Иван Колев: В Славия изпълних голяма част от задачите си, доволен съм от развитието на младите

16 май 2016 | 08:03
1212
0

Треньорът Иван Колев бе изпратен със специални благодарности от феновете на Славия след раздялата си с най-стария столичен клуб в края на миналата година. За 58-годишния специалист това бе първи досег с българския клубен футбол след дълги години. От началото на века Колев работи доста време в Далечния изток. Води националните отбори на Индонезия и Мианмар. С първия стана втори в първенството на Югоизточна Азия, а с втория - 4-и. Бе начело и на няколко клубни тима в Индонезия. За последно бе в Мианмар, където два пъти поред направи Янгон Юнайтед шампион.

Преди да поеме Славия през септември 2014, той имаше и друг досег с българския футбол, водейки младежкия национален отбор в периода 2008-2009 г. На “Овча купел” Колев показа, че много бързо може да се адаптира към “А” група. При него “белите” завършиха силно миналия сезон и започнаха по същия начин настоящия. Колев определено има принос за нещо, което всички отбори от нас обявяват, че трябва да е приоритет, но практикуват минимално. А именно - работата с млади футболисти от школата и вкарването им в мъжките състави.

При направилия добра задгранична кариера треньор това се случи с Янис Карабельов, Владимир Семерджиев, Емил Стоев и други, а Стефан Велков отново влезе в първия отбор след възстановяването си от травма. Миналия месец стана ясно, че към Колев пак има интерес от региона, в който е познато и явно уважавано име. Отбори от Малайзия и Австралия се заинтересуваха от него. “24 часа” потърси Колев, за да разбере какви са впечатленията му от българския клубен футбол, както и какви са плановете му.

- Липсата на ангажимент за треньорите означава и отдих. Успяхте ли да си починете, с какво се занимавате в момента?

- С домашни ремонти. Най-после ми остана време да си видя къщата и, разбира се, следя внимателно какво се случва и в нашия футбол, а и в европейския и световния. Също така работя по някои неща в треньорската методика, защото футболът е много динамичен спорт. Развива се и постоянно се появяват нови неща, макар и тънки. Те обаче са интересни и трябва по някакъв начин да се вкарат в методиката на един треньор, който иска да продължава да работи.

- В Славия беше вторият период за вас в българския футбол, ако говорим за този век. Първият бе с младежкия национален отбор, за който също имаше добри оценки. Тези за работата с “белите” със сигурност са повече. Ангажиментът ви обаче приключи преждевременно.

- В Славия имах 4 основни задачи. Две ми бяха поставени от президента Венци Стефанов, а другите си поставих аз. Първо имах задача от ръководството да стабилизирам отбора, защото го поех 11-и от 12 участника в “А” група. След година и 2 месеца работа го оставих 4-и от 10 тима. Това бе постигнато след тотална промяна на състава. Бяха освободени много от скъпоплатените играчи. Втората задача от г-н Стефанов бе да вкарам в първия състав млади играчи от школата. Реално това се случи със седем момчета. От тях трима - четирима започнаха да играят редовно в “А” група. Така промяната в представянето бе постигната с млади момчета и такива от “Б” група след промяна на манталитета, методиката в работата и начина на игра. Това бе много важно за мен. Моето разбиране за футбола е, че като почвам работа с някой отбор, ако един играч струва, образно казано, 1 лев, в края на сезона цената му трябва да е вече лев и 10, лев и 20. Да има развитие независимо от възрастта. За мен добър треньор е този, който умее да вдигне качеството на отделните играчи, а след това - и нивото на целия отбор. Затова ми е странно, че в България за едни футболисти се плащат едни пари, дават им се добри заплати, а скоро след това те са непродаваеми. Това бе една от моите цели и мисля, че се справих. При мен бяха продадени четирима футболисти - Фонсека, при това след тежка травма, Касай, Карачанаков и Манзоро, с когото имаше доста проблеми, но му променихме поста и манталитета. Четвърата задача не успях да я изпълня. Бяхме направили отбор, който успешно се противопоставяше на силните и надиграваше по-слабите отбори. Исках от Нова година да започнем да се опитваме да се надиграваме с добрите отбори у нас. Това изискваше нови футболисти. Имах набелязани такива. Трябваше да променим с тях стила и системата на игра. Това включваше и промяна в методиката на подготовката. Стигна се обаче до раздялата и не можах да реализирам това.

- Работихте доста време в чужбина, където сте изградили и футболната си философия. Смятате ли, че тя е приложима у нас?

- Футболът ме е завел в 46-47 държави, един ден се заех да ги преброя. В тях съм работил, контактувал съм със специалисти, наблюдавал съм тренировки и методика. Правил съм си анализ и изводи. Това, което смятам, че е много важно да стане в българския футбол, е да се обърне изключително сериозно внимание на подготовката на младите футболисти. Това е клише. Всички го повтарят, но правят ли се нещата в детайли? Вярно, че условията не са много добри навсякъде. Но ще дам пример с моите юношески години. Свършваше тренировката. Треньорът отделяше няколко момчета и казваше примерно: "Ти ще отработваш само външен удар. Ти само - обръщащо поемане и дълъг пас. Ти - само двойни подавания". Всеки отделен елемент, който куцаше у някого, той искаше да го подобри. Това е хубаво да се прави и сега. Неслучайно много от ефективните и атрактивни моменти изчезнаха. У нас много рядко виждам някой да използва външния фалц - изключително оръжие. Почти няма и завършващи удари с вътрешен фалц, финтове на скорост, с които се освобождаваш от противник. Би трябвало в школите да има картотеки на играчите, в които да се вписва какво се добавя към всеки и на какво да се набляга. Иначе има много талантливи деца. По отношение на техническите умения и основните тактически неща обаче за мен процесът при тях трябва да е завършил до 16 г. Следващите две години трябва да са свързани с усъвършенстване и атлетическо развитие. А не да има момчета на 16 г., които трудно боравят с топката. Затова и според мен не произвеждаме качествени футболисти и това се вижда с тоталния спад на трансферите в чужбина в сериозни отбори.

- След този престой в “А” група имате ли желание да продължите в нея, или пак може да потърсите вариант с чужбина?

- Аз съм професионален треньор. Получа ли покана, която ме задоволява и смятам, че мога да бъда полезен, съм готов да работя без значение дали у нас, или в чужбина. Не правя такова деление. Имал съм ангажименти в Индонезия и Мианмар, които са екзотични дестинации. Трябва обаче да кажа, че там бе много по-трудно да се работи.

- Защо?

- Треньорът се сблъсква със съвсем непозната обстановка. За да промениш нещо в един отбор, трябва да познаваш бита и разбиранията на играчите, за да знаеш как да подходиш. В този район те са с по-специфични качества. Освен това натискът и напрежението бяха несравнимо по-големи от тези в България. В Индонезия мой отбор не е играл пред по-малко от 30 000-40 000 души. С националния бяха и над 100 хиляди винаги. На пресконференции имаше по поне 60 репортери. Работата в България също обаче си има своите специфични трудности.

- В този ред на мисли у нас е клише и “да оставим треньора да работи”.

- До първите 2-3 загуби. (Смее се.)

- Идеята ми е, че собственици и президенти губят много бързо търпение към треньорите.

- Факт, явно се случва често. Аз конкретно за себе си мога да кажа. Длъжен съм да благодаря на Венци Стефанов, че ми даде шанс да водя Славия. Правех го с душа и сърце, и той не ми се е месил никога. От друга страна, работих там в една доста нелека за клуба година. В един момент попаднах и в капан. Трябваше да пускам Манзоро да играе, за да го продадем, а беше ли той в състава - падахме. Иначе в чужбина ми е направило впечатление, че се търсят треньори спрямо това какви са нивото и целите на клуба. Това се преценява много точно. Не знам дали има такова нещо у нас.

Следвай ни: