Невиждана алчност и корупция предизвестиха провала на Аржентина

„Хорхе Сампаоли не беше болестта. Той беше само симптом.”

Тези думи на Себастиан Фест във вестник „Ла Насион”, публикувани веднага след елиминирането на Аржентина от Мондиал 2018, бяха толкова затрогващи, защото стигат до самата същина на проблема, правейки дълбок разрез на всяко предложено извинение от покварената управленска върхушка на тамошния футбол, която именно носи в огромна степен вината за всичко.

Този неравен път, приключил в руския град Казан в горещото лято на 2018 година, е само настоящият ни ориентир, ала всъщност всичко започна в Буенос Айрес далеч назад във времето през 1978-ма след спечелването на първата световна купа на „ла албиселесте”

На терена на „Монументал”, докато капитанът на страната домакин на турнира Даниел Пасарела вдигаше над главата си трофея, стоеше една изгряваща звезда в аржентинската футболна асоциация (АФА) – Хулио Грондона. Само след година той щеше бъде избран за президент на централата, ала едва ли в страната са се усещали (все още под пиянството от триумфа на турнира, запомнен иначе с доста горчивина генерално), че от този момент насетне ще следват почти 40 години на разяждаща любимата игра на народа корупция.

За да бъдат разбрани успехите и провалите на отбора на Аржентина, трябва да бъдат разглеждани в контекста на управленското тяло на АФА – организация отдавна сред най-корумпираните и неадекватните в световния футбол, затъваща съвсем след смъртта на Грондона. Това, че той толкова дълго упражняваше безнаказано властта си, е петно върху една велика страна, ала още по-ужасяващото е, че в крайна сметка само неговото покварено управление всъщност държеше централата над водата, както се вижда от скандалите след кончината му.

Вземете например провала на Аржентина на това световно първенство – смесица от бедствена подготовка, срамни ресурси (както финансови, така и човешки на определени позиции) и лошо треньорство. Това си е обобщена картинка на АФА и по нищо не изглежда, че нещата ще се подобрят в бъдеще дори ако Лионел Меси не изуми света с решение да не се откаже за втори път от националния отбор.

С наличието на един от най-възрастните състави на турнира Аржентина показа нагледно какво може да значи за нейното бъдеще разрушаването на конвейера от млади таланти към мъжкия тим. „Гаучите” спечелиха Мондиал до-20 през 2001, 2005 и 2007 година. В игра в Русия сега бяха 20 играчи и седем от тях бяха световни шампиони отпреди 11 или 13 години, а от последните три отбора в Мондиали до-20 (2011, 2015, 2017) в настоящия състав на Сампаоли играха само двама. Това е красноречиво доказателство за спрелия приток на талант при липсата на система за развитие на младите дарования и на ясна посока от футболните ръководители.

Затова като Златното поколение на Аржентина би трябвало да се определи това между 2010 и 2016 година, когато световните шампиони до-20 узряха футболно. Един поглед към спечелилите големите първенства отбори в същия период обаче показва, че шампионите са страните с ясен дългосрочен план за развитие: Испания (2010 и 2012), Уругуай (2011), Германия (2014) и Чили (2015 и 2016). Това само подчертава липсата на такъв от страна на АФА и провала в задачата да се изстиска максимума от таланта (крайния резултат) при настоящия неуспех въобще той да бъде произведен (процеса).

Подготовката на „гаучите” за Мондиала в Русия беше бедствена, безспорно най-лошата от на всички участници, ако гледаме до последния ден преди турнира, когато се появи Испания, поиска от Аржентина да подържи сервесата (б.пр. – бирата; от испански език) и уволни своя селекционер Юлен Лопетеги.

Всичко започна, когато „ла албиселесте” се бе вкопчила със зъби и нокти в борбата за класиране на световните финали и помоли своя ас Лионел Меси да промени решението си да се откаже от националния отбор, а той сам успя да изведе родината си с несравними мъки до Русия.

Победата над Екуадор, подпечатала визата на Аржентина за най-големия футболен форум, би трябвало да бъде повратната точка за Хорхе Сампаоли, който до този момент бе принуден да заложи на прагматичен подход, напълно в противовес на онзи, който му бе донесъл толкова много успехи преди това в кариерата. След класирането си тимът предстоеше да изиграе шест контролни мача в три паузи за международен футбол – предостатъчно време за селекционера да измисли и отработи най-добрите начини за прилагане на любимата си тактическа система и най-сетне да изведе „ла албиселесте” и Меси до лелеяния успех.

След като обаче бе използвал 48 играчи в първите си 10 мача, объркването на Сампаоли по отношение на персонала му така и не се изпари и контролите бяха бедствени – две тежки поражения от Нигерия и Испания плюс две отменени в навечерието на турнира (срещу Никарагуа и Израел).

Единствената проверка преди Мондиала в крайна сметка беше срещу Хаити – 104-ти в ранглистата на ФИФА, след като преговорите за мач с испански клуб се провалиха малко преди скандалната отмяна на двубоя в Израел. Пътуването до Йерусалим не се случи, защото играчите не го искаха по хуманитарни причини и заради сигурността си, а това беше символично за техните проблеми: организирано от АФА събитие с цел печелене на куп пари, което в крайна сметка се обърна срещу нея.

В последните няколко години Аржентина минаваше като на парад по цялата планета за контролни мачове като пътуващ цирк, след като от АФА с готовност приемаха най-високата оферта срещу гаранция, че Меси ще участва. Това донесе подобни жалки моменти като Мача Гинес – контрола в Нигерия, която всеки видял я би ви казал на мига, че е уредена като резултат (от ФИФА също са съгласни с това) – и двубои в далечни и изумителни във футболно отношение места като Бангладеш, Индия и Австралия.

Този приток на пари бе нужен, за да се прелива в джобовете на Грондона, откраднал десетки, а може би дори стотици милиони долара, предназначени за развитието на футбола в страната. Бивш швейцарски банкер на име Хорхе Луис Арсуага призна по време на разследване на министерството на правосъдието на САЩ, че е превел 25 млн. долара подкуп към Грондона в замяна на помощ за своя клиент – компанията „ТуС”, да си осигури договор за телевизионни права. И това е само от 2010 година насетне. Кой знае какъв всъщност е бил банковият баланс на Грондона, вероятно с брой цифри като на телефонен номер, но показателно е как днес АФА не може да си позволи да плати неустойката за прекратяването на договора на Сампаоли, а го чака сам да даде оставка.

Такава бе скалата на корупция при Грондона, че е трудно да се разбере докъде точно се простира, а истинският шут в лос уевос (б.пр. – топките; от испански език) е, че той винаги се показваше с такава помпозност, все едно е пазителят на аржентинския футбол и най-големият адвокат на неговите интереси. Суров, ксенофоб и антисемит, Грондона бе същият този деятел на ФИФА, който бе казал, че би гласувал за кандидатурата на Англия за домакин на световни финали само ако Фолклендските острови бъдат върнати на Аржентина (разбира се, гласува за Русия и Катар) и че евреите не могат да бъдат съдии на мачове, защото не обичат здравия труд.

Грондона също така разби местния футбол, използвайки мафиотския метод „услуга-за-услуга”, за да се задържи на власт. Той непрестанно променяше формата на първенството до достигането на откачената настояща Суперлига с 30 елитни отбори, чиито президенти намекват, че босът понякога използвал съдии или прости заплахи с цел уреждане на резултати в полза на определени тимове в зависимост от това кому се дължи услуга.

В ерата му на управление местната лига снижи качеството си и стана котило за организирана престъпност до такава степен, че властите днес са безсилни да се преборят с хулиганските групи Барра Брава. Те тровят футбола с железния си захват върху продажбите на билети и наркотици, а в добавка се зароди насилие не само между фенове на различни отбори, а и между фракции на едни и същи, което спира нормалните привърженици да пътуват за мачове в Аржентина и ги ограбва от възможността да подкрепят любимия си тим.

Финансово притисната в ерата пост-Грондона, АФА използва националния отбор в опит да повиши приходите си и да намали разходите. Първата част от този подход включва вбесяване на играчите на „ла албиселесте” заради влаченето им като панаирджийски мечки по целия свят, а втората –вбесяването им заради осигуряване на аматьорски условия на престой и подготовка в най-различни кътчета на планетата.

Във вечерта на обявлението на решението си за оттегляне от националния тим през 2016 година Меси посочи неадекватността и непрофесионалния подход на АФА като ключов фактор за своя ход, а това усещане се споделя широко в целия състав. Асоциацията така и не си спечели доверието на играчите, което се показа отново и на турнира в Русия. Там изтекоха в публичното пространство аудиофайлове с критични изказвания към участниците в поражението от Хърватска и членовете на отбора моментално заподозряха своите ръководители, които така искали да отбият народното недоволство от себе си.

Не само футболистите обаче не могат да се оправят с управата. Херардо Мартино, бивш старши треньор на Барселона, напусна поста си на селекционер, когато АФА не можа да му събере състав за Олимпийските игри в Рио де Жанейро преди две години. Това бе фарс в следствие на поредица от събития, която струва на отбора наставник, който щеше да го изведе в Русия това лято. Вместо това той напусна и неподготвеният му наследник Едгардо Бауса едва не изкара страната от Мондиала, докато не се появиха спасителите Сампаоли и Меси.

А да, Меси. Човекът, когото АФА вижда като снасящата златни яйца гъска, а феновете като месия – нещо, в което той бе толкова близо да се превърне. При всичките грешни трактовки, които го описват като провал на международно ниво, е нужно само да погледнем как това Златно поколение се справи с него в редовете си.

Между 2011 и 2016 година Аржентина достигна три големи финала и не загуби и веднъж в редовното време на четири турнира. Падна от Германия в продълженията на финала на Мондиал 2014 (след пропуснато чисто положение от Гонсало Игуаин) и дваж във финали за Копа Америка след изпълнение на дузпи. Може ли Меси да бъде обвиняван за тези моменти а ла филма „Плъзгащи се врати”, когато се нуждаеше от само един свой съотборник да се извиси на неговото ниво, от малко по-различно тупване на топката или от едно правилно съдийско решение?

В много отношения отборът от периода 2014-2016 беше най-добрият на планетата, с постоянство, блясък и резултати, ала все спъващ се на последното препятствие. Не защото тимът е бил бедствен и слаб или защото Меси си е глътнал граматиката или не е обичал достатъчно своята родина, както тръбяха най-ранните му критици, а заради лош късмет или лоши съдийски решения. Това е футболът.

И когато погледнете към играчите в тези състави, можете се зачуди как въобще „гаучите” са стигнали и дотам. Говорим за същата амплитуда в качеството между различните единици, най-слабите от които можем учтиво да определим като „боклук”, която видяхме и в състава за Русия 2018. Както се казваше за галактическия Реал Мадрид: Зидани и Павони.

Това надскачане на собствения потенциал с достигане на тези финали издигна очакванията до рамките на невъзможното: спечелване на световната купа или провал. Нищо във футбола не може да бъде така черно и бяло, но като погледне човек неадекватността на АФА и липсата на приток на млади таланти в състава, е цяло чудо как „гаучите” се представиха толкова добре в този петгодишен отрязък. Чудо, което се дължи главно на извънземния Меси.

Следящите Барселона са наясно колко лошо е управляван клубът, ала в АФА положението е дори по-зле. Меси е футболист, вдигнал сам нивото на всеки тим, в който е играл, и извел го до най-големите мачове на планетата. Разликата между постиженията му на клубно и национално ниво е в това, че в Аржентина така и не се намери един съотборник да му помогне за финалния тласък към триумфа, докато в Барса винаги имаше кой друг да направи разликата.

Мисълта за бъдеще без Лио ще да всява страх в сърцата на ръководителите на аржентинския футбол – не само по финансови причини или заради таланта му, а и защото той съумяваше толкова дълго време да замаскира техните недостатъци.

След като Грондона умря, АФА реши да опита да се прочисти и проведе първите си демократични избори. Претендентите за президент бяха Марсело Тинели, който обеща да изхвърли старите съратници на бившия бос, и кандидатът на статуквото Луис Сегура. Право на глас получиха 75 деятели, а резултатът бе същинско чудо не по силите дори и на Меси… равенство 38:38!

Това просто беше поредният позор за една дискредитирана организация, която нормално за себе си избра Сегура за президент. Същият бе принуден след изненадващ обрат да се оттегли само година по-късно заради обвинения в измама.

Затова днес начело е Чики Тапиа, макар че всъщност няма разлика кой е начело, докато културата е една и съща и докато никой не признава на висок глас, че промяната трябва да започне от върха, преди някога да може да се прехвърли и върху игрището.

Защото каква надежда има за аржентинския футбол, когато неговата футболна асоциация няма нито пари, нито план, нито структура, нито качествено вътрешно първенство, нито система за изграждане на таланти, нито треньор, нито дори (доста вероятно) Меси?

Никаква надежда, ето какво.

Ед Малиън, „Индипендънт”

Следвай ни: