Симеон Николов: Подготвеният не се притеснява

Ако някой от отбора има проблем, го решаваме заедно, казва младият разпределител

Симеон Николов бе двигателят в шампионския състав на волейболния Левски. Едва на 17 години, разпределителят взе лидерската роля при сините. Нещо, което рядко се случва. Особено на този пост. Наред с двата трофея, които Левски извоюва през сезона, Николов взе и наградата за Играч на публиката.

През есента той заминава да учи психология в университета Лонг Бийч, Калифорния, където ще играе в местния отбор под ръководството на бившия селекционер на САЩ Алън Найп. В същия тим вече е бившият играч на сините Лазар Бучков, а заедно с Николов зад океана се отправя и Александър Къндев. А това лято всички погледи на волейболната общественост ще са отправени към Симеон, който най-вероятно ще бъде титуляр в националния отбор.

15 години по-късно! Левски обърна ЦСКА и е шампион

Мони, честита титла и награда на публиката. Как приемаш всяка една от тях?

– Благодаря. Много съм щастлив за това, което направихме с отбора. Доволен съм и от това, че целият труд, който положихме, се отплати. За наградата за Играч на публиката също се радвам, защото явно хората ме ценят. И явно виждат колко обичам да играя за Левски.

Представяше ли си сезонът да завърши по този начин – с три финала, два от които спечелени?

– Със сигурност такъв сценарий преди разпадането на Хебър не изглеждаше реалистичен. Но се отвори възможност – както за нас, така и за другите клубове. Не бих казал, че беше очаквано.

С какво беше специален финалът с ЦСКА?

– С доста неща. Първо, че това бяха последните ми мачове като играч на Левски. Освен това пред нашата публика. Също така играхме срещу големия съперник – в пълна зала. Това беше по-специалното на серията и съм щастлив, че успяхме да излезем победители.

Къде беше най-трудно, ако погледнем глобално към сезона?

– Това беше периодът, в който имахме четирима контузени – аз, Къндев, Титрийски и Козелов. Това съвпадна и с мачовете с Монца от евротурнирите, освен това имахме ангажименти с юношеския национален отбор. Тогава

бяхме най-хлабави

и доста ни се отразиха на самочувствието. Нищо, че Монца до неделя игра финал на италианския шампионат.

Какъв урок ви даде загубеният финал за купата срещу Дея?

– Приземи ми малко загубата. Разбрахме, че има по-добър отбор от нас. Това не винаги се приема лесно. Тогава си счупих и пръста. Беше ми много неприятно, но това са рисковете на професията.

Този риск на професията на два пъти в рамките на година ти направи номер. Как се справи?

– Старая се и като човек, и като състезател да извличам позитивното и от негативните ситуации. И това е много важно за менталното ми здраве като спортист.

Имаше ли момент, в който да си кажеш: „Ех, пак ли на мен“?

– Казах си го на последния финал с ЦСКА, когато ми удариха счупения пръст в края на втория гейм. Много ме заболя, помислих, че пак е счупен. И се замислих, че предстои Лига на нациите, национален отбор… Но като преминат първоначалните негативни емоции, почвам да си казвам, че може би така е трябвало да стане.

Мина ли ти през ума да излезеш от терена след удара?

– Няма да лъжа, мина ми. Не знам дали се видя на камерите, но след удара в следващата ситуация ме удариха още веднъж. За момент си казах, че може би е

по-добре да изляза

за да не попреча на отбора. Издържах до края на гейма, успях да го изкарам. След това на почивката си казах, че трябва да устискам, защото всички тези хора са дошли заради мен и останалите в залата, това е финал. Казах си: „Трябва да стисна зъби и да покажа, че съм мъж“.

Пазеше ударената ръка след ситуацията.

– Да, още на почивката казах на треньора, че блок не мога да правя, трябва да държа ръцете назад, за да не стане по-лошо. Той ми каза: „Скачай, както можеш“. Макар че след това успях да направя и един блок. За съжаление не бях на 100% след този момент, не можех да изпълнявам и сервис с отскок. Но се концентрирах върху подаванията, това беше важно.

Направи ми впечатление психическата устойчивост, която показахте – в два от финалите изоставахте. В третия мач в Бургас успяхте да постигнете обрат. На какво се дължи това?

– И аз си задавах този въпрос. Може би на младостта и амбицията. Геймовете бяха завързани до 20-а точка, след което някой от нас отиваше на сервис и нещата се обръщаха в наша полза.

Имате психолог, който работи в клуба – дали и това не помогна?

– Да, в интерес на истината имаше период, в който доста от играчите посещаваха психолога. Един имаше проблеми, друг не се чувстваше добре. Със сигурност

психологът много помогна

на момчета, които се бяха „задръстили“, да си изчистят главите. И заиграха по-добре и по-освободено.

Темата с менталното здраве ти е много интересна явно, защото отиваш в САЩ да учиш психология. Самият ни разговор дотук мина само на тази тема.

– Да, имам много голям интерес към тази тема. И винаги се опитвам в интервюта да акцентирам върху това. Хората, които са извън професионалния спорт, нямат представа колко важно е менталното здраве за един състезател. По мое мнение 50% от резултатите идват точно благодарение на него.

Как решавате миниконфликтите вътре в отбора?

– В нашия отбор сме възприели модела, че ако нещо има да се каже, то се казва. Не се премълчава. Знаем, че обсъждането на проблема ще помогне. Тук може би нещата опират малко и до пола. Една жена повече може да избухне, да опита да натопи съотборник. При нас ние сме си дали сметка, че ако човек Х има проблем, това е проблем и на мен, и на целия отбор. Защото ние заедно имаме обща цел. Затова всички се опитваме да му помогнем да излезе от тежката ситуация.

По темата с психическата устойчивост ми се иска да кажем и още нещо, на което акцентира Николай Желязков след първия мач с ЦСКА. А именно, че когато си подготвен за случващото се на терена, напрежението няма как да ти повлияе. И може би това е част от рецептата…

– Факт. И към това само бих добавил, че това е резултатът от нашите тренировки. Много често ваши колеги ме питат как така не се притеснявам, като съм най-малкият в игрището. Аз съм

най-малкият от три години

насам, играя при мъжете. И отговорът е прост – когато спазвам всичко по време на тренировка, играя волейбол и съм подготвен, няма какво да ме разтревожи по време на мач. Ако нещо ме притесни, значи не съм направил нещо както трябва на тренировка. Ако го сравним с изпит в училище, подготвените за предмета хора няма да са толкова притеснени, колкото тези, които се молят да уцелят А, Б, В или Д.

Предстои Лига на нациите. Ще видим ли тандема на братя Николови?

– От известно време ни преследва нещо – ако единият е здрав, другият не е. Започна от световното в Бахрейн миналата година. Сега за Лигата изобщо не се знае, защото Алекс има доста сериозни проблеми с гърба. Много ми се иска да мога да играя с брат ми в националния отбор, но явно ще трябва да се прояви търпение.

Първо в Sportal.bg! Вижте състава на България за VNL 2024

Сигурно много разчитате един на друг, особено в такива моменти.

– Да, в последната година още повече. Чуваме се непрекъснато. За мен е и много ценно да получавам съвети от него, защото той вече е минал по този път.

Какво знаеш за новия селекционер Джанлоренцо Бленджини, какво ти е разказвал Алекс за него?

– Аз имам и преки впечатления за тези 2-3 седмици, в които бях на подготовка с Лубе през миналото лято. Много положително ми е мнението за него. Изключителен професионалист и специалист по отношение на волейбола. Може да ни помогне много, защото се намираме в

малко нестандартна позиция

с млади и неопитни играчи. Сигурен съм, че ще успее да извлече максимума за България.

Как си представяш това лято?

– Нямам идея. Откакто започнах да се контузвам, си дадох сметка, че най-сигурният начин да си разбиеш мечтите е да си правиш планове какво искаш да ти се случи сега, по-късно. Ако не си здрав, каквото и да мислиш за бъдещето, няма смисъл. Затова най-важното е да съм добре и да мога да играя.

Петър СТОЯНОВ, "Тема Спорт"

Снимки: Startphoto | Снимки: Sportal.bg