога ли не си имал нещо против?
- Методите са си методи. Щангите не са колективен спорт, всеки е за себе си. Методът на мен ми допада и мога да го приложа върху себе си. За мен си е ОК.
- Защо те извади от националния отбор три месеца преди олимпийските игри в Сеул през 1988 г.?
- Извади ме понеже имах контузия и трудно се възстановявах в левия лакът. Имам трета степен износване на хрущяла и артрит. Ръката ми не е много добре. Изкара ме извън лагера и каза, че докато не сеоправя, да не влизам в лагера. Беше доста труден момент. В България по комунистическо време имахме много световни и европейски шампиони, олимпийските бяха малко. Казах си: „Всичко съм постигнал, всичко съм направил.“ Има много световни шампиони, но нямаш ли олимпийска титла, си никой! Това ме мотивира много силно, за да мога да се възстановя и да се преборя с всичките препятствия, които бяха доста.
- Някой помогна ли ти в това време, когато трябваше да се концентрираш точно за това участие?
- Да, моят треньор Димитър Стойков. Също лека му пръст полк. д-р Александров ми помогна и съм искрено благодарен.
- Заминаваш за най-големия спортен форум в столицата на Южна Корея като фаворит за титлата – какво трябваше да постигнеш, за да триумфираш със златото?
- Първото нещо бе да вляза в отбора. Бяхме на лагер в Асеновград и тогава не бях включен в тима. Бяха ми поставени задачи и цели, които трябваше да изпълня в Япония. Беше около три седмици преди самата олимпиада. Трябваше на определени килограми да постигна еди-какъв си резултат, за да мога да стигна до включване в отбора. Постигнах го, след това се захванах със свалянето на килограми и самото участие, което беше доста напрегнато.
- Колко рекорда постави?
- Световен рекорд в изхвърлянето и в двубоя. Мисля, че бяха 6 или 9 олимпийски рекорда. Бяха шест сполучливи опита, бях много доволен от тях. Всеки един опит беше нещо изключително. При таковаположение никой няма право на грешка, за да изпълниш опита правилно и да дадеш впечатление на опонентите, че си добър и можеш да постигнеш повече. Като опитът е сполучлив, прехвърляш цялата тежест и отговорност върху тях.
- Какво е усещането да се качиш на почетната стълбичка? Една олимпийска мечта е сбъдната.
- Огромно щастие! Много бях доволен от себе си, от екипа, от всички. Много бях щастлив. Вечерта спах с медала.
- Легенда ли е, че Иван Абаджиев те е карал да пушиш цигара по време на състезанието в Сеул?
- Той не ме накара, просто знаеше, че трябва. А защо е трябвало? Неговата теория беше такава – за да не се потискат някои желания, той гледаше да спести тези дрязги. Знаеше, че пушим и каза – добре, щом искаш, запали, аз ще изляза. Така и не можах да запаля от напрежение. Беше между изхвърлянето и изтласкването, половината състезание е минало, но завтората половина трябва да бъда максимално концентриран и подготвен, за да може накрая да се представя добре.
- Коя е причината за допинг скандала в Южна Корея? Тогава титлите на Митко Гръблев и Ангел Генчев във вдигането на тежести бяха отнети.
- Неудобен въпрос. Минали са 32 години и може би хората са забравили или не знаят. Причината? Не можем да сме сигурни в много неща. Според мен е Международната федерация. Лека му пръст на Абаджиев, той още в Асеновград повтаряше, че Международната федерация и останалият свят ни дават само два медала. А ние бяхме готови за 10! Кой, къде, какво и как е направил, не знам. Но не вярвам, че Митко и Ангел, които бяха сигурни медалисти, ще тръгнат да си прахосват целия труд за нищо! Това е изключено!
- Имаш ли спомен от завръщането ти в България, как беше посрещнат?
- На аерогарата имаше доста народ, доста журналисти, приказвахме. Посрещането беше много добре. След това имаше посрещане в Пловдив в спортното училище, в Асеновград. Хората на улицата те спират, поздравяват те, разказваш.
- Кое надделяваше у теб – радостта от златния медал или болката от скандала с твоите съотборници?
- Радостта винаги е надделявала, защото е лична. Болката не можеше да се прикрие във всички нас, защото винаги имаше въпроси – какво стана, как стана, защо стана? И до ден-днешен не можем да сиотговорим. Но съдейки какво ни казваха и как процедираха с нас… Може би тогава държавата трябваше да предприеме много по-строги мерки, изискване на доказателства и каквото е трябвало дасе направи.
- Как се озова в Австралия, заедно с още трима наши щангисти?
- Много лесно – със самолета. Кандидатствахме си за нормални визи и всеки от нас получи висококачествена виза, която се дава за заслуги в спорта, музиката, рисуване и т.н. Никога не сме бягали, ние сме си от България и всичко си беше легално.
- И като стигна „зеления континент“ какво си каза?
- Тук трябва да се борим, да постигаме върхове и успехи. Не беше лесно, първите две години бяха трудни, но след това вече нещата се успокоиха и тръгнаха нормално. Докато се научи език, докато сивлезем по канален ред, да се научат основни неща.
- Имаше ли кой да ви помогне?
- Да, естествено, много хора ни помагаха. Цялата австралийска федерация ни помагаше.
- Печелиш злато за Австралия на Игрите на Британската общност, последваха обвинения в употреба на допинг, после те оправдаха. Срина ли те това?
- Не, изобщо. От самото начало това беше не инсценировка, но просто австралийската антидопингова комисия се опита да докаже, че аз съм знаел, че някой друг взима нелегални средства. А тозидруг беше спрял да се състезава преди може би две години и половина, имаше си някакъв бизнес, разработваше си го. Тогава бяхме в Канада на световното първенство, еди-кой си са хванали с еди-какво си… Много хубаво, като се има предвид, че всичките анаболни стероиди в Австралия са групирани по наркотици. Прибирам се в Австралия, полицията нито ме търси, но австралийскатаантидопингова комисия тръгнала да доказва първия случай, че аз съм знаел, че някой друг… Делото трябваше да свърши за два дни, те го проточиха 6-7 месеца. Накрая обжалвахме в Лозана и за 7-8 минути,четейки стенограмата се произнесоха. Губене на време. Нямаше от какво да се притеснявам.
- И все пак огорчен ли си тръгна от Австралия?
- Не. Винаги си ходя на „зеления континент“, но тази година не можах заради пандемията.
- Какво ти харесва там?
- Дъщеря ми и синът ми.
- Работиш като треньор в Австралия, Малайзия, Малта и Арабския свят – как оценяваш тази професия с течение на времето?
- Неблагодарна професия, защото не се цени трудът. Когато си отишъл навън, винаги така се получава. Ако си треньор в България е съвсем друго. Но навън е доста трудно. През 1999 г. минах като треньор в 17 острова в Южния Пасифик. На всеки един остров по един месец ги подготвях преди олимпиадата. Където мога да помогна със създаване на федерация, за да могат да кандидатстват. Може би там съм бил най- доволен, защото там имаше признание за работата, която вършех.
- Колко далеч е българската щанга от изброените държави, в които си работил? Въобще намери ли нещо общо като методи, като желание за работа?
- Общото е щангата и оттам нататък всичко е различно. Имаше държави, в които вдигаха на лежанка и мислеха, че това също е олимпийски спорт, другите правеха тяга. Но по-развитите страни са по-напреднали. Там по канален ред се знаеше какво да тренират и как да го правят.
- Накъде върви твоят спорт, погледнато сега? Навремето бяхме свикнали на всяко състезание да има поне 10 рекорда, а сега това го няма.
- Няма го, но поне свикнахме да имаме участници. Набират опит и се надявам в бъдеще да се представят по-добре.
- И от вдигането на тежести към текбола – откъде дойде любовта към този спорт?
- Любов е силно казано. С футбол никога не съм се занимавал, но текболът е интересна игра, с която напредваме в България доста добре. Вече имаме девет клуба, подготвили сме документите зарегистрация на федерация и след това ще кандидатстваме в министерството на спорта, за да получим лиценз.
- Ти ли ще оглавиш федерацията?
- Да.
- Другата ти страст е ловът – колко често излизаш в гората с дружинката от смолянското село Виево?
- Винаги, когато имам време. Това е една супер дружинка, много отговорна и съм щастлив да съм в нея.
- Не бракониерствате предполагам?
- Не, няма такова нещо. Винаги, когато имам време, съм горе.
- Как си обясняваш твоя турбулентен живот? Това съдба ли е?
- Може би.
- За финал на нашия разговор какво си пожелаваш?
- Пожелавам на всички да са живи и здрави, много щастие и любов! И да сме по-добри един към друг!
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)