Диана Петкова: Ботко Трендафилов предрече, че аз ще подобря рекордите на Таня Богомилова на 50 и 100 метра бруст 🏊

Диана Петкова, единствената българка с квота в плуването за олимпийските игри в Токио, говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Нейната любима дисциплина е 200 м съчетано плуване. Срещу името ѝ стоят десетки рекорди, като дори успя да подобри постиженията на олимпийската шампионка Таня Богомилова на 50 м бруст и 200 м съчетано. Родом е от Пловдив – град дал на България много величия, начело с грандамата на българския спорт Стефка Костадинова и кавалера на „Златната топка“ Христо Стоичков. Талантливата 21-годишна състезателка опровергава Пиер дьо Кубертен и смело казва, че на олимпийски игри важно е не участието, а представянето. Така дава заявка за силни резултати в Токио, на които всички ние се надяваме.

- Диана, здравей! Радвам се, че и ти стана част от предаването „Код Спорт“! Спечели квота в плуването за олимпийските игри в Токио – каква цел си си поставила за най-големия форум?

- Както няколко пъти споделих, не ми е било фикс идея да отида на олимпиадата. С треньора ми Ботко Трендафилов винаги сме говорили, че първата ми олимпиада ще е повече да усетя атмосферата, но все пак се надявам на едно достойно представяне и да мога да плувам в следобедния старт.

- Вълнуваш ли се от първото ти участие на олимпийски игри?

- Разбира се, че се вълнувам. Била съм на младежки олимпийски игри преди три години в Буенос Айрес, но някак си усещането е по-различно. Искам да видя обстановката, въпреки че заради COVID и мерките, ще е доста по-различно, но определено има вълнение.

- А как се чувстваше на младежките олимпийски игри в Буенос Айрес?

- Там бях много притеснена наистина. Може би притеснението беше повече, отколкото вълнението, но някак си се справих и успях да си изпълня целта, която ми бе тогава – финал.

- Може би много от състезателите, с които си била в Буенос Айрес, ще ги видиш и на олимпийските игри.

- Някои от тях, да. Даже едно момиче от университета ми в Алабама беше с мен в Буенос Айрес и успя да влезе в отбора на САЩ. Също и с нея ще се видим.

Диана Петкова

- За един ден на европейското първенство в Будапеща подобри на два пъти националния рекорд на 200 м съчетано. Какво си каза след това?

- Бях много далеч от норматива и когато видях, че сутринта се доближих доста – по-малко от секунда, вече се усети едно притеснение. Казах си: „Добре, имам полуфинал, но колкото повече се доближавам, ако не успея да го покрия и остана на малко, ще ми е неприятно.“ Вече на полуфинала, като успях да го покрия, се зарадвах, но пък останах извън финала.

- Имаше ли разочарование от факта, че 4 стотни те лишиха от участие във финала на 200 м съчетано?

- Да, даже разочарованието ми надделя над радостта, че съм покрила норматив. Да, норматив, но останах извън финала.

Бояна Кирчева, Диана Петкова, Росина Тодорова

- Колко рекорда си подобрила досега?

- Нямам идея. Може би след 30-ия спрях да броя.

- Един от тях бе на 32 години, поставен от легендата Таня Богомилова. Какво е усещането да подобриш постижение на олимпийската ни шампионка от Сеул?

- Наскоро открих една статия, може би от 2012 г., в която Ботко е казал, че аз ще подобря рекордите на Таня Богомилова на 50 и 100 м бруст. Винаги целта е бил рекордът на 100 м бруст, където ми остана доста малко.

Диана Петкова

- Това ли е рекордът, който най-много цениш?

- Не. За момента ценя този на 200 м съчетано, понеже там е олимпийската ми квота.

- А чувала ли си се с Таня Богомилова, след като подобри рекорда ѝ?

- Не, не сме се чували.

- Сега ще те върна малко повече от 10 години назад – защо не искаше да тренираш плуване?

- Не, че не съм искала, но като всяко малко дете… Никога не съм искала да се занимавам сериозно с нещо. Исках да си излизам навън с приятели, пък те ме мъкнат по басейни. Приятелите ми са навън, а аз трябва да ходя да тренирам. Някак си не ми беше приятно. Мама ми казва, че винаги като съм влизала във водата да плувам, не съм мрънкала, тренирала съм си и ми е било приятно.

- Какво не ти харесваше в този спорт?

- Не е било точно спортът, просто не съм искала да тренирам като цяло. Просто искам безгрижно да си живея.

- А майка ти ли настояваше?

- Да, тя беше човекът, който настояваше, тя ме караше. Даже се чудя все още какво е виждала в мен. Аз с рев отивах на басейна. Тогава ми казваше: „С рев отиваш, но като влезеш във водата, всичко приключва. Приятно ти е, плуваш си и после не можем да те изкараме от водата.“

- А баща ти как реагира?

- Винаги е бил по-далече от това. Може би винаги е подкрепял да плувам, но никога не е бил 100% да стана спортистка и да тренирам.

- Някой друг спорт опитвала ли си?

- Не, никога. Единствено плуване.

- В кой момент се пречупи и разбра, че от теб може да стане отличен състезател?

- Това си го спомням. Може би в пети клас вече започнах да печеля медали. Тогава се роди амбицията ми да имам национален рекорд. Понеже в спортното училище се влиза в пети клас, имахме големи спорове с мама. Тя беше много против да се преместя от моето училище и да отида в спортното. Изчакахме една година и в шести клас вече надделях. Казах, че искам да тренирам в спортното училище, искам да тренирам по два пъти и да се занимавам наистина по-сериозно.

- Кои са треньорите, оставили следа в кариерата ти?

- Започнах да тренирам при Волга Райнова в училището „Димитър Матевски“ в Пловдив. Тя е първата ми треньорка, тя ме е научила да плувам. След това се преместих в отбора „Спринт“ при Таня Месробович, която и сега е част от отбора ни. През 2010 г. започнах по-професионално с Ботко Трендафилов и оттогава тренирам с него.

Диана Петкова

- Каква е заслугата на специалиста Ботко Трендафилов за успехите ти?

- Той има най-голяма заслуга не само за успехите ми, но за това как съм се изградила като човек. Може да се каже, че ми е втори баща. С него прекарвам повече време, отколкото с родителите ми. Дължа на него, ако не всичко, то 90%!

- Имала ли си тежки моменти в кариерата, когато да си кажеш, че приключваш с плуването и повече не искаш да чуеш за басейн?

- Може би не съм толкова крайна. Сега като се връщам назад, има моменти, в които съм се чувствала неоценена. Хората ми казват: „Ти не можеш!“. Особено за квотата се е случвало да ми кажат: „Ей, ти си толкова далеч, нямаш резултати, ти си в дупка, няма да стане. Виж колко си далеч, пък другите колко са близо.“ Но точно треньорът ми Ботко Трендафилов винаги е стоял зад мен. Може би неговата подкрепа и тази на родителите ми, че те винаги са вярвали в мен… Той ми каза: „Това, че хората не виждат, че можеш, не значи, че не можеш!“ Никога не съм стигала до крайност, даже ме е мотивирало повече. Психически съм доста силен състезател, обичам да предизвиквам себе си.

- Има ли нещо, което може да те извади от равновесие?

- Засега не се е случвало. Предполагам, че за всеки един човек има такова нещо. Но аз смятам, че съм силна психически и обичам да се справям с трудности.

- Какво ти каза Ботко Трендафилов, когато спечели квотата и същевременно, когато не можа да влезеш във финала?

- Когато сме на състезание, абсолютно винаги е доволен от мен. Никога не тръгва в насока: „Виждаш ли сега – плуваш бавно.“ Никога не ми се е сърдел, дори и да не се е получило нещо, аз съм по-критична към себе си в този момент. На тренировки той към мен, но на състезания – аз към себе си. Той не беше с нас на европейското, но се чухме и беше много доволен наистина. Все пак аз бях далеч от квотата. Дори преди заминаването ми каза: „Дай всичко от себе си. За мен може да стане и нещата ще се случат, а дори и да не се случат, имаш още един опит.“ Даже той вярваше, че може да стане в повече от една дисциплина. И на него никога не му е било фикс идея и каза: „Дори да не се класираш за тази олимпиада, гледаме напред, има толкова много състезания.“ Така че зарадвахме се и двамата много. А за финала не ми се е ядосвал.

Ботко Трендафилов, Диана Петкова

- Какво искаш да кажеш на хората, които не вярват в теб?

- Нека не вярват, мотивират ме още повече! Може би тази година си доказах не за първи път, но някак си по-силно, че ми стига най-близките ми хора да са зад мен. Аз да вярвам в себе си е много по-важно! Няма невъзможни неща. Наистина неведнъж чух: „Ти си далеч от норматива, ти не заслужаваш, няма да стане, бавно плуваш…“ Някак си с надсмиване или с подценяване към мен. След като успях, вътрешно знам, че няма невъзможни неща.

- Сега сядате ли с родителите ти да си спомняте онези моменти, в които ти не искаш да плуваш, майка ти не е съгласна да учиш в спортно училище? Забавлявате ли се с тях?

- Да, забавляваме се, даже някой път я питам: „Добре, де, мамо, аз си спомням как съм плакала, как все с уговорки – няма да ходим днес на басейна, утре ще отидем. Как си продължила, какво си видяла?“ И тя казва: „Всички треньори ми казваха, че можеш да станеш плувкиня.“ Тя е много по-постоянна от мен. При мен има един момент, в който не съм толкова постоянна и трябва да ме побутне нещо. Тя е била този стимул.

- Имаше ли спортист, на когото искаше да подражаваш?

- Не, честно казано и до ден днешен не съм заинтересована толкова много. Не гледам състезанията на големите форуми. Пускам да видя само дисциплина, която аз плувам и ми е интересно, но не така задълбочено да гледам и да съм привърженик на някой спортист.

Диана Петкова

- Някой спорт, който ти харесва, освен плуването?

- Не, не гледам нищо друго.

- Разкажи ни как се готвиш за голямо състезание? Какви лишения трябва да преодолееш, за да триумфираш на дадено първенство?

- Така се случва, че както олимпиада, така и младежките олимпийски игри, световните за юноши все са в края на лятото, може би август. До този момент трябва да останеш съсредоточен в подготовката си, пък гледаш, че приятелите ти отиват на море, забавляват се, имат доста свободно време. А ти трябва да ставаш все по-сериозен и по-сериозен. Не че е нещо кой знае какво, но наистина се усеща, особено като се влиза от сезон в сезон. Натрупва се известно време и накрая си толкова изтощен и изморен, че си казваш: „Хайде, още един месец трябва да избутам.“ Не мога да излизам навън, трябва да си лягам навреме, пък то е лято и единственото, което се прави е да излизаш, да отиваш на море, на почивка.

- Как устояваш на тези изкушения?

- Имаш цел – може би това е. Знаеш, че се бориш за нещо по-голямо. Самото чувство, когато си изпълниш мечтата. И винаги остава време за почивка. И даже така е по-сладко, след като си чакал доста дълго време.

- А твоята мечта е?

- Мечтата ми засега е да си завърша обучението в Щатите и да взема, каквото мога оттам. Мисля, че там има доста плюсове за мен. Много се вълнувам за бъдещето ми там и се надявам всичко да потръгне.

- Стана въпрос за обучението ти в САЩ – защо реши да продължиш там, защо заложи на университета в Алабама? Каква специалност учиш?

- Може би това беше едно от най-трудните решения, които съм взимала. Даже не заминах веднага, след като завърших, ами останах една година в България, понеже не бях сигурна. Има доста смесени чувства и примери, които мога да дам от Щатите. Но в крайна сметка при разговор с родителите ми и с треньора ми, решихме, че това е възможност, от която е по-добре да се възползвам и дори и да не се получи, да си се прибера вкъщи, отколкото след години да си кажа: „Сега какво щеше да е, ако бях заминала?“. Другото много трудно беше да избера университет. Трябваше да прегледам плюсовете и минусите. В началото исках да съм в голям град, обаче в големите градове не ми допадаха треньорите. Имаше много разговори с треньори, исках да ми изпращат тренировки. В крайна сметка се спрях на университета в Алабама заради един от треньорите – спринтовият треньор, който в последствие, три дни преди да замина, напусна. Вече си оправям багажа да заминавам и си викам: „Аз заради този човек отивам, а той напуска. Сега при кого ще остана? Кой ще ми е треньор там?“ В крайна сметка всичко се случва с причина. Заминах и тренирам не със спринтовата група, ами с тази, която плува съчетано и средни дистанции. С треньора ми си допаднахме страшно много. Той има големи прилики с Ботко. Както казах – всичко се случва с причина, даже и да го бях замислила, нямаше как да стане по-добре.

Диана Петкова

- Намери „американския Ботко“.

- Да, даже не е американец, а е венецуелец.

- Какво учиш?

- Уча „Интериорен дизайн“. Съвсем далеч от спорта, абсолютно нищо свързано с него.

- А свикна ли с живота в Щатите?

- Честно да ти кажа, мисля, че да. В момента ми се прибира, искам да си видя приятелите там. Но всичко ми се обърна на 360 градуса. Определено това беше едно от най-големите предизвикателства, които съм приемала и преживявала. Горда съм от себе си, чувствам се по-пораснала. Ако мога да върна времето, пак ще мина през всичко това.

- Как преминава един твой ден в Щатите като студент?

- Различно е, но понеделник, сряда и петък са по-тежките дни. Ставам в 5, на басейна трябва да съм в 5:45 часа и влизаме да плуваме. Може да правим и суха тренировка от 6 до 6:30 часа, но трябва да съм в 5:45 часа на басейна. Започва тренировка до към 7:30 часа. Понякога ми се налагаше да излизам по-рано, понеже в 8 часа ми започват лекциите, пък така се случи, че на мен всички лекции ми бяха присъствени. Университетът е голям сигурно колкото целия Студентски град. Излизам от водата в 7:30 часа, трябва да се облека, да си изсуша косата, януари месец е и не знам къде трябва да отида на лекция. Включвам Google Maps, почвам да търся адреси и 15-20 минути обикалям като муха без глава да търся къде трябва да отида на лекция. Приключвахме към 11 часа, след това в 14 часа на тренировка пак и вечерта към 17:30 часа имахме щанги, фитнес. Понеже през първата година имахме часове с частни учители, които са ни безплатни, за да ни помагат с уроците, имах ангажимент от 20 до 21 часа с това.

- Чувства ли се по-специално отношение към спортистите в университета?

- Определено. Там за всяко нещо си има човек. Имаме си треньори, ако нещо те заболи, отиваш при кинезитерапевт. След всяка тренировка си има масажи, топла вана, студена вана, абсолютно всичко ти е предоставено. Дори и нещо малко да ти има, примерно аз имам проблеми с кожата, излязла ми е пъпка и веднага ме водят на дерматолог, поемат ми абсолютно всички разходи, дори и това, което ми е предписано, дори и да нямам чак такъв проблем. Наистина грижите са големи. В момента, в който те заболи нещо, има към кого да се обърнеш.

- Кой е най-близо до теб, когато трябва да споделиш нещо, което те измъчва?

- Мама! Без да се замисля! Мама е първият човек, на когото се обаждам, когато съм тъжна или нещо ми се е случило. Може да се каже, че ми е не само майка, но и най-добра приятелка.

- А кое те натъжава?

- Натъжава ме положението, което се случи в България с момчетата.

- Как си обясняваш този допинг скандал? Дали някога ще се разбере какво точно се случи с трите момчета – Здравко Баблаков, Светлозар Николов и Благой Панайотов?

- Силно се надявам. Единствено в момента мога да кажа, че се надявам и вярвам силно, че истината ще излезе наяве и ще разберем какво се е случило с тях и ще могат да продължат и те.

- По това време ти беше в Щатите – какво си каза, като прочете новината? Каква беше първата ти реакция?

- Аз бях много афектирана, изключително афектирана, понеже първо разбрах от момчетата, естествено. И трите момчета са ми страшно близки, а аз съм далеч и няма какво да направя. В същото време, ако бях тук, си представям да се случи на мен. Имаше дни, в които не можех да спя даже. И с мама сме си говорили, и двете ревем по телефона. Наистина не мисля, че има плувец, който го изживя лесно.

- Какво искаш да кажеш на трите момчета?

- Да са силни!

- Вярваш ли, че някога ще се върнат в плуването?

- Надявам се! (Плаче)

- Защо според теб няма победител в битката с допинга? Каквито и наказания да се налагат, винаги има състезатели, които посягат към забранените стимуланти. Как си обясняваш, че има състезатели, които непрекъснато искат да излъжат?

- Може би големите нации, може би така стоят нещата.

- Говори се, че има доста защитени спортисти от големите фирми и от големите държави, които така или иначе не ги проверяват и не ги хващат. Смяташ ли, че това наистина е така?

- Честно да ти кажа, смятам, че да. В крайна сметка все излиза наяве нещо. Със сигурност има останали скрити, но много не са успели напълно да прикрият. Но пък успяват да им помогнат, да ги оправдаят по някакъв начин. Сещам се специално за Юлия Ефимова и Рута Мейлутите примерно. Рута толкова много плюеше Юлия за това, че е взимала допинг, че са я хващали, не искаше да я поздравява на стълбичката. Доста тежки моменти за Юлия, аз не я оправдавам, естествено. Но няколко години по-късно се оказва, че хващат и Рута.

- Как си обясняваш големите успехи на родното плуване в последните години? Талантливо поколение или нещо друго?

- Може би вървим в правилна посока, пък и доста от нас записахме да учим в Щатите, което мисля също помага. Със сигурност е талантливо поколение, но започваме да градим и една традиция, работим здраво, не сме занемарили нещата. Може би ни липсват условия, но започва да се върви в права посока.

- С Антъни Иванов чувате ли се в Щатите?

- Разбира се. С всички, които сме в Щатите, се чуваме.

- Колко важни за един състезател са социалните мрежи? Остава ли ти време да си активна във Фейсбук, Инстаграм, Туитър?

- Не само за спортистите, а за хората като цяло социалните мрежи станаха голям фактор. Колкото ни помагат, толкова и ни пречат. На състезание гледам да се абстрахирам, доколкото е възможно от социалните мрежи, да си слагам някакъв лимит. Даже в Америка много от съотборничките ми просто изтриват всякакви социални мрежи по време на състезанието и ги включват след това, което също е добра идея, понеже всички очаквания почват да те натоварват, всички новини… Гледаш този какво е написал за мен, какво са казали тук, пък първият старт примерно не ти се е получил добре и хайде край. А имаш след това други стартове и трябва по някакъв начин да се събереш. При мен в повечето случаи така се случва. Първият старт не се получава добре.

- В една календарна година колко дни можеш да си позволиш да си извън басейна?

- Зависи от годината, но в последните пет години най-голямата ми почивка беше миналото лято. Починах си пет седмици, защото в предишните две години не бях почивала повече от седмица.

- Къде е твоето място за почивка?

- Откакто съм се прибрала от Америка, съм си стояла вкъщи една седмица точно, така че вкъщи и някъде на българското Черноморие.

- Ако имаше възможност да върнеш времето назад, би ли избрала друг път в своя живот?

- Любопитна съм по принцип доста, но мисля, че не. Доволна съм. Всичко, което ми дава спортът и колко врати ми е отворил да видя света. Не само за плуването в Америка, но и да се срещам с нови хора, да преживея тези четири години далеч от абсолютно всичко, да порасна по този начин.

- Как се виждаш след десет години?

- Единствено искам да се виждам щастлива. Най-близките ми хора да са живи и здрави, да съм щастлива, удовлетворена и горда лично за себе си!

- Имаш много хубава усмивка и почти винаги се усмихваш, за кратко видяхме, че нещо може да те натъжи. Колко често се случва да изгубиш усмивката си, лъчезарното излъчване?

- Аз съм наистина много емоционална, така че често ми се случва, но пък бързо се събирам. Доста съм емоционална и бързо ми се сменят настроенията, но определено допинг скандалът е нещо, което…

- Нещо за финал на нашия разговор…

- Искам да пожелая на всички спортисти да са живи и здрави, да продължават да се борят за мечтите си, въпреки че е трудно тук в България, да сме гръб един на друг и да знаем, че и тук може да се получат нещата! Най-вече да сме горди, че сме българи! Защото в последните години може би губим тази гордост. И при мен се е усещало – като отида на състезание сме по-малко хора, в България едно малко кътче са ни оставили. Просто да продължаваме и да стигнем момент, в който да сме горди, че сме българи!

Още от Токио 2020

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти