Ева Янева: Когато си дал всичко по силите си, не трябва да съжаляваш

След над 20 години активна състезателна кариера едно от големите ни имена в женския волейбол от началото на новото хилядолетие Ева Янева свали официално своя екип. Софиянката няма време за почивка, тъй като зае поста спортен директор на Волеро (Льо Кане) във Франция, за когото игра от 2019 година насам. В богатата визитка на Янева личат 7 титли и 6 купи на на Франция, първо място в Китай, медали от почти всички клубни първенства, в които е участвала.

Ева Янева сложи край на славната си спортна кариера

Ева, как дойде решението да сложиш край на кариерата?

– Беше нещо, планирано от 3 години. Прекарах последните 5 сезона във Волеро (Льо Кане) и накрая се позамислих, че трябва да се преориентирам към нещо. Не беше лесно решение иначе. В съзнанието си все оставях по една вратичка, че може да продължа още един сезон…Но все пак не се отдалечавам от спорта и отбора. И започнах да работя буквално веднага. Това ми и помогна да не го преживявам тежко.

Ева Янева за края на своята кариера: Чувствам се щастлива и доволна

Да, все пак говорим за някакво излизане от зоната на комфорт. Остава една огромна празнина, която малко хора успяват да преработят.

– Предполагам, че е въпрос на нагласа и приемане на ситуацията. Има неща, които не можеш да промениш. Затова е по-добре да е приемат и да се извлекат ползите. Аз имам огромен късмет да работя в този клуб, с моя мениджър Боян Симурина, с президента на отбора Стас Якоби, в този град. И съм благодарна. Новата работа ме плашеше в началото, защото наистина те изкарва от зоната на комфорт, но се оказа много интересна и динамична. Не ми остава време да мисля за друго, защото има изключително много неща около отбора, с които се занимавам, около състезателите. Трябва ми малко повече време, повече усилия, повече въпроси, но за момента се справям и ми харесва.

Кое ти е най-интересно сега?

– Като спортист човек не си дава сметка колко хора са ангажирани с това ти да идеш на тренировка, изиграването на един мач, пътуването за него, организацията. Всичко това ми е ново и интересно. Самият контакт със състезателите също. Подходът, контактът, това да ми имат доверие. Да знаят, че съм там, за да им помогна. Винаги им казвам, че съм 20 години в професионалния спорт и знам през какво предстои да минат, какво ги очаква, от какво ще се притесняват. Опитвам се да изградя връзка с тях и това е важно. Още като състезател това е било на преден план – да бъда във връзка с хората, които ме ръководят, за да свърши по-добре работата. Опитвам се да влагам лично отношение наред със свършването на професионалното.

Усещаш ли някаква бариера спрямо момичетата, с които си играла до преди два месеца? Има ли разлика?

– Не. Усетих я преди 4 години, когато разликата във възрастта ни отиваше към 20 години. Те няма как да те приемат за своя приятелка, защото си състезател с доста повече опит, по-възрастен си от тях и са се съобразявали с това. Не мисля, че бариера ще има. А и бивш състезател няма. Част от мен винаги ще е с тях на терена.

Заговори за приятелство, но място за такива според мен в настоящата ти работа няма вероятно.

– Бих казала по-скоро приятелско отношение и доверие. За мен е трудно да бъда приятел с човек 20 години по-малък от мен в живота. Но близкото отношение и доверието е важно. Да знаят, че могат да разчитат на мен. И според мен това е правилният път.

Ева, когато излизаше от България, беше само на 19 години. Дете. Отиването в Русия ли беше първият период на пречупване в живота?

– Тогава излязох от зоната си комфорт за първи път. Много го исках и от малка мечтата ми беше да се докосна до големия волейбол, професионалния. Да изживея това, което по-големите изживяваха, бореха се, печелеха. И имах желание да успея. Много ми беше трудно психически, защото имам много силна връзка със семейството си. Днес в моя отбор има няколко такива момичета – мънички, млади надежда, бебета им казвам. И разбирам през какво минават. Тук при мен се пробужда и майчинският инстинкт, въпреки че нямам деца, но ми се иска да ги предпазя, да им помогна. Нося отговорност за тези деца и ги имам за свои, защото те прекарват по-голямата част от времето си покрай мен.

Най-ценните мигове в кариерата ти бяха в Кан.

– Така беше. Тогава изгря звездата ми. Бях млад състезател, имах невероятната възможност да играя финал на Шампионска лига, тогава клубът ни получи възножността да организира финалите. И изведнъж скочих от детския волейбол в големия. Това така ме завъртя емоционално и ми даде пространство да мечтая и да се боря. Психически не е лесно. Но като си по-малък, си по-необременен. По леко приемаш нещата. Не си даваш сметка за това, което се случва около тебе. Просто си гониш целта. И това ми харесва при младите. Те са много целеустремени, с мотивация. И им трябва фина настройка, за да ги насочиш, да ги успокоиш, за да вървят безпроблемно към тази цел. Да си част от реализирането на мечтата, от развитието на следващата Тони Зетова в световния волейбол.

Има ли момент, който да наречеш връх в кариерата си?

– Не мога да отлича един. Кариерата е една стълбичка. С времето съм се стараела да израствам с по едно стъпало нагоре. И си спомням след годините в Кан попитах треньора си какво мога да подобря още в играта си. Той ми каза: „Няма какво да научиш или да подобриш, но се старай да правиш по-малко грешки.“ И си казах: „Ето“.

Има ли нещо, за което съжаляваш по време на кариерата? Аз се сещам точно за този финал през 2006 година на Шампионската лига, в който Кан загуби от Перуджа точно с Тони Зетова.

– Да, нямам златен медал от Шампионска лига. Но се постарах и дадох всичко по силите си. Няма за какво да съжаляваш, ако си го направил. Взимаш уроците.

Кой е най-ценният урок – не в спорта, а в живота?

– Учиш се всеки ден. Може би това, което се уча в момента, е да не приемам нещата твърде лично, защото съм много емоционален човек. Понякога някои загуби или минуси в живота съм ги изживявала много тежко. И е хубаво ако успееш да се погледнеш отстрани, да се радваш на плюсовете и да не мислиш за минусите и загубите.  Няма смисъл от този негативен багаж.

Най-важният мач, който спечели, беше извън терена – през 2013 година (Тогава Янева бе диагностицирана с рак на яйчниците, б.а.).

– Да, изключително голям урок беше този момент. Да се бориш.

Лекарите казват, че 80% от пътя към излекуването е психология. Ти как успя да се пребориш?

– Както ви казах, аз съм много емоционална и много дълбоко приемам нещата. И когато докторът ми съобщи диагнозата, бях в шок и паника. В ужас. Три дни плаках. Емоцията е дошла, преработил си я, изкарал си я. И започваш да мислиш: „Стоп! Оттук нататък започваме да мислим и да действаме, за да се излекувам.“ Така и се случи. Не мога да кажа, че ми е било лесно. Имах семейството зад гърба си. Майка ми е много силен човек и това го разбрах точно в тези моменти, когато имах нужда от едно рамо. И тя ми казваше, че всичко ще се оправи. Изключително много ми помогнаха и приятелите. И след това и волейболът. Когато успях да се върна за втори път в Кан, се чувствах отново ОК на терена, както е било винаги. Усещах подкрепата на съотборничките ми, на треньора ми, с когото бяхме заедно много години. Най-интересното е, че тогава нито за момент той не ме пожали, да вижда някаква слабост в мен. Напротив – казваше: „Хайде, какво си увесила нос, имаме мач в събота. Тренирай здраво.“ Тогава първо го погледнах малко учудено, след това си дадох сметка, че той всъщност е прав. Даде ми сили с това. Така беше в моя случай. Всеки реагира различно на такива трудности. И бях късметлийка да съм обградена от хора, които много ми помогнаха. Както го направи и самият волейбол.

Петър Стоянов, "Тема Спорт"