Сюрреалните сцени в Сърбия показват: уроците не са научени

Данко Лазович беше сред първите, които забелязаха. Съдията Мартин Аткинсън бе спрял за втори път мача на стадион “Партизан” заради нова хвърлена от буйната публика в близост до албански играч факла, когато Лазович го хвана за рамото и му посочи нагоре към ясното, тъмно небе.

Аткинсън беше бавен в схващането на положението; повечето други вече го бяха изпреварили и въздухът бе сгъстен от напрежение и зараждаща се несигурност. Както насекомо пълзи в застинала филмова сцена, управляван дистанционно дрон си проправяше път нагоре-надолу из половината на Сърбия на игрището, жужейки високо над феновете и после спускайки се със закачено на две дълги връви знаме. Знаме, което влизаше и излизаше от полезрението посред небето, трибуните и прожекторите.

Не бе обаче твърде трудно да ти бъде привлечено вниманието от него, докато то потъваше надолу към терена. Черно-червеният флаг носеше албанския герб и карта на територията на Велика Албания и в един момент бе вече ясно, че вечерта, а може би и не само тя, вече няма да бъдат същите.

Гледката, сюрреална до максимум за международен футболен мач, в началото бе като сън. Когато обаче сръбският бранител Стефан Митрович хвана знамето и бързо бе заграден от искащите да защитят своя национален символ албански играчи, действителността бързо захапа.

По всякакви стандарти последвалото насилие бе потресаващо. Броят прескочени граници в следващите две минути и половина може да отвори работа за седмици на УЕФА. От централата ще трябва да вземат под внимание фена, който атакува със стол Беким Балай, докато той изнасяше знамето към резервната скамейка на гостите; ще трябва да вземат под внимание и привърженика, който опита да изрита албански футболист в главата, докато отборът се стичаше към тунела, за да не се завърне повече на терена; ще трябва да вземе под внимание дори прекомерната реакция на Лорик Кана спрямо нападателя на Балай. И това е само за начало...

Усещането за усложнения се задълбочаваше от факта, че това бе първата визита на Албания в Белград от 1967 година. Гостуващите фенове бяха спрени от УЕФА да пътуват и за двата мача между тези държави, след като местните федерации не успяха да се споразумеят за вземането на лични данни от притежателите на билети.

Ако се е усетило като пропиляна възможност за двустранно сътрудничество (особено преди първото посещение на албански премиер в Белград от 1948 г. насам; Еди Рама по план ще гостува на 22 октомври), последвалата спирала от обвинения и контраобвинения изглежда някак кафкиански.

“Ние дойдохме в Белград да играем футбол, а бяхме физически нападнати от сръбските привърженици – каза Кана след мача. – Искахме само да приберем знамето и всичко щеше да е под контрол, ако отговарящите за сигурността на стадиона бяха спрели феновете да атакуват наши играчи. Аз защитавах свой съотборник. Имам контузии по лицето, както и Таулант Шака. Те поискаха да доиграем пред празни трибуни, ала ние не се чувствахме добре заради контузиите си.”

Образът на невинността може би игнорира това какво би се случило, ако Митрович, който просто прибра прекъсналия мача предмет, бе оставен да го изнесе извън терена, без да бъде атакуван. Може би обаче кръвта бе вече кипнала до точката, от която няма връщане.

Албанците бяха излезли на терена под предсказуемия хор от освирквания и неособено интелектуални скандирания. “Убий шиптъра!” и “Е.и, е.и Албания!” бяха саундтракът в началото на мача, а препредаваните си от източната и западната трибуна викове “Косово!” - “Сърбия!” заеха доста от времето на загрявката.

Едва ли някой е очаквал пориви на добро възпитание, но след късни влизания на Лазович и Зоран Тошич срещу противници в началото и след като Анди Лила пое тежък удар с топката в лицето от Душан Тадич, може би играчите на Албания вече са били понесени към острието на бръснача в момента когато Митрович взе знамето.

При все това обвинителните заглавия за провокация бяха насочени към гостите и чуждестранните медии побързаха да посегнат към историческите книги (и речниците), за да дешифрират отпечатаната в дъното на флага дума.

“Автохтонен” в широк смисъл се отнася към туземното население на дадена територия, човек не от потеклото на имигранти или заселници. Думата изглеждаше преднамерена закачка към сърбите, за които се смята, че са пристигнали на Балканите в VI век (макар често да е мазохистично да свързваме националностите в този район с въпросите за произход), а прикачените фотографии от двете й страни бяха също толкова възпламенителни.

На едната бе Иса Болетини – албански националист и водач на въстания срещу османците и сърбите през 1912 и 1913 година. На другата стоеше Исмаил Кемали, смятан за основател на съвременната албанска държава, чиято независимост е обявена през 1912 година.

Препратките бяха дълбоко заложени; думите и образите – твърде красноречиви. И който и да е управлявал дрона (според най-прости сметки той не може да прелети повече от 800 м без контрол), със сигурност не е изскочил от стадиона към магазините през първото полувреме в отговор на обидите от публиката на домакините.

Сръбските медии побързаха да скочат на гърба на брата на премиера Еди Рама, Орфи Рама, който бил управлявал дрона от ВИП зоната. Той бил, поне така се пишеше, арестуван. Това би било невероятна история, ако е истина, ала в тази част на стадиона нямаше особени признаци на напрежение, пък и достоверни източници, в това число водещият балкански журналист Тим Джуда, твърдят, че Орфи е напуснал Белград заедно с останалата част от албанската делегация. Една група македонци междувременно опита да си припише заслуги, макар да няма нищо особено убедително в тяхното твърдение.

Размахването на пръсти заема твърде голяма част от времето в този край на света и най-добре да помислим за простите въпроси, на които УЕФА със сигурност ще иска отговори. Как е влязъл дронът в стадион, където абсолютно всеки гост е претърсен от поне една линия стюарди? Как на дрона е позволено да остане толкова време във въздуха и какво щеше да се случи, ако пренасяше нещо дори по-разрушително? Как толкова дебел обръч от белградски полицаи (3500 са заявени за мача) се стопи до неправдоподобна бройка по време на схватката и как позволи на толкова много привърженици на навлязат на терена?

Тук трябва да добавим и това, че Сърбия ходи по изключително тънък лед спрямо УЕФА – последният от серията проблеми бе на същия стадион, когато агитката на Партизан извади антисемитски плакат по време на мача с Тотнъм от Лига Европа – и че снощните събития може да са капката, преляла чашата, без значение кой е започнал тази идиотия.

Трудно ще е този прекратен мач да бъде присъден на който и да е от двата отбора – никой не излиза от тази ситуация с и най-малко добро лице, а и би било грешно само едната страна да понесе цялата отговорност. Доиграване при закрити врата изглежда разумен ход, както и затварянето на трибуните за домакинства на Сърбия за доста време.

А има и въпрос към УЕФА. Докъде трябва да се стигне в разделянето на страни с предишни конфликти в квалификационните групи? Гибралтар и Испания вероятно никога няма да се срещнат; трябваше ли същото да важи за Сърбия и Албания, където възможността за проблеми бе силно предсказуема? И ако е така, къде ще приключи всичко това? Трябва ли, в подобен смисъл, Украйна и Русия да се срещат отново?

Да се надяваме, че отговорите ще последват, ала засега трябва да оставим нещата да се уталожат, а Белград се събуди с усещане за дълбоко неудобство. Ако историята се повтаря като (футболна) трагедия, може би един предупредителен знак вече е бил даден.

През март Косово, населено предимно с етнически албанци, но искано от Сърбия, бе домакин на първия си официален международен мач срещу Хаити в поделения албано-сръбски град Митровица. Ако изборът на мястото не бе достатъчно нажежаващ сам по себе си, през второто полувреме се случи нещо интригуващо в иначе скучния мач, когато парапланер се приземи на игрището, развявайки ярко албанско знаме в центъра.

В публиката нямаше сърби и имаше малко признаци за предстоящи проблеми. И все пак споменът за случая и отвратителният имитационен акт в Белград подбуждат натъжаващ извод: непристойните сцени на насилие и провокация от вторник вечерта показаха, че никой от която и да е от двете страни не е пожелал изобщо да си научи уроците.

Ник Еймс и Саша Ибруль, "Гардиън"

Следвай ни: