Дарко Дурич: Казаха ми, че никога няма да плувам, а станах световен шампион

Световният рекордьор на 50 м бътерфлай Дарко Дурич участва в международния лагер за плувци с увреждания в Истанбул и показа, че плуването е за всички – здрави и с увреждания, смели и плахи

 

200 плувци се включиха миналия месец в международния лагер за плувци с увреждания в Истанбул. В басейна на спортен клуб BSSK Истанбул тренираха спортисти с ампутации и малформаци, с детска церебрална парализа и незрящи, с протези и с инвалидни колички. Най-известните участници бяха световният рекордьор на 50 м бътерфлай Дарко Дурич (Словения) и европейският шампион от 2011 година на 50 метра бътерфлай Бейтулах Ероглу (Турция). България беше представена от трима плувци – Калина Бонева, Храбър Натов и Александър Кенанов. За да обменят опит с колегите си в турския мегаполис бяха и проф. Майя Николова, ръководител на спортен клуб „Адаптирана физическа активност и спорт - НСА“ и нейната възпитаничка от специалност „Адаптирана физическа активност и спорт“ Надежда Чембърс.

Основното послание на лагера беше недвусмислено: плуването е за всички –здрави и с увреждания, смели и плахи, големи шампиони и начинаещи. Треньорите демонстрираха как трябва да се работи със спортистите – хъс, независимо дали става дума за високо спортно майсторство или за интегрирането им в обществото.

Едно от най-запомнящите се неща в лагера беше атмосферата – около басейна и в него нямаше нито едно сърдито лице. Всички бяха усмихнати, амбицирани и преливащи от енергия. В продължение на осем дни участниците тренираха по два пъти на ден – сутрин и вечер. За обикновените хора уврежданията на много от децата изглеждат жестоки. Нито едно от тях обаче не мисли така за себе си и това е най-важното, което е направило плуването за тях. Преди да започнат да се занимават със спорт много от тях не са можели да стават от леглата си и да ходят. Днес те участват на състезания и не са в тежест на родителите си. Плуването им помага не само да бъдат в отлична физическа форма, но и да намерят нови приятели, ново семейство, да мечтаят и да се реализират. Всичко това не би било възможно без солидната финансова подкрепа на държавата и без грижите на треньорите.

В България плуването за хора с увреждания е оставено на грижите на неправителствени организации. С най-много деца работи спортен клуб „Адаптирана физическа активност и спорт – НСА“. Преди месец две от възпитаничките на специалността АФАС в НСА започнаха да обучават деца с увреждания да плуват и в Перник. А на събития като плувния лагер в Истанбул човек може да разбере колко много може да помогне държавата на хората с увреждания и колко малко правят българските управници за тях...

„Спорт за хора с увреждания“ представя четирима от участниците в плувния лагер – световния шампион и рекордьор на 50 м бътерфлай Дарко Дурич от Словения, прикованата в инвалидна количка Филарети Кутули от Гърция, незрящия Милан Петрович от Сърбия, завършил на 11-то място на тандемно колоездене на олимпийските игри в Лондон и българката Калина Бонева – незрящо 17-годишно момиче с големи мечти и планове:

Дарко Дурич, 25 г., Словения, световен рекордьор на 50 м бътерфлай, двукратен световен шампион на 50 м бътерфлай и 200 м свободен стил от първенството в Монреал:

Казаха ми, че никога няма да плувам, а станах световен шампион

Дарко Дурич е роден без лява ръка и без двата крака над коляното. На много места подобни деца са обречени – те отиват в институции и нямат шанс да растат като връстниците си. Дарко обаче остава при семейството си. С много любов и грижи той се научава да ходи с протези, завършва училище и става световен шампион по плуване.

Когато бях малък ми казаха, че няма да мога да плувам заради увреждането ми. Твърдяха, че само с една ръка не е възможно да се задържа над водата. Но на 10 години отидох с класа на море. Скачахме във водата и всеки път един учител ме хващаше и ме вадеше. Един следобед обаче той отиде някъде, а аз скочих във водата и видях, че мога да плувам. Така започна любовта ми към плуването.

Тогава не знаех, че съществува спорт за хора с увреждания – играех от време на време футбол, баскетбол и тенис на маса с приятели в местния клуб. Когато станах на 15 години ме поканиха да тренирам с националния младежки отбор на Словения по волейбол за хора с увреждания. През 2005 участвах с тима на световното първенство и се класирахме на шесто място. Но не ми харесваше това, че зависех от останалите играчи. Затова реших да се посветя на плуването и участвах на първите си международни състезания. Резултатите ми не бяха лоши и през 2007 започнах сериозни тренировки. Мой идол беше Сара Исакович, която спечели сребърен медал на 200 м свободен стил на олимпийските игри в Пекин. Година по-късно отидох на първия си турнир извън Словения – в Антверпен. Там срещнах французина Давид Сметани, който беше най-голямата звезда на параолимпийското плуване. На 200 метра свободен стил той беше по-бърз от мен с една минута. Тогава си казах: „О, Боже! Той е прекалено добър и никога няма да плувам като него.“ Но миналата година го победих. Не беше лесно. Първоначално започнах да тренирам по 3 пъти в седмицата. След това се занимавах по 5 пъти на седмица, а сега имам по 7-9 тренировки във вода. Три пъти в седмицата прекарвам по час и половина във фитнеса. А плуването е част от живота ми.

Първото ми голямо състезание беше европейското първенство през 2009 г. в Рейкявик, където стигнах до два финала. След това участвах и на световното първенство в 25-метров басейн в Рио де Жанейро. Записах три пети места – на 50, 100 и 200 м свободен стил. През 2012 на параолимпиадата в Лондон стигнах до четири финала – станах шести на 50 м, пети на 100 м, четвърти на 200 м. На 50 м бътерфлай поставих нов световен рекорд, но плувах с клас S5, които са с по-леки увреждания. Не взех медал – завърших на пето място, но все още държа световния рекорд. Продължих с тренировките и миналата година, на световното първенство в Монреал, спечелих два златни (на 50 м бътерфлай и 100 м свободен стил) и един сребърен медал (200 м свободен стил).

Тази година нямах много време за тренировки, защото трябваше да обърна внимание на образованието си – уча „Спортен мениджмънт“ в Католическия институт в Любляна. Въпреки това на европейското първенство взех две четвърти и едно пето място. Състезателният ми дух е непокътнат и знам, че мога да спечеля златни медали на световното първенство през следващата година в Глазгоу. Разбира се, голямата ми цел са параолимпийските игри в Рио де Жанейро през 2018. Искам да спечеля медал, това е голямата цел на кариерата ми.

От миналата година Дарко ходи с протези Genium, произведени от немската компания Ottobock – една от най-големите фирми в бранша. За пръв път чува за тях преди 3-4 години, но не може да си ги купи, тъй като струват 130 000 евро. За да събере нужните средства организира благотворителна акция. За осем месеца натрупва 10 000 евро. Междувременно здравните власти решават да подарят на шампиона протезите, а Дарко – да дари събраната сума за благотворителност. Протезите Genium са бионични – управляват се от компютър и чрез сензори в коляното „усещат“ какво движение предстои и помагат то да бъде направено. Всяка вечер се включват в електрическата мрежа, за да се заредят. По-сигурни са от механичните протези. Движенията се коригират от електрониката, но шампионът все още се учи да ходи с тях.

Филарети Кутули, 30 г., Гърция: Плуването е свобода

Филарети е руса чаровница от Солун, Гърция. Заради прогресиращо дегенеративно заболяване е в инвалидна количка, а движенията на краката й са силно ограничени. Филарети не се разделя с усмивката си, но когато влезе в басейна показва железен характер. Плува кроул само на ръце, а устремеността й е впечатляваща.

Плувам от дете, но тренирам по-сериозно от пе тгодини. Участвам в състезания от три години. Отначало ми беше много трудно, но сега се справям по-добре. Мога да движа малко краката си, но без никаква сила и затова съм в инвалидна количка. За мен плуването е свобода - кара ме да се чувствам щастлива, а тренировките не ми тежат. Отстрани може да изглежда трудно, но всъщност е лесно - плувам основно с ръцете си. През годините свикнах и наистина се наслаждавам на тренировките. С треньори ма работим по 3-4 дни в седмицата и плуваме километър-километър и половина.

В Солун плуване тренират около 50-60 души с увреждания, записват се и доста деца. В басейна сме заедно с много „здрави“ състезатели. Приемат ни нормално и ни помагат. Чрез спорта намирам много приятели, също както в университета и в работата. Опитах се да спечеля мои приятели с увреждания за плуването, но се оказа, че не е толкова лесно. В Истанбул тренировките са двуразови и по-уморителни, но пак е много приятно. Няколко следобеда си почивах – отидох на турска баня и сауна. Треньорите нямат нищо против – с тях сме приятели и не са прекалено строги.

В свободното си време се занимавам с компютри и уеб дизайн. Не съм опитвала други спортове, но в скоро време ще пробвам фехтовка. Хората с увреждания в Гърция нямат много възможности за спорт. Много от тях са без работа, а тези, които имат работа, нямат време за подобни занимания.

Милан Петрович, 27 г., Сърбия: Обичам водата и съм щастлив, че се научих да плувам

Милан Петрович расте като всички останали деца, но започва да губи зрението си. В продължение на няколко години лекарите се опитват да му постяват диагноза, но без успех. На 11 години Милан спира да вижда, но не губи страстта си към приключенията и енергията си. Той е национален състезател на Сърбия по тандемно колоездене, а на параолимпийските игри в Лондон се класира на 11-то място. Завършил е Висшия институт по мениджмънт в Нови сад.

Като дете учех в специализирано училище за незрящи и слабо виждащи и там започнах да се занимавам със спорт. Първо тренирах лека атлетика и голбал. През 2004 открих тандемното колоездене. Започнах за забавление, а три години по-късно отидох на световно първенство във Франция. Класирах се на 24-то място. След това тренировките станаха по-сериозни и вече участвам редовно на европейски и световни шампионати. През 2012 се състезавах на параолимпиадата в Лондон и се класирах на 11-то място. Бях в тандем с Горан Шмелцерович, който е професионален колоездач и е мой пилот. Доволен съм от представянето ни, защото състезанието беше много трудно. По трасето имаше няколко изкачвания, които изцедиха силите ни и бяха голямо предизвикателство.

Докато се подготвяхме за параолимпиадата треньорът ни, който е и треньор по плуване в Лесковац, ми каза „Хайде да те науча да плуваш“. Така се озовах в басейна. Аз съм единственият плувец с увреждане в Лесковац – при нас този спорт не е много развит, а хората с увреждания си стоят вкъщи и предпочитат да се забавляват с компютрите си. Аз обаче обичам водата и съм щастлив, че имах този шанс. Треньорите подобриха техниката ми на кроул и сега уча бътерфлай.

Миналата година участвах и на европейското първенство по паратриатлон. Класирах се четвърти, но ме дисквалифицираха заради нередности по трасето. Партньорът ми обаче е от Краевац и няма как да тренираме заедно и да постигнем синхрон. А той е много важен, защото когато плуваме и когато бягаме сме вързани и движенията ни трябва да съвпадат. Затова ще продължа да наблягам на тандемното колоездене. През зимата поддържам форма главно с плуване и с бягане, за да не ми омръзне колоезденето. Следващите години ще участвам на няколко квалификации за параолимпийските игри в Рио де Жанейро и се надявам да замина за стартовете в Бразилия през 2018.

Калина Бонева, 17 г., България:  Искам да плувам, но в София басейните за хора с увреждания работят само следобед

Калина учи в 11-ти клас на 144-то масово училище в София с профил музика. Губи зрението си заради рак на двете очи, заради който в четвърти клас остава незряща. Докато се лекува в САЩ обаче се научава да плува – с помощта на треньори, които се занимават персонално с нея. Днес Калина има енергия за поне двама зрящи тийнейджъри. Спортува, чете, учи и преследва мечтите си. През последните няколко години се бори за няколко каузи – за въвеждане на електронни учебници за незрящите ученици, които ще им позволят да учат по-лесно в масови училища, за промени в наредбата за предоставяне на кучета-водачи, за поставяне на звукова сигнализация на светофарите в София. 17-годишното момиче не обръща внимание на незрящите си познати, които твърдят, че нищо не зависи от тях и няма да могат да променят статуквото. И успява.

Спомням си чудесно как на един 4-ти юли за пръв изплувах над водата. Бях в САЩ по около шест месеца в годината за лечение. Минах доста курсове по плуване, на които ме учиха на техника, дишане и постепенно усвоих различните стилове. За съжаление когато се върнах в България се оказа, че няма къде да плувам. Едва миналата година ме насочиха към басейна в 131-во училище в ж.к.„Младост“, където работят студенти и преподаватели от специалност „Адаптирана физическа активност и спорт“ към НСА. Там обаче имаше много деца и нямаше как треньорите да ми обръщат внимание постоянно. Така беше до миналото лято, когато участвах в лагер на базата на Национална спортна академия „Васил Левски“ на Равда. Там изградих много нови контакти, а треньорите видяха, че не мога да се оправя сама и трябва да работят с мен. Проблемът с басейните обаче остава и от началото на тази учебна година няма къде да плувам. В София има само три басейна, в които работят с хора с увреждания. Те са отворени за нас само след обед, а през това време съм на училище. Ако намеря басейн ще започна да плувам сериозно. И не съм единствената, която иска да спортува. Може би не всички ще постигнат високи спортни успехи, но всеки, който иска, трябва да има шанса да опита.

 

Освен че плувам, се занимавам с голбал, тренирам лека атлетика, преди тренирах и шоудаун. Но най-много ми харесва плуването, защото енергията, която получавам във водата не мога да получа никъде другаде, освен в планините. Но това се случва по-рядко. Тези две неща ме зареждат най-много.

На лагера в Истанбул най-силно впечатление ми направи това, че всички деца имаха достъп до базата и тренировките.И никой не казваше „Ти не можеш да плуваш добре и няма какво да се занимаваш.“ Треньорите работят сериозно с всички. Т.е. нещата опират не само до материалната база, а и до отношението. Всички бяха наясно, че заниманията трябва да се провеждат както трябва, иначе няма смисъл изобщо да се захващат.

 

Докато е в Истанбул Калина има и друг повод за радост. След две години усилия тя успява да накара Столична община да сложи звукова сигнализация на светофарите около т.нар.„Комплекс на слепите“ и до училището за кучета-водачи. Битката започва, защото когато върви из София Калина е принудена да пита хората какъв цвят светят светофарите. Оказва се обаче, че повечето незрящи не са на едно мнение – едни искат звуковата сигнализация да се активизира с бутон, а други – да работи постоянно. И Калина стартира акция за достъпна градска среда въпреки че според нея една птичка пролет не прави. Убедена е, че все някоя трябва да е първа. „Проблемът в нашите среди е, че всички казват, че нещата не зависят от тях, - споделя тя. - Писах до няколко незрящи, за да направим подписка с искане за светофари със звукова сигнализация. Но те казаха „това няма да стане“. След това изпратих писма до няколко институции, пуснах заявление до виртуалното деловодство на Столична община. На лагера в Истанбул разбрах, че нещата са задвижени – монтирана е звукова сигнализация на трите преки и едно голямо кръстовище – бул. "Европа" и бул „Панчо Владигеров“.

Росица Стойкова, disabledsportsbg.com

Следвай ни: