Той и всички останали

Диего Армандо Марадона. Най-великият футболист за всички времена? По-голям от Пеле? Може би. Но това не е най-важното. Всеки с вкусовете и предпочитанията си. Дон Диего винаги е бил футболна икона с две лица: от едната страна са великолепните рейдове, фантастичният ляв крак, приказната палитра от финтове, пасовете като от компютърна игра, страхотните фаулове, удивителните голове; другата страна – мрак. Тази тъмна страна, заради която някои не го харесват, меко казано.

В доста по-ранни години и аз не бях почитател на магьосника заради тъмната му страна. Наркотици, пиячка, забежки, незаконни наследници, допинг, Божията ръка, скандали... А и да съм симпатизант на "гаучосите", Бока или Наполи, не съм. С времето обаче, колкото повече години, литература и видеоархив трупах, толкова повече ставах фен на D1OS. Защото той е гениален и едновременно с това е като всички нас – бърка, изкушава се, покварен е, на моменти лош, грешник.

Доброто и злото, правилното и неправилното, черното и бялото, които в живота са част от онази кутия, за която говори Форест Гъмп, са неразривно преплетени в най-коментирания мач на Диего. Аржентина – Англия. Измамата, последвана от онзи извънземен гол. Божията ръка и Гола на века. Презрението и величието. Сигурно знаете, че двубоят на "Ацтека" е бил много повече от четвъртфинал на СП. Дни преди мача по нареждане на ФИФА на аржентинските и английските национали е забранено да говорят за друго, освен за футбол. Точно така – Фолклендската война. Съвременници на тези събития в Аржентина свидетелстват как хората са се радвали много повече на Божията ръка, отколкото на Гола на века.

В началото на този век пък Марадона направи изказване, което се запечата в главата ми още тогава: "Ей, Шилтън! Мислиш се за герой, за честен... Ако обаче топката беше минала голлинията, а ти я беше избил преди да забележи съдията, щеше ли да изтичаш при него и да си признаеш, че е гол?". За втория гол какво да кажем. Наскоро един колега заяви шеговито: "Срещу Англия Марадона стана първият в света, играл на "Плейстейшън". Изумителен гол. Магия! В едно интервю отдавна Глен Ходъл обясняваше, че продължава да се чуди как Диего е развил тази скорост, защото тревата била толкова гъста и висока, че краката потъвали в нея почти до глезените. А Марадона отвява половината английски отбор. Минава ги сякаш подминава колчета.

Мексико'86 e върхът на "Ел Пибе де Оро" – 14 гола на "гаучосите" до купата, от които Марадона е автор на 5 и съавтор на още 5. Не се сещам за друг футболист, който сам да е извел отбора си до световния връх. Пеле е велик, безспорно, но нито през 1958-а, нито през 1970-а, да не говорим през 1962-а, е този единствен ас на Бразилия, който е Марадона за Аржентина през 1986-а. И още нещо – Диего никога не е бил Свещена крава на ФИФА. Той винаги е бил скандален, непредсказуем, аморален, уязвим. Напуска три от четирите си мондиала със сълзи на очи – след ритник в стомаха на бразилеца Батиста, след загубен финал с измислена дузпа и плачейки в ръцете на Клаудия Вияфане на "Роуз Боул". Недостижим и уязвим.

Ще си позволя да се изкажа против твърдението, че Диего бил хванал ерата на телевизията, която го направила по-популярен от гигантите малко преди него. Коя телевизионна ера е хванал Марадона? Колко мачове с негово участие са излъчени у нас, освен тези на Аржентина от световните първенства между 1982 и 1994 година? Досещате ли се какъв е отговорът? Тук-там някои са хващали с антената я сръбска, я гръцка, я турска телевизия, за да изгледат някой мач от евротурнирите на Наполи. И това е. Говорим за мачове, които се броят на пръсти. Кой в онези години (80-те) е гледал Серия "А", Ла Лига или Копа Америка?

Кариерата на Златното момче тръгва надолу на 3 юли 1990-а в Неапол. Заигравка с публиката, дърпане на струната, която издава крещящ звук за проблемите между италианския Юг и италианския Север. "Слънцето на Италия залезе в Неапол". Друг път не играйте с Аржентина на "Сан Паоло", рагаци. После започват проблемите и нанадолнището. Имах щастието да гледам съзнателно в реално време два мача на Марадона – тези от САЩ'94. Спомням си, че когато почна Аржентина – Гърция си казах: "Е, гледам го!". Тоест, гледам Марадона, хванах го. Защото дотогава всичко беше бегли спомени от Италия'90, статии от "Старт", специалното издание на "Футбол" за Мондиале'90, касетата "Мексико'86" на "Българско видео" и разни "парчета" по телевизията. Например един клип от "Маратон" – Марадона жонглира с топката и се кълчи в ритъма на звучащата Live Is Life на "Oпус". Затова през 1994-а чаках мачовете на Аржентина. За да го видя в игра.

Сигурно и вие сте попивали от онези стари футболни книги от 80-те години, бяха цяло богатство. Разказаното за надписа пред гробището в Неапол след първата титла на Наполи – култово! Самият трансфер на Марадона под Везувий също е митичен и емблематичен: най-бедният град купува най-скъпия футболист в света. Това представяте ли си го днес? После почти 7 сезона вълнуващо футболно танго, преди да дойде бягството по Великден през 1991 г. И отново доброто и злото – хорът от хиляди почитатели на "Сан Паоло" и блестящите победи срещу тъмните неаполитански улички и мафията.

Оказва се, че Наполи е идеалното място за най-добрия играч на планетата. В Неапол, казват град много сходен с Буенос Айрес и неслучайно избран, Диегито получава това, което Барселона и всеки друг европейски гранд не може да му даде – свободата да купонясва, както си знае. Златният футболист с черното ферари. Той пък дава на клуба и градските големци невиждан дотогава имидж. В един момент обаче водовъртежът става свиреп и блудният син се оказва излишен. Прогонен е от собственото му кралство. Месеци след втората шампионска титла. Хубавото и лошото. Триумфът и падението. Ангелското и дяволското. Божественото и човешкото. Дон Диего на 60 години! Най-големият. D10S.