Емил Спасов: Няма колектив в Левски, повечето играчи не се познават

Легендата на Левски Емил Спасов говори ексклузивно за състоянието на „сините“ и за кариерата си в предаването „Код спорт“ по ТВ+. Той бе един от най-силните футболисти на Левски в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. По-голямата част от кариерата на техничния футболист преминава при “сините”. С тях той печели шест шампионски титли и пет купи на България. Шампион и носител на суперкупата на Кипър през 1989 година с отбора на Омония (Никозия). Изиграл е 323 мача в “А” група и е отбелязал 82 гола. Голмайстор на първенството през 1984 г. с 19 попадения. Обличал е екипите още на Спартак (Варна), шведския Браге и белгийския Антверпен. Има 16 мача и три гола за националния отбор на България. Дебютът му е на 12 ноември 1975 г. срещу Испания (1:1). Последният мач с екипа на “лъвовете“ изиграва на 6 февруари 1985 г. срещу Полша – 2:2.

- Г-н Спасов, как ще коментирате реванша между Левски и Хайдук?
- Как да коментирам една игра, която на никой не се нрави? Най-малко на хората, които обичат Левски и в последните години се изтормозиха. Всеки сезон чакат нещо ново, положително и качествено, което така и не се случва. Отново разочарование. От трите български отбора най-слабо е представянето на Левски. Наблюдавах и част от мача на Ботев (Пловдив), който игра футбол с настроение и желание. Млади момчета, които се раздаваха на терена и играеха истински модерен футбол. Заслужено победиха. Не мисля, че Хайдук (Сплит) беше от такова естество, че да не може да се преодолее. Просто нашият отбор е много слаб.

- Въпреки мащабната селекция това лято.
- Няма такава селекция в света, в която на всеки шест месеца се прави тотално обновяване и промяна със седем-десет човека, и изведнъж почваме да ги налагаме в отбора. В тима няма колектив, повечето от тях не се познават. Как да стане отбор? Няма как да се получи! Сменяме треньора през шест месеца, сменяме играчите през шест месеца. Еми, никъде по света няма такава промяна! Не могат да си го позволят дори Челси и Манчестър Юнайтед! Ако има някакви промени, то те са две-три и са страшно качествени. Левски не може да се сравнява с Юнайтед или с Челси, но като нямате възможност да купувате добри футболисти, направете състав от млади, перспективни играчи и се опитайте да ги налагате. Направете колектив и след една-две години да атакуваме Шампионска лига или Лига Европа. Всяка година по двама-трима-четирима… То не беше Аниете, не беше този, не беше онзи… Исках да попитам и треньора докога ще търпят Франсис Нар в този отбор? Извинявам се много, никога не съм си позволявал да говоря за определени футболисти, но този играч две години ми ходи по нервите. Аз съм играл на този пост малко по-добър футбол от него. Извинявайте, но той игра от противниковия отбор и ние го търпяхме 60 минути. Какво трябваше да направи този човек, за да бъде изваден от състава и докога ще го търпят? Не е един мач или два. Това е поредица от срещи, дори шампионати, в които играе безобразно. Никаква ефективност. От 100% игра с топката, той сбърка 95%. Е, как да атакуваме и да вкараме гол? Левски отправи първия си голов удар с една перфектна, много хубава комбинация, с която вкара гол в 68-ата минута. След това биха още един удар и това им беше за целия мач. Е, как да победим Хайдук? Ако Хайдук имаше малко повече класа, щеше да ни бие с пет гола. Те изпуснаха шест-седем-осем 100% чисти положения. Единствено благодарение на Митрев отборът се спаси от поражение с голям резултат. Ни в клин, ни в ръкав след един абсолютен пропуск сам срещу вратаря, ние направихме една страхотна контраатака, което трябваше да се прави в по-голямата част от мача. Бавно, тромаво, на ходом, топката изключително и само настрани и назад… Ние искаме да победим Хайдук (Сплит), а подаваме топката само назад…Най-голямо впечатление ми направи, че вкарахме хубав гол и веднага след това започнахме да бавим играта, като че ли победихме. Вместо да използват ентусиазма си от това, че вкараха гол, от еуфорията и от това, че дори отвън публиката ги подкрепяше, въпреки всичко, те започнаха да бавят и да чакат дузпите. Напълно закономерно бяхме отстранени. Хората веднага вдигнаха нивото, атакуваха – едно положение, второ, трето…Нормално ни вкараха голове.

- Според вас кога ще приключи тази криза в Левски?
- Никога няма да приключи, за съжаление. Десет години чакаме да приключи кризата и тя не приключва. Аз не виждам светлинка в тунела. Съжалявам много за феновете и за всички нас, включително и за себе си. Страшно съм афектиран от тази безобразна игра на този отбор.

- Реално ли ви звучи, че Левски може да се бори за титлата в първенството на България?
- На този етап и с тази игра е смешно. Виждате как играе един Ботев, който надиграва съперниците с игра. А за Лудогорец просто не искам да говоря. Видя се с каква лекота и убеденост, сигурност и качества надиграха Жалгирис, особено през втората част и се класираха напред. Не съм гледал ЦСКА от началото на сезона и не знам как играе, но ако се класираме в тройката, ще бъде изключителен успех.

- Нека се върнем към началото – как станахте футболист и кой ви заведе на „Герена“?
- По стечение на обстоятелствата и за голям мой късмет живеех в кв. „Хаджи Димитър“, в едно пространство, което бе заобиколено от футболисти на Левски. Една от най-големите фигури бе Георги Аспарухов – Гунди, който живееше в отсрещния блок по това време. Фактически най-силните му години 1964-1966 г., когато игра и мача във Флоренция и беше определен за Спортист на годината, беше при нас. Караше един "Фолксваген" костенурка. Имаше прекъсване, нямаше мачове и дойде при нас да играе. Ние играехме футбол почти всеки ден, особено събота и неделя. Бяхме си направили игрище в кварталната градинка. Слезе долу да поиграе, а за нас беше страшно удоволствие и голям кеф да дойде такова величие като него. Той беше изключителен човек. Тогава играехме малки, големи, всякакви. Аз бях на 8-9 години и той ме забеляза, случайно бяхме в един отбор. Знаете в кварталите как се деляхме – настъпваме се този, онзи…Попита ме: „Ти левскар ли си? Не е лошо да дойдеш да се запишеш да играеш футбол. Ще дойдеш на „Герена“, ще ме търсиш и аз ще те заведа.“ Викам: „Добре“. Но на акъла и на ума си си казвам: "Как ще отида?" Срам ме е и не отидох. След месец-два той пак слиза долу и ме вижда. Първите му думи бяха: "Абе, ти защо не дойде при мен да те запиша на футбол?“ Отговорих: „Срам ме е.“ Извика един приятел от квартала, който е доста по-голям от мен, но играеше в юношите на Левски и му каза: „Ти нали си при нас? Вземи го това момче и го доведи, има качества, но го е срам.“ Така стана. Заведе ме при него, отидохме при Петко Николков, лека му пръст. Той беше треньор на тази възраст тогава, записа ме и така тръгнах.

- Кога изиграхте първия си мач за мъжкия отбор на Левски?
- Беше през март 1974 г. На Васил Митков му счупиха крака, имаше още един-двама контузени или болни и отборът нямаше група от 16 човека. Дойде Иван Вуцов и ми каза: „Готви се, че в събота може да играеш.“ А аз нямах нито една тренировка с първия отбор. Взеха ме и за моя радост и късмет, още в 25-30-ата минута се наложи да вляза в Стара Загора пред пълен стадион. Представих се много добре. Тогава във вестник „Спорт“ ни отличаваха кой как е играл със звездички, а аз получих две звездички. На първа страница пишеше: „Нов талант в Левски, изключително представяне на Емил Спасов“. Бях още ученик, трети курс в техникум. След това влязох в първия отбор и така продължи моята кариера.

- Как се почувствахте, когато влязохте за първи път в съблекалнята на мъжкия отбор?
- Беше ми много притеснено и странно, но бях приет много добре, тъй като си бях човек от школата на Левски, не бях чужд. Освен това всичко ми беше познато. Бях израснал там.

- Кои бяха тарторите в съблекалнята тогава?
- Няколко човека, но най-големият беше Кирил Миланов, лека му пръст. Той ме прие като син. Също Павката Панов, Стефан Аладжов, Кирил Ивков, с когото се познавах години преди това, защото живеехме през един етаж. Много бързо се адаптирах и започнах да играя прилично, защото в Левски никого не търпят – независимо дали си юноша на клуба или не. Така беше и с всички останали, които са влизали години след това. Също и голямото поколение на Левски с Искренов, Сираков, Михайлов, Велев и други мои колеги. За съжаление това се загуби вече. Идват много чужденци. Ненапразно казах за Франсис Нар, защото е срамно. По-добре да влезе да играе един футболист от школата, отколкото този човек, който не направи нищо цял мач. И то не само в тази среща. Всеки може да направи слаб мач, но той играе слабо в прекалено много мачове.

- Често казвате, че сте целунат от съдбата. Защо?
- Не бих казал „целунат от съдбата“, но може би до едно положение. Ако бях целунат от съдбата, щях да играя голям футбол много преди всички останали. Наказанието през 1985 г., когато Политбюро и партията на Тодор Живков ни отне правата на една плеяда от футболисти в най-сериозна спортно-техническа подготовка и промениха имената на отборите на Средец и Витоша. Само дни преди този финал за купата подписах договор с Порто за четири години. Имаше и снимки във вестници, които още си пазя вкъщи. За съжаление не се осъществи, защото не ме пуснаха. Ръководството на партията не разреши да изляза в чужбина, въпреки че имахме подписан договор по една причина – парите за трансфера още не бяха преведени. Не бяха кой знае колко – 100-150 хиляди долара. Но за онова време бяха много пари, защото за разлика от сега, тогава мениджърите не скитаха по цял ден по мачовете и нямаше такива в България. А ако имаше, бяха много малко. Бях един от първите, които щяха да заминат да играят голям футбол. През сезон 1986/87 Порто стана европейски шампион. Може би, ако ме бяха пуснали, щях да бъда първият български европейски шампион, но такава е била съдбата ми. Всеки си носи кръста, така ми е било писано. Човек не може да се връща назад непрекъснато и да съжалява.

- Защо съдията Аспарух Ясенов не можа да се справи с тази ситуация в този прословут мач през 1985 г.?
- Човекът е бил страшно притеснен тогава. Беше викан на сериозни разговори на най-високо равнище по онова време, да внимава с мача. Само дни преди това бе мачът между Ливърпул и Ювентус на стадион „Хейзъл“, където имаше смъртни случаи. По този повод на стадиона се изсипа жандармерия и много полиция, което не беше прилично за такива мачове. Имаше сериозна подготовка от преди това и се е говорело, но за съжаление треньорското ръководство не беше споделило нищо с нас освен това, че трябва да бъдем внимателни. По принцип преди мачове на Левски – ЦСКА винаги се викаха капитаните на отборите и спортно-техническото ръководство. Тогава бяха викани при Шпатов, който бе председател на Футболния съюз. Разисквали са тази тема. После Георги Димитров – Джеки ме пита: „На вас не ви ли казаха, че ще има големи санкции?“ Викам: „Никой нищо не ни е казал.“ Пък и в края на краищата как може да очакваш, че държавата ще се намеси в спорта по този брутален начин и за нищо да прекъсне кариерата на редица футболисти? Разбира се, след една години ни възстановиха правата, но мен Порто не ме покани втори път. Кой да предполага, че за един червен картон и за нещо, което се случва постоянно в момента по нашите терени, а и навсякъде по света, ще бъдат изгонени играчи завинаги? Имаше си наказания за червени картони – един, два, три мача, глоби и т. н. Измислиха един куп простотии и щуротии – че сме счупили купи, че сме се били в тунелите, което беше абсолютна измислица. Наказанията бяха за случилото се на терена.

- Какво представляваха битките с ЦСКА по онова време? Имаше ли омраза между двата клуба?
- Между футболистите – не. И досега имам редица приятели между тях, с които все още си контактуваме, с някои играем и футбол заедно. Нищо лошо към тях – просто към организацията ЦСКА. Тогава нещата бяха малко по-надъхани. Левски – ЦСКА не беше само в рамките на спортния дух, на спортсменството. Агитките и на двата отбора пълнеха стадионите, имаше 60-70 хиляди души на „Васил Левски“, които скандираха. На терена не можеше да си кажеш две приказки, толкова беше шумно. Същевременно няма по-хубаво чувство от това да играеш пред пълни трибуни. Така е и при артистите – когато е празен театърът, как да играеш добре? Това ни мотивираше допълнително да покажем максимума от това, което можем.

- С кого ви беше най-приятно да играете на терена?
- Много са футболистите, с които ми беше приятно да играя. От по-старото поколение с Павел Панов, Кирил Миланов, Типеца Стоянов, Фифи Перото, Тошко Барзов, с когото бяхме първи приятели и бе изключителен футболист, Пламен Николов, Емо Велев - момчета, които израснаха покрай нас и навлязоха в големия футбол. Направиха един страхотен отбор, но ни съсипаха през 1985 г. Иначе на този тим му предстояха много светли бъдещи години. Този отбор израстваше с всяка измината година. За съжаление тогава прекъснаха тези неща комунистите или социалистите, защото комунизъм в България не е имало никога… Разтуриха този отбор. След това имаше период на адаптация, на промени, които забавиха процеса и не се стигна до това, което всички желаехме. Всички знаят, че 1984 г. можехме да играем на полуфинал за КЕШ. В мача с Днепър изпуснахме дузпа и не можахме да се класираме, а на полуфиналите щяхме да играем с Бордо. Така е било писано.

- Кой от треньорите е бил най-строг към вас?
- По онова време бяхме изключително дисциплинирани. Просто системата ни беше научила да бъдем дисциплинирани. Бяхме научени на ред и послушание. Каквото се кажеше от треньора, се изпълняваше в 90% от случаите. Минал съм през много добри треньори. Като започнем с Митко Дойчинов, който беше изключителен специалист и много добър човек. Той беше от „по-меките“, не толкова налагащ дисциплина в отбора. Иван Вуцов, който няколко години ми е бил треньор. Васил Спасов, лека му пръст, беше изключителен педагог, човек и треньор, с когото спечелихме всички отличия през 1976-1977 г. Може би „най-жив“ и интересен треньор, който ни надъхваше и умееше да създаде страхотно настроение в отбора, беше Шпайдела. Човек с изключителни качества, много силен психически, умееше да ни мобилизира и да ни напътства с една-единствена изключителна грешка – финалът през 1985 г. На полувремето не усети накъде отиват нещата, защото ако аз бях треньор, щях да извадя Емил Спасов и Пламен Николов и да дам мача. В смисъл мачът беше предрешен. Знаеше се, че ще завърши за ЦСКА, защото нещата бяха отишли твърде далеч в полза на ЦСКА. Аспарух Ясенов беше привикван. Човекът е свирил много мачове на Левски, винаги е бил коректен и точен. Тогава даде гол, когато цяла България видя, че топката се пое от Георги Славков с ръка, а той се направи, че не го вижда.

- Кога отново ще видим футболисти като вас, Павката Панов, Божидар Искренов, Наско Сираков, Мишо Вълчев?
- Когато започне да се работи така, както се работеше навремето. Сега не се работи добре. Аз се занимавам с детско-юношески футбол в националните отбори на България точно с такива възрасти. Положението не е никак добро. Има самородни таланти, както винаги е имало в България, но много трудно се развиват нагоре. Много от тях са си повярвали много рано и мислят, че са станали футболисти. Търсят парите, съвсем други неща. Нас навремето ни блазнеше да играеш пред пълен стадион, да играеш за Левски, за ЦСКА или за който и да е голям клуб. Да влезеш в националния отбор беше чест и отговорност. Сега го няма това нещо. Дойдат в националния отбор, разходят се и си тръгнат. Разговарял съм и с предишните треньори. Любо Пенев казва същото – нашите футболисти, които играят в чужбина си пазят краката и не се напъват много в националния отбор, за съжаление. Не искам да обиждам никой. В последно време обаче има някаква промяна, поне това, което е в момента. Момчетата играят и се раздават на максимума, който могат. Говоря за предишните години. Разбира се, всеки играе толкова, колкото му позволяват възможностите. Във времето назад, след 10 ноември, нещата в българския футбол тръгнаха надолу и вина за всичко това носят основно клубовете. Там се занемари работата с подрастващите, не се разчита толкова на тях. Имаше треньори и ръководители, които казаха: „Футболисти от България не ми трябват, а каквото ми трябва, ще си го взема отвън.“ Де факто така и излиза в момента. Ако има школи, в които се работи, то те се броят на пръсти. Едната е в Разград, другата е в Ловеч, вече ЦСКА. В двете школи вече не се плащат такси, подбира се най-доброто от България, направиха се бази. Мисля, че базата на ЦСКА на Панчарево вече е почти готова. Да не говорим, че си и направиха терени и на „Българска армия“. От Нова година не събират такси на децата, което е от изключително важно значение. Когато събираш такси от детето, де факто си подвластен на родителите му, тъй като си длъжен да го пускаш, независимо дали има или няма качества, което не е нормално. В моя любим клуб е същото положение – събират се такси. Изобщо в българския футбол се завъдиха маса клубчета и клубове, които събират такси, но възпитанието и обучението на децата е приведено до минимум или до нула.

- Нещо за финал на нашия разговор?
- Бих искал желанието на всички, които се занимават с футбол да не привършва на 14-15-годишна възраст. Обръщението ми е най-вече към футболистите и към треньорите. Трябва повече учене, повече старание, повече обучение и на треньори, и на футболисти, за да постигнем успехи. В момента водя проекто-национален отбор към БФС, в който са най-малките 13-14-годишни. Вече станаха седем години, в които подготвяме футболистите за националните отбори, за големия футбол. Първият набор, с който работихме беше този на Вутов, Мики Орачев, Краев. Продължаваме в същия дух и има много талантливи деца. На всички деца, които събираме за тридневните лагери, провеждани всеки месец, им говоря едно и също: „Трябва труд и труд. Това, което правите е недостатъчно и няма да се получи.“ Децата искат да станат футболисти с четири тренировки в седмицата по един час и то в отборна обстановка. Индивидуална подготовка? Като ги питаш – 99% ти казват „не“. Питам ги: „Събирате ли се да играете помежду си допълнително? Примерно тренировката е свършила, имате свободно време до довечера. Не ходите ли да спортувате, да си направите игра? Защото техниката се усъвършенства на малките вратички.“ Казват ми: „Не, ние нямаме време.“ Викам: „Нямате време, а нищо не учите, защото ви познавам и знам за какво става дума, а не тренирате допълнително… За какво имате време? Да ходите по заведения и да си играете на телефоните и на компютрите.“ Няма как да стане! Дано всички тези момчета разберат, че голям футбол така не се прави! Виждате в Сърбия или в Черна гора какви футболисти растат, котират се и се продават. Ама, разликата е очевадна и е оттук до небето между техните и нашите деца на една и съща възраст! Казвам го съвсем отговорно, защото вече 10 години съм в тази сфера. Десет години говоря това, но ефектът не е кой знае какъв, поне не го виждам за съжаление. Но голям футбол трудно ще гледаме, пак ще разчитаме на чужденци – на Франсис Нар, на Бабатунде Адениджи и на такива момчета, които не знам кой и откъде ги води.

Следвай ни: