Николай Стоянов - за несломимия си характер, първия си мач, Плевен, ЦСКА и варненската си мечта

Крилото на Спартак Плевен Николай Стоянов бе във фокуса на събитията в поредния епизод на рубриката “Героите на НБЛ”. Един от най-сърцатите български баскетболисти говори за своя несломим характер, за първия си мач при мъжете, за пълната зала и фенската подкрепа в Плевен, за любимия си футболен отбор ЦСКА и за мечтата един ден да заживее във Варна, откъдето е родом.

“Поражда се чувство на отговорност, защото в очите на 4-5-годишните малки фенове с потник и баскетболна топка в ръцете виждаш първо себе си - като си бил ти на тази възраст и като си виждал ти играчите на терена. Чувстваш отговорност как да се представяш по-добре, за да му показваш максимума, към който той да се стреми и се надявам той да прескочи. Виждам доста перспективни деца и се надявам те да продължават във възходяща линия и да прескочат нашите качества и успехи. Децата, които идват по време на баскетболните срещи, те кара да чувстваш една отговорност, която ти дава и сила.

Когато играех за Берое, не е било нещо различно от това, което е тук. Благодаря на публиката там, благодаря и на тази тук. И в двете зали са ме приели по този начин и съм се чувствал като у дома си. Стигнахме момент, в който всеки мач залата да е по-пълна и по-пълна. Това за мен е успех.

В нашия клуб във Варна, когато сме растяли, е нямало тренировка или мач, на която ние да не излизаме, за да постигнем максималното. Може би това е изградило нашия характер на победители, който и до ден-днешен успявам да приложа в играта си. Манталитетът идва и от семейството. Не мога да отрека това, че начинът, по който са ме възпитали моите родители, също подпомага това нещо, което съм изградил в бъдеще.

Волейболът не е стоял като въпросителна. Единствените два спорта, които ми предложиха родителите ми, бяха шахмат и баскетбол. Това пишеше на на вратата на физкултурния салон в моето училище. От тези бележки баща ми беше взел номера и ми каза да си избера. Не исках нито един от двата номера, а исках да отида да играя футбол. Това не се случи и попаднах в баскетболен клуб Варна на първата си тренировка във втори клас. Божо Аврамов, Васко Кьосев и Тишо Желев също са започнали оттам.

Основни играчи на големите отбори в България са варненци. Радвам се, че тази политика се възражда. Виждам, че младите момчета от Черно море все повече започват да навлизат в мъжкия баскетбол с основна роля, дори и в техния отбор в момента.

В Плевен е много спокойно. Може спокойно да се говори с мен, не съм този избухлив човек, който виждате по телевизията. Откакто съм тук най-много ми хареса езерото Кайлъка. Ако хората дойдат тук, могат да отидат да си направят разходка там. Супер спокойно там. Да направиш обиколка на езерото, да си вземеш някакво питие, супер релаксиращо е. Много приятно място за релакс и отдих.

Когато бях аз на тази възраст, в колебанията си да стана професионалист или не, в мен бяха възпитани качества от клуба и от родителите ми да уважавам всичко, което получавам на работа - екипът, топката, маратонките. В момента, в който получих екипа на мъжкия отбор, аз знаех, че пред мен има едно огромно задължение, за което трябва да дам повече от 100%. Това ни възпитаваха във Варна и може би заради това успяваме да постигаме високи резултати и продължаваме да сме професионалисти. В нашия състав във Варна бяха Симеон Илиев, Тишо Желев, Сашо Янев, Жоро Давидов бяхме взели. Имахме гостуване на Левски в София с треньор Любо Минчев и помощник Петко Делев. И двамата са ми били треньори в националния отбор, много дължа на тях. Случаят беше следния: играехме в малката зала на “Арена Армеец”, стигна се до ситуация, в която Тишо Желев беше с повече лични нарушения в края на първото полувреме и трябваше да го сменя за защита. В момента, в който си поисках смяна, Левски направиха грешка и топката стана наше притежание. Минчев гледаше към терена, но Делев гледаше към мен и с няколко думи се опитваше да ме надъха. Той знае много добре кога съм готов за игра, кога не - той ме преценява само по погледа. Този път той не видя, че съм наистина напълно подготвен, за да вляза. Той ме преподготви. Не трябваше да влизам за нападението, но вече бях поискал смяната и влязох. Аарън Харпър беше в защита, изобщо не видя, че трябваше да пази мен, но така и не се стигна до пас към мен. Това беше първото ми влизане на терена. Запомнящо се за мен, може би никой няма да си спомня ситуацията от тогава. Като поука за мен това беше нещо много голямо, изобщо да съм в този мач с играчите на Черно море, които съм гледал само в залата на тренировка. Тези хора са ме научили как да бъда отборен играч и впоследствие аз да го предам на следващия.

От малък съм за ЦСКА. Най-силно впечатление ми е направил със своите футболисти през годините и успехите, които жънеха в България и Европа преди хегемонията на новия шампион. С баща ми отидохме на стадиона на Спартак, тогава играеха Спартак с ЦСКА. Мачът завърши 1:1. Спартак откриха резултата. Ние бяхме в сектор “А”. Баща ми се зарадва, той е варненец и се радва на успехите на всички варненски отбори, което аз не мога да разбера как може да се радваш за успехите на Черно море и на Спартак. Той се зарадва на гола, но след това ЦСКА вкара изравнителен гол и в сектора станах само аз. Той ме хвана, свали ме и ми каза: “ти нормален ли си, ще станат проблеми, няма да се радваш на чуждите голове”. А аз съм за “червените”. И оттам тръгнаха нещата. Не съм от тези, които ще кажат, че мразят Левски или този, или пък онзи. С напредъка на времето все повече съм се палил и с всеки мач, на който ходя на стадиона, независимо че отборът ни не изглежда в цветущо състояние и не жъне тези успехи, продължавам да се паля все повече и повече и се надявам някой ден да видим нещо позитивно.

Надявам се с моята приятелка да стигнем до там да си заживеем във Варна. И тя много харесва града. Така можем да го обобщим”, заяви Стоянов.