Георги Драганов: С ЦСКА водихме здрава, но винаги коректна битка

Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.

Георги Драганов е един от основните стълбове в Академик София през 70-те и 80-те години. Част от националния ни отбор, спечелил златните медали от Световните университетски игри през 1977 година. Има титла и с екипа на ЦСКА, докато отбива военната си служба. Ето какво сподели Георги Драганов пред нашия сайт cskavolley.com за съперничеството с ЦСКА и емоциите от годините назад във времето.

Г-н Драганов, връщам ви назад във времето към онези емоции от мачовете с ЦСКА. Колко трудно бе срещу „армейците“?

Преди да ви разкажа за тези емоции, първо да напомня на читателите на вашия сайт cskavolley.com, че между 72 и 74 година бях в ЦСКА, докато бях войник. Спечелихме шампионска титла и Купа на България. Искаха да остана в ЦСКА, но бе такъв период, че не успяха да ме направят офицер, имал съм някакви характеристики, които така и никой не ми каза какво точно означава това. В последствие ситуацията се повтори и когато бях в Академик, защото Левски ме искаха. Не съм питал каква е причината, защото нямаше и смисъл.

И все пак отивайки в Академик и тези битки с ЦСКА…

След като се уволних, отидох да следвам във ВИФ и станах част от Академик. Имахме много хубави битки с ЦСКА през годините. Най-хубавите бяха по време на софийския турнир – с ЦСКА, Левски, Славия и Академик. Зала „Христо Ботев“ се пукаше по шевовете. Когато играехме с Академик, това си беше нашата зала. Те я откриха за Универсиадата 77 година, когато бях в отбора със Златанов, Иван Иванов, това си беше националния отбор и спечелихме златните медали. И понеже е Студентски град, всички викаха за Академик в тази зала. Имали сме много люти битки с ЦСКА, но само един път сме печелили. Въпреки това играхме много силно, но ЦСКА и Славия бяха с множество национали в онзи период. В ЦСКА обаче ме научиха да играя правилно тактически и да израсна технически. Бях нападател и разпределител, но Тодор Симов ме постави като разпределител и оттам тръгнах.

Какви бяха отношенията ви с играчите на ЦСКА?

От групата в казармата Сеферинов замина за Италия и ме извика и направихме „червена общност“. Такива ни бяха отношенията. Аз и Джиго в мъжкия отбор, Галина Станчева, Верка Стоянова, Мая Стоева бог да я прости, при жените. Винаги сме имали изключителни връзки, приятелства и семейства. Нямаше такива просташки отношения, каквито са сега, най-вече между състезатели и публика. Навремето всичко бе само спорт и всеки дава всичко от себе си. Свършва мача и заедно на ресторант – Сеферинов, Златанов, Стойчо Крайчев, Сашо Тренев, Иван Иванов, които бяха световни звезди. Само отваряш очи и учиш. След това дойде Тошара, всичко се промени останаха по-млади момчета, много хора си отидоха за съжаление. Няма да забравя Сашо Тренев стоеше пред федерацията и чакаше пропуск за Световна лига. Възможно ли е? Заслужил майстор на спорта, европейски шампион, световен вицешампион и чака да го пуснат. Тогава бяха дошли Данчо Лазаров, не пускат легендата да влезе. Срам.

Каква беше ситуацията с националния отбор?

Най-лошото бе, че след като отидох в Академик, много често сменяха треньорите и който беше треньор на ЦСКА, Славия или Левски, си водеше играчи. Но битката си беше лоялна, нямаше мръсни номера. На Белмекен ставахме в 7 часа сутринта, по 10 обиколки на стадиона. Но това са години, които ни изградиха като хора и характери. Тези, които сме от това поколение, семействата ни винаги са били с нас и не е имало разделение.

Желанието да се докажете не пораждаше ли дрязги и съответно пренебрежение от треньорите?

Понякога го усещахме. Треньорите вземаха и резервите от клубния си отбор. Но го приемахме за нормално. Навремето треньорите не бяха толкова подготвени – физическата подготовка си беше дърводелска работа. Каквато е щангата за мен, такава е и за другите. Но дрязги не е имало, по друг начин възприемахме нещата. Това беше друго време. Отиваха най-добрите, според треньора. Аз 76-78 година бях със Златанов с равни точки за най-добър в идеалния отбор, с пълни предпочитания. Спечелихме Универсиадата и в студентския спорт имаше Топ 10, станах четвърти. Пред мен само световни шампиони по борба и бокс. Това бяха неща, които тогава те зареждаха, за да продължаваш напред. Никога не се е говорило за пари. Винаги сме били студенти. Не знам някой да е бил с кола, пътувахме с „80“-ата до „Христо Ботев“. Това са драги спомени, които ти дават самочувствие, че си бил в този период, с такива големи състезатели, пред които да се доказваш.

Разкажете за периода ви в чужбина.

Първо бях с Коста Шопов в Турция, Джиго ме извика после в Италия и 3 години бях там, накрая една година в Испания. Сега играят на по 38-39 години, аз разпределител на 32-33 години ме пенсионираха. Тогава такива бяха разбиранията.

И се насочихте към треньорска професия, оставайки в Италия.

В Италия дълги години, да. През 2005-та водих 19-годишните на България – Братоеви, Ванката Колев от ЦСКА, не бяхме много силен отбор, но като отидохме на световното бяхме единствени без доктор и статистик. В първия мач с Бразилия, станаха вицешампиони, битка 3 часа и паднахме 2:3. Нямахме доктори, който да възстанови момчетата след това. На другия ден ни хвана Аржентина, един гейм играхме добре, после ни отвяха. Имаше жребий за продължаване в следващата фаза, казах им, че ще ни се паднат руснаците. И бам – точно те. Биха си ни 3:0, те станаха шампиони. От 89 година съм треньор в Италия иначе. Тук местен журналист ми каза, че от 80 треньори съм бил успешен и на мъже и на жени в А група. Проблемът ми беше, че съм в Южна Италия, където отборите съществуват една година, след това се разпадат. Имам няколко изкачвания от по-долната група.

Какво бихте пожелал на читателите на cskavolley.com?

– Да си обичат клуба. Да са здрави и да поддържат здравословно състезателите. Защото волейболът винаги се е различавал от другите спортове. На трибуните винаги са били семейства с деца, а не както на стадиона. Гледам всички мачове по телевизията. Радвам се на Стойко Ненчев, хора на години, които не се предават. Духът им е жив – дават всичко от себе си. Бях сигурен, че ЦСКА ще елиминира Дея, защото там нямат армейския дух. Разбира се, Левски е много хубав отбор, много са силни. Но в ЦСКА винаги е имало колектив, това помогна на отбора да стигне дотук.