Интервюто с Годин: Нашето постижение е над това на Лестър
Един по един те се надигнаха, за да разчленят купа от тела, до момента в който останаха само двама и единият от тях – капитанът Габи, вдигна Диего Годин на краката му и го остави. Направил стъпка назад като замаян, човекът, който лежа на дъното на купа, издърпа фланелката си към устата, преди да се запъти към центъра, където камерите хванаха един изгубен, изумен поглед на мъж, който сякаш не можеше да осъзнае мига. Спрете на пауза в момента, в който Годин опитва да се измъкне от захласа. Това бе последният ден на сезон 2013/14 и всъщност мигът бе реалност… стига „само” Атлетико Мадрид да съумееше да удържи още 40 минути.
„Губехме на „Камп Ноу” срещу Барселона и титлата ни се изплъзваше. Титла, за която толкова здраво се бяхме борили в течение на 38 мача. Битките бяха отнели толкова много от нас, а знаехме, че само за един мач целият този положен труд може да отиде напразно. Губехме в резултата, Диего Коща бе получил контузия, Арда Туран – също, и въобще трябваше да изкатерим планина”, спомня си Годин. През целия сезон хората говореха, че Атлети всеки момент ще се срине, и уругуаецът признава, че отборът се е „зареждал” от тези приказки, бунтувайки се, ала този път най-накрая сривът бе наистина тук. И тогава той вкара най-големия гол в историята на клуба, за да бъде спечелено равенството 1:1 и с него и титлата.
„Знаехме, че съдбата ни отново е в нашите ръце и това ни донесе облекчение. Чувстваш как тялото ти отново се изпълва с живот. А накрая отпускаш бента за всичко: за цялото щастие и натрупан стрес. През целия сезон имаше огромно трупне на емоции, беше тежко, интензивно, а това този гол да ни донесе титлата бе нещо невероятно.”
„Невероятно” бе една от описващите подвига думи. Диего Симеоне използва друга – „невъзможно”, за да докаже, че нищо не е такова. Когато Атлетико стана шампион на Ла Лига, треньорът взе микрофона пред четвърт милион души по улиците на Мадрид и изнесе от това житейски урок: „Това не е просто една титла. Този триумф ни учи на нещо повече: че ако вярваш и се трудиш усърдно, можеш да постигнеш всяка своя цел.” От „Камп Ноу” долетяха аплаузи – макар Барса да бе победена, постижението на съперника бе нещо, което трябва да се признае и за което да си благодарен. Това бе едва ли не титла за всички.
Две години по-късно се случи отново. Седящ на трибуните на тренировъчната база на клуба Серро де Еспино на 20 км северозападно от Мадрид, Годин казва: „Бях истински доволен и мисля, че огромното мнозинство от футболни обожатели и фенове навсякъде по света ще да са се чувствали по същия начин. Когато видиш един малък, скромен отбор, изграден на основата на усърдния труд и в който играчите са толкова задружни, да побеждава седмица подир седмица, да остане в челото и да играе така добре, да е толкова постоянен и да спечели титлата, намираш място за него в своето сърце.”
Той обаче не говореше за Атлетико, въпреки че спокойно можеше и да е така. Говори за Лестър Сити. „Лично според мен това постижение е нещо чудесно. Сигурен съм, че много хора са се влюбили поне малко в Лестър. Прави те щастлив това, че неща като тези могат да се случват във футбола.”
Като самопризнат влюбен в играта фен и вманиачен зрител на безброй мачове, Годин не просто се наслади на похода на Лестър към титлата – той се идентифицира с този поход. Една от повтарящите се теми от този четвъртфинален сблъсък в Шампионската лига е усещането, че тези два отбора споделят нещо общо. Атлетико Мадрид направи Лестърка, преди самият Лестър да направи Лестърка. Има дори и паралел с последния им гол преди провъзгласяването им за шампиони: двама централни защитници с по точно попадение на най-големия стадион в страната – Уес Морган на „Олд Трафърд” и Диего Годин на „Камп Ноу”.
Да, титлата на Атлети бе 10-ата му, а не първата, ала наистина тя може би е най-впечатляващата в историята на испанския футбол. Тя никога не бе реална цел, признава Годин, и дори Симеоне не я смятал за възможна до победата над Атлетик Билбао в края на март, макар че бранителят споделя, че началото на мечтата е по-ранно: „Започнахме да вярваме около февруари.” И дори при все това задачата бе усложнена максимално, когато в предпоследния кръг спасяване на Уили Кабайеро от Малага в последните секунди лиши „лос рохибланкос” от победата и ги задължи да спират устрема на Барселона към титлата на нейния страховит стадион. Точно както в предходния сезон те трябваше да бият на „Сантиаго Бернабеу” Реал Мадрид във финала за Купата на краля.
И бяха изправени срещу най-страховития от страховитите противници, при все че обожават да се бунтуват. И Годин обожава това, той е роден с него. Не само на Лестър наподобява Атлетико; наподобява и на дома на защитника. Има нещо в националната душевност, видимо с просто око. „Има паралел с Уругуай, който е на средата между две велики сили, не само във футбола, а и глобално. Ние сме малка страна, с малко играчи и малки ресурси – само 3 млн. души население, която винаги се е бунтувала и е вършела големи подвизи във футбола. Все срещу великите сили.”
Атлетико се изправи срещу най-великата от великите. Бюджетът му бе едва 1/5 от онзи на Мадрид и Барса. Вече 18 години бяха минали от спечелването на последната титла. Никой извън двата мастодонта не бе ставал шампион от десетилетие насам, а дори в предходните пет сезона отборът, доближил се най-много до тях, бе на 17 точки разлика. Имаше и още нещо, отбелязва Годин: шест дни след това отборът му трябваше да играе финал в ШЛ, и то срещу Мадрид.
„Стореното от Лестър е грандисимо, истински огромно, ала нашето постижение – вземането на титлата от Мадрид и Барса в тази ера на тяхно световно господство, е по-голямо. Лестър бе много постоянен отбор, който се възползва от непостоянството на други отбори. Ние взехме впечатляваща титла и стигнахме финал в ШЛ, което като че ли увеличава мащабите на постижението ни. Трябваше да не спираме да побеждаваме в първенството и същевременно да преминаваме кръгове в ШЛ срещу много добри тимове.”
Атлети продължава да го прави оттогава досега, докато за Лестър това е еднократно приключение. Вече е четвъртият пореден сезон, в който „дюшекчиите” са на четвъртфинал в ШЛ, и те търсят третия си финал за последните четири години. Това е нещо повече от бунт, това е революция! Нищо чудно, че „Гадзета дело Спорт” маскира на корицата си Ел Чоло като Че Гевара. Когато Симеоне пристигна на „Висенте Калдерон”, тимът бе 10-и в класирането в Примера и бе изхвърлен за купата от съперник от Сегунда Б. Капитанът на „лос рохибланкос” тогава каза, че „корабът потъва”, ала скоро бе спечелена Лига Европа, после Купата на краля, после Ла Лига. И ето ги отново тук: днес това се усеща някак естествено, но в онези дни само изричането на подобна идея би предизвикало присмех.
„Не можехме да намерим начин да побеждаваме, затова и дойде Симеоне. В първите шест месеца се подобрихме, изградихме структурата, ядрото, което ни направи така силни. Спечелихме Лига Европа и трябваше да се борим яката да влезем в Шампионската лига. Изтървахме на косъм, ала това ни послужи за основа за следващия сезон и оттам насетне всичко се задвижи.”
Но как?
„Симеоне дойде на място, където се вписваше идеално, където бе обичан и имаше огромен морален авторитет. Някои хора просто се вписват на определени места: неговото място бе Атлетико. Той намери група играчи, които го чакаха, които искаха да се разбунтуват. Бе въпрос на натрупване на неща. Отвъд душевните въпроси, жизненоважни във всяка сфера на живота, няма голяма мистерия – зад този отбор просто стои огромно количество къртовски труд. Заедно сме от над пет години и това си личи. Стореното от нас не е случайност.
Когато имате отбор, който се труди по този начин, и треньор, у когото всички вярват и следват, когато имате тази инерция и чудесна обстановка около отбора, успехите следват. Ценностите в спорта са реални: усилие, жертвоготовност, труд. Разбира се, всички казват това, но е самата истина. Ние създадохме положителна вълна.
Полага се огромен труд в тактически план, огромен труд в индивидуален план и всичко се обуславя според начина ни на игра и според това от какво всеки един играч се нуждае физически. Барселона не тренира като нас. Има хиляда малки детайли: тъч, корнер, пряк свободен удар отстрани – всеки възможен сценарий.”
Сиреч, малко поле за импровизации?
„Много малко поле за импровизации. Но имайте и предвид, че вече от дълго време сме заедно, толкова много часове труд сме натрупали, че някои неща вече не се нуждаят от никакво обработване. Възприели сме и сме вградили у себе си като естествени някои идеи до такава степен, че дори не се нуждаем от повторения, за да ги претворим на терена.”
Това позволява постоянство, макар новите играчи да се налага да свикват с новите подходи. Има нещо почти садистично в забавлението, което се усеща от старите кучета при гледката на страданието на новите попълнения през лятната подготовка, ала това сработва. Напускането на важни единици от състава не потопи кораба в годините. „Когато се вгледате, ще видите, че от нас си тръгват година след година най-решаващите, най-значими футболисти – нападателите. Ел Чоло съумя да пресътвори всеки път отбора. Доведе хлапе като Антоан Гризман от Реал Сосиедад, който първоначално вкарваше гол и после три мача не успяваше, а сега е един от тримата най-добри играчи в света и свръхпостоянен, дори е конкурент за „Златната обувка.”
А и изведе Атлетико стъпка по близо до полуфиналите с точната си дузпа и отличната си игра в първия двубой с Лестър. Ето ги мадридчани отново тук: на 90 минути от полуфинал в ШЛ и срещу отбора, в който се виждат като в огледало и в който има играчи, способни да играят редом до колегите си в червено и бяло. Например Джейми Варди?
„Той би се вписал не само при нас, а и в огромното мнозинство от отбори по света. Труди се здраво, жертва се за отбора и отгоре на това вкарва голове. Кой не би искал нападател, който е готов да се убие за теб, а после и ти предлага решения в атака?! Нападател като него е фундаментален за отбор като Лестър, играещ по този конкретен начин. Ако те нямаха такъв тип нападател, може би нямаше да са онзи Лестър, който видяхме. Варди е голям играч, който се бори и се състезава. Срещу Севиля на осминафиналите се сби за всяка топка в половината на съперника и никога не се предаде. На „Калдерон” бе на практика сам и ако не е пипал много топката, това не значи, че не е голям нападател, а точно обратното – защото му обърнахме толкова внимание. Бяхме се съсредоточили в защита да не му даваме пространство и да пресечем пътищата до него.
Първият мач потвърди онова, което и преди знаехме: че Лестър е отбор, показващ солидарност и отдаденост, работещ изключително усърдно като колектив. Мерило за това е, че доминирахме, ала ни беше трудно да създадем много на брой чисти положения, тъй че сме щастливи, че поне съумяхме да бием. В сблъсък в два мача винаги е важно да не допуснеш гол у дома си в първия, трябва да използваме това в Англия.”
От другата страна чака полуфинал, а после и финалът. И тук е трънът, който е забит дълбоко в задника на Атлети. В онзи ден на „Камп Ноу” Годин вкара най-важния гол в историята на клуба, а можеше бързо да го задмине шест дни по-късно, когато се разписа в Лисабон и доведе тима си на секунди от първата му Европейска купа. Докато не се появи Серхио Рамос… Две години след това отново Мадрид попари Атлети във финала. Оказа се, дори за тях, бунт твърде непосилен. Симеоне оприличи седмиците след Лисабон на „период на траур”. Но те се завърнаха, а и пак са тук, сякаш надъхани от пораженията.
„Вижте, никой не обича да губи, особено по начина по който ние загубихме. Няма как да лъжем или да го скрием. Но не гледаме на това като на реванш, нито смятаме, че случилото се ни задължава да победим. Не! Ние имаме същото желание като винаги да вземем трофея в ШЛ. Това е най-голямата ни мечта и ще се борим за нея. Знаем колко е трудно, но знаем също и кой път трябва да следваме, за да я осъществим.”
Сид Лоу, „Гардиън”