Борислав Кьосев е роден на 3 август 1961 година в дупнишкото село Баланово. Висок е 200 см и през състезателната си кариера е играл на почти всички постове във волейбола. Освен това е бил централен нападател в юношеския футболен отбор на Марек. На 16 години малко случайно се озовава във волейболния Велбъжд (Кюстендил). Кариерата му обаче тръгва стремглаво и още на следващата година го вземат в ЦСКА, където играе неотменно между 1979 и 1989 година. През 1979 година. е повикан за първи път в мъжкия национален отбор и за близо 15 години записва над 450 мача.
През 1989 година заминава за Италия, а ЦСКА получава рекордната по онова време сума от 300 хиляди долара. По време на първия си сезон в най-силния шампионат носи екипа на Батипалия. След това преминава в Бреша и го извежда до участие в серия А1. След това облича екипа на гранда Кунео, който купува един от най-големите ни таланти - Любо Ганев. Още след първия си съвместен сезон те са обявени за най-добрата двойка чужденци.
През 1993 година получава контузия в кръста и прекратява кариерата си. След година обаче се връща за кратко и печели деветата си титла с ЦСКА. Отделно има 6 купи на България. С националния отбор е участвал на две олимпиади, три световни и пет европейски първенства. Има 4 медала от най-престижните шампионати и е избиран в най-добрия отбор на света и на Европа. 4 пъти е балкански шампион.
Дълги години бе женен за легендарната волейболистка Мила Кьосева, а техният син Велизар играе ЦСКА. През миналата година те се разведоха, а Борислав стана баща на момиче. Преди няколко месеца пък се картотекира в третодивизионния Звездец (Горна Малина). Кьосев е член на УС на федерацията по волейбол, има хотел и ресторант в столицата.
- Г-н Кьосев, отново сте млад баща и състезател по волейбол. Има ли някаква връзка между двете неща?
- Не бих казал, по-скоро е съвпадение. Аз съм си спортна натура и не мога да живея без това. Постоянно играя нещо - дали волейбол, дали футбол или пък баскетбол. Чрез спорта успявам да балансирам себе си в стреса, който завладява ежедневието ни. Волейболът ме е изградил като личност и аз опитвам да предам опита си на младите. Картотекирах се в Горна Малина, за да помогна на отбора да запали повече деца по този спорт.
- Много хора се изненадаха от новината, че сте станали баща за втори път. Трудна ли беше раздялата със съпругата ви?
- Със сигурност, но просто стигнахме до момент, в който това не можеше да продължи. Явно тези 20 години, в които тя живееше в Италия, а аз тук, ни поотдалечиха. Промениха се идеите ни за живота и бъдещите планове. Тя и Велизар се прибраха в България и опитахме да направим нещо заедно, но, за съжаление, не се получи. След 50 години човек започва да си прави една равносметка - какво е постигнал и преживял до момента и какво му остава. След като останах сам, реших, че е по-добре да продължа с друг човек, който ме разбира и ми дава спокойствие.
- Какво е усещането да имате дете, когато някои ваши връстници гледат внуци?
- Както на игрището, така и в живота винаги съм бил комплексен състезател (смее се). Сега отново съм баща, отделно чакам и синът да ме направи дядо, за да бъде пълно щастието. Свикнал съм около мен да има много хора, така че нищо не ме притеснява. Важното е да си здрав и да знаеш какво искаш да направиш. На 52 години мога да съм и баща, и дядо. Имам младежки дух и хората около мен ми помагат да се справям с трудностите.
- Синът ви вече трета година носи екипа с номер 3 на ЦСКА, с който имате 9 титли. Какво чувствате, като гледате Велизар на полето?
- Гордея се с него. Той самият много искаше да завърши кариерата си в ЦСКА и да играе с номера, който сме носили и двамата с майка му.
- Мъжкият отбор на ЦСКА се намира в много тежка финансова криза. Какво може да се направи според вас?
- Следя нещата и ми е болно, че това се случва. ЦСКА винаги е бил водещ клуб, но през последните години не се управлява както трябва. Трябва да има една ефективна структура, изградена от професионалисти. Не може един или двама човека да се занимават с всичко. Европейските отбори имат управителен съвет от състоятелни хора, мениджъри, администратори и т.н. Не може да си едновременно президент, треньор, мениджър, компютърджия и чистач. Когато бях шеф на женския отбор, въведохме една работеща система. Три години по-късно обаче дойдоха хората с големите пари и ме принудиха да напусна. След това се видя какво стана. Аз обаче никога няма да се откажа от ЦСКА и ако се наложи, съм готов да помогна. Не мисля обаче, че феновете трябва да събират пари за отбора. Голямата грешка беше, че за две години се похарчиха милиони левове за чужденци, за Шампионска лига, вместо да се инвестира в школата. Затова и сега ЦСКА няма играчи в националния.
- Като ръководител във федерацията и бивш национал как приехте ултиматума на Радостин Стойчев и Матей Казийски за оставка на целия управителен съвет?
- За мен Матей е изключителен волейболист, когото много уважавам. Според мен обаче той беше подведен във въпросната ситуация. През годините известните състезатели винаги са били използвани за някакви цели. И на мен ми се е случвало и за това не му се сърдя. Той обаче никога не е бил от другата страна и не знае какво е да издържаш един клуб. А поне половината от УС дават лични средства, за да има волейбол в България.
- Със старши треньора на националите Камило Плачи сте доста близки. Той допитва ли се до вас?
- Камило Плачи е една много интересна личност и комуникацията с него е повече от приятна. Той разбира волейбола и усеща състезателите. Често говорим за работа и съм наистина впечатлен от познанията му. Надявам се повече български треньори да се възползват от капацитета му.
- Промени ли се е много волейболът от времето, когато вие сте играли?
- И да, и не. Понякога си мисля, че ако играех сегашния волейбол, щях да се състезавам до 50-годишен. Поне на мен ми се струва, че днес е по-лесно с тези правила. Навремето трябваше да владееш до съвършенство елементите, изключително важна беше и физическата подготовка. Играли сме мачове по три часа с безброй разигравания. Преди беше нормално на един нападател да се вдигнат 70-80 топки на мач, който завършва 3:0. Сега е наполовина по-малко. Тренирахме като луди, имаше високопланински лагери. Минавахме стотици километри и излизахме на игрището. Днешните играчи мрънкат, като трябва да пътуват с автобус, оплакват се от екипировка.
- Като стана дума за екипировка, вярно ли е, че сте се явили с боси крака на първата тренировка в ЦСКА?
- Абсолютно. Просто нямах гуменки и преди първата тренировка чаках да ми донесат един чифт. Както си седях, ме извика разпределителят Стоян Гунчев. "Ще забиеш ли една топка през центъра?", ме пита и аз само кимнах. Вдигна ми я над мрежата и аз толкова силно я ударих, че се спря в тавана. И тогава бай Иван, лека му пръст, (б.а. Иван Николов) каза: "Леле, какво говедо е дошло в ЦСКА, ще трябва да си стягаме багажа".
- Какво си купихте с първите по-сериозни пари?
- Докато играех в ЦСКА, получавах по 205 лева офицерска заплата. За бронза от световното в Париж ни дадоха по 300 лв. и един телевизор. Иначе с първата заплата от Италия си поръчах златен пръстен с изображение на лъв - каквато е моята зодия. Нося го до ден-днешен.
- Как си обяснявате успехите, които сте постигнали?
- На първо място е талантът, който ми е дал Господ. Няма спорт, в който може да постигнеш нещо без това. Другата движеща сила е гладът, няма какво да се лъжем. Картинката беше такава - аз съм на село, гладен, жаден и бос. Господ обаче ми е дал талант и ръст, с които мога да се измъкна от калта, но само ако положа огромно количество труд. И аз това направих - в продължение на две години прекарвах по 12 часа на ден в залата. Нищо друго не ме интересуваше и усещах как израствам с всяка една тренировка. Днешните млади играчи нямат такава мотивация и си мислят, че нещата могат да се получат и с по-малко усилия. Имаме таланти, но повечето от тях не са готови за голяма саможертва. Питал съм сина ми и племенника ми Златко, който играе в Левски, дали знаят къде е таванът на възможностите им. Те отговарят с "не". Ами как ще знаят, като не са опитали да го достигнат?
- Слушат ли ви младите, с които играете в Горна Малина?
- Проблемът е, че доста играчи у нас са изпуснали важни неща в развитието си като състезатели. Във волейбола има много неестествени за човека движения. Не е както във футбола - детето прохожда и веднага рита топката. Или пък я хваща и я хвърля в коша. Никой не е виждал малко дете да подава топка с две ръце отгоре или пък да бие сервиси. Много е важно да се заучат правилно движенията, за да се намали рискът от контузии.
- С какво се занимавахте, преди да влезете в залата?
- До 8-и клас си бях на село и помагах на родителите си. Събирахме тютюн, гледахме животните и обработвахме земята. В малкото свободно време играехме с другите деца на каквото падне. После заминах да уча в Дупница и играех във футболния отбор на Марек. Тогава на мода бяха високите централни нападатели и бях "деветка" в отборите за младша и старша възраст. На село обаче играех волейбол в двора на училището и този спорт също ми се удаваше. Като бях в 10-и клас, Велбъжд влезе в Б група и тогава имаше правило, че всеки отбор трябва да има поне по двама млади юноши с ръст над 192 см. Те имаха едно момче и търсеха второ. В крайна сметка ме извикаха мен по партийна линия, защото иначе Велбъжд нямаше да бъде допуснат до участие. Всъщност чак на 16 години започнах да тренирам професионално при Емил Стоянов-Чемата. Бях по цял ден в залата, защото имах много да наваксвам. Само след 2 години бях в младежкия национален отбор, който стана европейски вицешампион в Португалия.
- Как се стигна до преминаването ви в ЦСКА?
- След 11-и клас ме взеха и изкарах казармата в спортната им рота. Спомням си, че влязохме 10 души и само аз останах в ЦСКА след втората година. Бях единственият, който играеше в мъжкия отбор. Освен това се получи прецедент, че преди уволнението играх на европейското за мъже във Варна, където взехме бронзовите медали.
- Спомняте ли си първите мачове в ЦСКА и националния?
- Да, макар и бегло. В ЦСКА ме пуснаха като резерва срещу един от по-слабите отбори. Имаше такава практика - да се дава почивка на офицерите. Няма да забравя какви емоции бяха при първото ми участие с националния отбор. Като ми дадоха екипа, спах с него през нощта. Сега като че ли играчите не оценяват какво означава да играеш за България. Предявяват някакви претенции, сърдят се, ако не са титуляри. Ние непрекъснато опитвахме да се усъвършенстваме, да откраднем умения от добрите състезатели. А сега им пускат по два пъти на ден видеоанализи и те гледат като теле в железница. Едно време бяха в сила законите на джунглата и естественият подбор. Младите опитвахме да вземем хляба на старите, а те не отстъпваха. От 20 таланти само 6 остават в отбора. Няма "тоя ми е баща, оня ми е вуйчо, чичо или владика". Играеха само най-добрите.
- Вие обаче сте били и много отдадени на търговията с дефицитни стоки...
- Да, имаше го това, но не в тия мащаби, както се разказва. Истината е, че липсата на пари ни правеше много изобретателни. Търгувахме с най-различни неща и така си осигурявахме за нас елементарни неща като дънки и обувки. Имали сме удари, но и някои провали в бизнеса (смее се). Въпросът е, че правехме всичко това, без да сме имали телефони, интернет. Между титулярите в националните отбори имаше много здрава връзка и търговията се правеше на мъжка дума.
- Как разпускахте от тежките тренировки?
- Е, намирали сме начини да се забавляваме. Примерно веднъж седмично излизахме на дискотека или бар, не че е имало много заведения по онова време. Отивахме с идеята да се покажем на хората, защото тогава нямаше телевизия и медии. Основно танцувахме и се е случвало да изгорим повече калории, отколкото на тренировка. Сега - пийвали сме и по някоя водка например, но не сме се оливали. Имали сме треньори с малко по-либерални разбирания, които в събота след мач са ни предлагали да отидем организирано на дискотека. Като цяло обаче беше много затегнато положението. Непрекъснато ни проверяваха да не кръшнем, даже някои ни душеха пръстите дали миришат на цигари.
- Обичахте ли да се майтапите със съотборниците си?
- О, непрекъснато си правехме номера. Това беше начинът да си разнообразяваме еднообразното ежедневие. Имал съм хиляди случаи, цяла книга мога да напиша. Няма да забравя как изработихме Петко Петков, който минаваше за доста стиснат. На едно европейско се конкурирахме с него и Чакала (Митко Тодоров) за най-добър нападател. След последния мач Петко тръгна по магазините и изпусна награждаването. Избраха Чакала, но като се върна в хотела, му казахме, че той е спечелил. Дадохме му и купата и го натиснахме да почерпи. Взе едно шише водка и като го разляхме, накарахме Петко да почерпи и треньорите за наградата. Като разбра, че сме го измамили, направо побесня. Веднъж пък тръгнахме да бягаме в събота вечер от "Спортпалас". Бяхме на лагер преди Олимпиадата в Сеул. Докато се изнизвахме в тъмното, закачихме някаква картина в коридора. Едно от момчетата плонжира и я хвана, преди да падне на земята. В края на коридора обаче Стефан Соколов, лека му пръст, застина на място. "А, къде сте тръгнали вие по това време?", чу се гласът на треньора Тодор Пиперков, който ни беше усетил. Соколов, без да се замисля, скалъпи оправдание: "Абе голям проблем имаме. На Борето му падна гуменката през прозореца и излязохме да я търсим, че утре няма с какво да тренира." Пиперков, разбира се, веднага ни прати по стаите.
- С кого от съотборниците си бяхте в най-добри отношения?
- Не помня с някого да съм имал проблеми. Аз бях душата на компанията и се разбирах с всички. Имах щастието да играя с 4 поколения в националния. Приех екипа с номер 3 от Димитър Златанов, а преди да се откажа, заварих Пламен Константинов.
- Какво изпитахте по време на историческата ауденция с папа Йоан Павел II?
- Това е един от най-великите моменти в живота ми. Бях единственият волейболист, приет от папата. Поканиха ме в делегацията на Соломон Паси заедно с Христо Стоичков. Папата ни благослови и ни подари едни плакети с неговия лик. Моя го откраднаха и в душата ми остана една празнота.
- Поддържате ли връзка със Стоичков?
- С него се познаваме още от времето, когато бяхме в ЦСКА. Ходехме заедно по гаджета. Страшно много го уважавам и когато имаме време, се виждаме. И двамата сме чепати по характер, но се разбираме добре.
Стефан Чолаков, в."24 часа"
Последвайте каналите ни в:
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)