Васко Евтимов пред Sportal.bg: Настръхвам, когато чуя българския химн

Васил Евтимов е роден на 30 май 1977 година в София. Син е на легендата на Левски и българския национален отбор Илия Евтимов и е българският баскетболист с най-сериозна визитка в кариерата зад граница. Евтимов, който има и френски паспорт, е единственият българин, който е бил част от тежката програма на Северна Каролина, познат повече, като Университета на Майкъл Джордан. В своята професионална кариера Васко Евтимов е защитавал цветовете на По-Ортез, с който е шампион на Франция през 1998 година. През 2001 година пък печели Купа "Сапорта" с гръцкия Маруси, а през 2005 година вдига Суперкупата на Словения с Олимпия (Любляна). Неговата визитка включва сезони и за испанските Севиля и Валядолид, както и за Фортитудо (Болоня), руския Урал Грейт, гръцкия Дафни и френския Асвел (Лион). Играе заедно с Коби Брайънт по време на McDonald`s All American през 1996 година и е заедно с плеймейкъра на Сан Антонио Спърс Тони Паркър във френския национален отбор по време на участието си с екипа на "петлите" на Евробаскет 2001. Понастоящем Евтимов е част от селекцията на Валядолид, който се състезава в Liga ACB.

В Испания го наричат "Кралят на дабъл-дабъла", във Франция и Италия "Big Vas", но всеки изправял се на терена срещу него знае, че истинската му същност в подкошието се обуславя от прякора "The Beast" (Звярът). Той самият лично обича да се шегува, че е просто "Машина за борби" (Rebounding Machine). "Борбите са ми в кръвта", признава чистосърдечно Васко, който в момента се възстановява от контузия на коляното. Независимо от това той отново намери време да посети своята родина, която не крие, че е любимото му място. За малкото време, с което разполагаше при престоя си в София, Васил Евтимов бе любезен да отговори на въпросите на репортер на Sportal.bg:

- Отговаря ли на твоите очаквания досегашното представяне на Валядолид в Liga ACB?

- По принцип всички сме приятно изненадани от нашето представяне през сезона. Включително самите играчи, както и публиката. В предишни години не сме били толкова напред в класирането. По средата на сезона сме, а до края ще направим всичко възможно да стигнем колкото се може по-напред.

- Според теб имате ли сили да достигнете плейофите, като се има предвид, че в момента разликата между тимовете от 8-12 място в класирането на испанския елит е доста малка?

- Още преди началото на сезона треньорското ръководството си постави за цел да достигнем плейофите. Нашата стратегия е да играем мач за мач, тъй като конкуренцията в шампионат като Liga ACB е много оспорвана.

- Какво не достигна на Валядолид да участва в тазгодишаната Купа на Краля?

- В действителност много малко не ни достигна, за да участваме в турнира за Купата на Краля. На практика един мач ни лиши от възможността да се окажем сред първите 8 отбора в Испания в момента. Загубихме срещата, която ни осигуряваше участие в турнира, но аз си мисля, че не трябваше да оставяме нещата да се решават чак в последния момент. Голяма част и от играчите в нашия тим нямаха необходимия опит точно за такива двубои. Независимо от това истината е, че просто не се представихме добре като отбор. От друг астрана си мисля,ч е все пак беше необходимо да си осигурим място за надпреварата във Витория мач или два преди да бъде структурирана основната схема и да бъде теглен жребия.

- Настоящият сезон е твой втори с екипа на "виолетовите". Можеш ли вече да откроиш приликите и разликите в представянето на тима от момента, в който пристигна и актуалната форма на състава?

 

- Мисля, че съставът на Валядолид търпи положително развитие, поне откакто аз се присъединих към тима. Преди да пристигна в клуба, отборът се намираше на 17-о място, тъй като беше започнал много слабо шампионата – едва с 1 победа и цели 9 загуби. Миналата пролет Валядолид беше последен в Liga ACB, но със смяната на треньора, моето пристигане и на още един играч от Литва успяхме да стабилизираме нещата. Опитахме се да помогнем на отбора с каквото можем не само на терена, но и извън него. Целта ни беше не само да подобрим играта си, но и да поработим върху самочувствието на тима. В крайна сметка мисля, че се получи. Всички започнахаме да вярваме в нашия наставник и неговата визия за играта. В резултат на това успяхме да победим много силни отбори, като Реал (Мадрид) и Уникаха (Малага). Така в ключовите за нас моменти от сезона спечелихме домакинските си мачове и то срещу силни съперници. Еманация на нашите усилия естествено беше факта, че успяхме да се спасим от изпадане. Впоследствие това ни вдъхна още по-голяма увереност за настоящия сезон. До момента поддържаме добро ниво и всичко върви по план.

- През миналата година предпочете офертата на Валядолид след доста добри мачове за тогавашния ти тим – Фортитудо (Болоня). В твоята кариера имаш обаче богат опит и в двете първенства –  италианското и испанското. Каква съпоставка можеш да направиш между демонстрирания баскетбол в два от най-силните шампионати на Стария континент?

- В момента испанското първенство безспорно е най-доброто на Стария континент. На второ място бих посочил италиансклото. В Испания играчите имат много повече опит. Лигата е много по-професионално организирана. В случай, че някой отбор не се подготви за даден мач може да загуби от всеки, независимо на коя позиция е в класирането. Така последният може да се справи с първия. Например през тази година Менорка победи вкъщи Барселона. Миналата пролет пък ние поднесохме изненадата, побеждавайки лидера Реал (Мадрид). Става въпрос за изключително силна Лига. В Италия обаче не е така. Там има много отбори, които са с по-голям бюджет от другите. Получава се голямо разминаване и тимовете от челото са с класа от тези в дъното на таблицата. Също така има доста разлики в регламента на съответните шампионати. На Пиринеите клубовете не само наемат, но и могат да изпозлват повече американци в един мач, докато в Испания имаш право на само двама.

- През миналия сезон беше единствения българин в най-силния европейски клубен турнир – Евролигата. Тогава с екипа на италианския Фортитудо (Болоня) дори бе избран и за MVP на последния кръг от груповата фаза след отличен мач срещу полския шампион Проком Трефл. След силното ти представяне в Евролигата не съжаляваш ли, че през този сезон нямаш възможност да участваш в този авторитетен турнир?

- В моята кариера имам почти 5 сезона в Евролигата и мога да кажа, че действително е много интересно и вълнуващо преживяване. Играеш по два мача на седмица, пътуваш повече и тренираш по-малко за сметка на изиграните двубои. За мен обаче винаги най-важното е било да се чувствам добре в един отбор и да се разбирам с треньора. Много пъти, когато съм си сменял отборите по време на сезона, причината е била уволнението на треньора. Никога не съм си тръгвал от един тим когато съм започвал сезона с един наставник и той е оставал до края на шампионата. В баскетбола има много моменти, които по една или друга приччина не са позитивни за даден клуб. Тогава първата глава, която "пада", обикновено е тази на треньора. В този смисъл в Болоня не се чувствах добре. Използвах максимално последния шанс, който получих за повече игрови минути в Евролигата, и се постарах да докажа на нашия старши-треньор, че притежавам калсата да играя на най-високо европейско ниво. В споменатия мач срещу Проком играх повече от 30 минути и се представих добре. С идването на Атаман начело на Фортитудо през декември 2006-а аз се опитвах да се доказвам не просто във всеки един мач, но и всеки ден. Дори след двубоя срещу поляците той дойде и ми се извини, като заяви, че е трябвало да ме пуска много повече в игра в предишните срещи. В интерес на истината нямахме повече мачове, но все пак този мач ми вдъхна допълнително самочувствие. Успях да докажа, че имам име в Европа и съм готов да се раздам във всеки един двубой от евротурнирите.

- Играл си в Евролигата и с екипите на По-Ортез (1997/1998, тогава още КЕШ – б.р.) и словенския Унион Олимпия (2005/2006) и от българските играчи може би си с най-голям опит в тази надпревара. Какво е мнението ти за нейното развитие най-вече през последните 2 години по отношение качеството на мачовете и засиления маркетинг?

- Мисля, че във Франция нивото на баскетбола спадна значително през последните 3-4 години. С всяка година нещата в Pro A отиват на все по-зле. Лично според мен отбори като Роан нямат място в Евролигата. Това е доста странно. Навремето Франция беше представлявана в Евролигата от клубове със сериозно име като По–Ортез и Вильорбан, но сега те са много назад в класирането във вътрешния шампионат и съответно се представят доста слабно в европейските клубни турнири. Във Франция няма достатъчно качествени баскетболисти, което допълнително утежнява положението. Специално за Словения и пребиваването ми в Олимпия (Любляна) мога да споделя, че остах наясно с факта, че винаги са имали проблеми с парите. Много играчи от тима, в който пребивавах и аз самия, все още не сме си взели голяма част от заплатите. Много ми е интересно как един отбор с толкова задължения към играчи от континента продължава да играе в Евролигата. Независимо от всичко това моето мнене е, че най-силният европейски турнир може да достигне НБА, най-малкото като вид атракция НБА. С всяка измината година качеството на мачовете в Евролигата се подобрява. Това личи най-ясно през последните 2 години и от двубоите от от NBA Europe Live Tour, в които един срещу друг се изправят отбори от НБА и Европа. Получават се много интересни резултати и дори тимовете от Стария континент вече регистрираха победи срещу отборите от САЩ. Това е много добър знак как се работи в Евролигата, увеличава нейния престиж, както и този на играчите. Очаквам в близките години отбор от Европа да се присъедини към НБА. За такава възможност се говори вече от доста време и според мен ще стане факт в близко бъдеще. Нищо чудно той да бъде ситуиран в Лондон, където бе построена "О2 Арина", която е  изцяло според изискванията на НБА.

- Имаш опит като играч на Северна Каролина в първенството на NCAA Division I и от тази гледна точка си добре запознат и с американската визия за баскетбола. Според теб какви са допирните точки между нея и възприятията на европейските баскетболни специалисти? Също така докъде спомагат за цялостното развитие и популяризация на играта засилените връзки напоследък между структури като НБА и Евролигата?

- В годините, в които играех в САЩ, усилено се залагаше на тезата, че европейските играчи могат само да стрелят и да подават, но не са добри защитници, не се раздават напълно в мачовете и нямат способността да се борят до край. Според американците разликите бяха най-вече в това, че европейците са доста бавни, а и не са толкова атлетични. Според мен през последните години в Европа нивото действително се повиши значително. Единствената разлика, която се запази е, че в САЩ играчите са по-атлетични. Това обаче е тенденция, която ще бъде константна и през следващите години.  Лично според мен нивото в близко бъдеще ще се изравни значително.

- Ти си единственият българин, който е минал през тежката програма на баскетболния тим на Университета Северна Каролина (North Carolina Tar Heels), който е популярен и като Университета на Майкъл Джордан. С какви спомени оставаш от времето прекарано в NCAA Division I?

- Моите спомени, свързани със Северна Каролина, не са от най-интересните. Първата година не играх много, тъй като бях резерва на Антоун Джеймисън, който навремето беше най-добрият баскетболист в Университета. Хубавите моменти са свързани с това, че играех под ръководството на специалист като Дийн Смит. Той е един от най-добрите треньори, които съм имал в моята кариера. Много съм научил от него не само по време на мачовете, но и в тренировките. Изключително полезно е да чуеш  наставленията на такъв треньор и по време на прекъсванията на мачовете. Втората година в Колежа пък далеч не беше от най-добрите за мен, защото бях наказан за 18 мача. Причината беше, че след първата година заминах за Франция. Там играх за По-Ортез, но трябваше да отбия и военната си повинност. Като се върнах веднага отнесох санкция от NCAA, защото бях играл в турнира за КЕШ с френския тим. Беше ми доста трудно да се впиша в състава на Северна Каролина и изиграх едва 13 мача. Най-важното за мен обаче си остава факта, че съм играл там. Впоследствие напуснах, защото исках да стана професионалист в Европа.

- В Колежанското първенство на САЩ играеш "рамо до рамо" с баскетболисти като Винс Картър и Антоун Джеймисън. С какво допринесе за развитието ти работата ти с тях, а и не на последно място със старши-треньора Дийн Смит?

- По принцип всички, които бяхме съотборници в Северна Каролина, продължаваме да поддържаме контакти. Чуваме се по телефона, контактуваме си чрез интернет. Всяко лято се връщаме в Университета на Северна Каролина, но без играчите от НБА, които по това време предпочитат да си почиват. Състезатели обаче като Шамал Уилямс, Ед Кота и Адемола Окуладжа и мен самия, които се подвизаваме в Европа, се връщаме в САЩ и играем срещу по-младите в колежа. За всеки един от нас е удоволствие да се върнем там и дори имаме 3 седмици в годината когато професионалистите, в наше лице, играят 3 мача срещу настоящите състезатели на Северна Каролина. Мачовете са винаги оспорвани и стават невероятни баскетболни спектакли. Това не може да се обясни просто така. Вълнението е голямо особено когато виждаш как, на такива импровизирани двубои, се събират много деца. Те самите участват в мини-камп на Университета.

- Малко популярен е фактът, че всъщност до момента ти си единственият българин, който е имал честта да играе в един отбор с най-добрия баскетболист в света в момента - Коби Брайънт. Това се случва по време на McDonald`s All American през 1996 година, когато и двамата сте избрани в "звездния" тим на гимназиите от Изтока. Какво си спомняш за този мач и изявите на двама ви в него?

- Това беше един невероятен момент за мен, защото все пак когато заминах на 16 години за Америка въобще нямах представа къде отивам. Играх доста добре в гимназията и започнах да получавам оферти от различни Университети. В края на всяка една учебна година се играе "Мач на звездите" между Изтока и Запада, но от гиманзиалното първенство. Аз имах честта да бъде поканен за този така популярен "сблъсък". Много съм горд, че успях да попадна в селекцията на най-добрите състезатели от средните училища от Изтока. През 1996 година в нея фигурираха играчи като Коби Брайънт, Джърмейн О`Нийл, Тим Томас, Майк Биби и т.н. Всички те вече играят в НБА. Интересното беше, че още там на всички ни казаха, че някой от нас ще успеят да играят в НБА, а пък други не, но най-важното е във всеки един мач оттук нататък да се раздаваме напълно. За мен беше много престижно да играя с Коби Брайънт, защото още тогава всички знаеха, че той ще играе в НБА веднага след гимназията. Самият мач пък се превърна в страхотно шоу и пак повтарям, че за мен беше чест да играя заедно с Коби, особено сега, когато се връщам 12 години назад и съм наясно какво той успя да постигне през всичкото това време.

- След престоя си в САЩ започваш професионалната си кариера във Франция, продължаваш я в Гърция, но си играл и за италиански, испански, словенски и руски отбори. Как определяш развитието на европейския баскетбол за последните 10 години?

- Моята оценка за последните 8-9 години, в които играя професионално в Европа, е, че баскетболът на континента е напреднал значително. Аз съм бил в един отбор с играчи като Бодирога, и настоящия център на Лотоматика Рома Грегор Фучка. Имал съм честта да се изправя срещу състезатели макто Желко Ребрача и доста от именитите американци в Европа. Според мен с всяка изминала година баскетболът на континента напредва и нивото се покачва. Когато играх на Евробаскет 2001, с екипа на Франция, бях част от отбор, разполагащ с много добри състезатели. Играх срещу настоящия лидер на Далас Маверикс и Германия – Дирк Новицки. Също така настоящият плеймейкър на шампиона на НБА Сан Антонио Спърс Тони Паркър беше много млад, но вече беше национал на Франция и дебютира за "петлите". Например неговият напредък показва, че играта на Стария континент търпи сериозно подобрение. Това е тенденция, която се забелязва във всяка една държава в Европа, но вече зависи и с какви играчи разполага отделното първенство. Факт е обаче, че мястото, където са съсредоточени най-добрите играчи и се плащат най-добрите заплати в момента е Испания. Преди години беше Гърция, после беше Турция през сезон 1999/2000. В Италия също шампионата беше най-силния в Европа през 2000/2001. През последните 3-4 години обаче испанците задминават всички. Националният тим на тази страна дори стана световен шампион и взе сребърните медали на последното Европейско първенство.

- По време на Евробаскет 2001 си съотборник на Тони Паркър във френския национален отбор. Оттогава минаха почти 7 години, а Паркър вече е не само лидер на "петлите", но и е една от суперзвездите в световния баскетбол и по-специално в НБА. Мечтаеш ли да се озовеш някой ден отново в един отбор с него?

- Защо не? През 2001 година бяхме заедно в една стая и тогава той ми разправяше: "Big Vas, да знаеш, че след 2-3 години или най-малко за следващото Европейско първенство националния отбор ще бъде мой!" В действителност така и стана. Тони вече е капитан на Франция, въпреки че през миналата година след контузията преди Световното се отказа от капитанската лента и тя бе поета от Борис Диау. Всеки обаче знае, че Тони е истинският лидер на "петлите". Нищо чудно в бъдеще отново да се засечем заедно в националния на Франция, но вече при друг старши-треньор. Нямам добри взаимоотношения с настоящия селекционер Клод Бержо още от времената, в които играех за По-Ортез. Тогава той беше помощник-треньор. При всички положения обаче ще бъде доста вълнуващо отново да играем с Тони Паркър заедно, защото след 7 години всеки от нас двамата се е развил по определен начин и ще бъдем далеч по-опитни на терена.

- През миналата година изпита тръпката да играеш на високо професионално ниво срещу твоя по-малък брат – Илиян. Това се случи по време на дербито на Болоня от Серия А1 между Фортитудо и Виртус. Какво беше усещането да се срещнете един срещу друг на терена?

- Беше нещо невероятно, защото двамата подписахме с отбори от един и същи град и от едно и също първенство. Оттогава има много любопитни моменти, като например това, че живееше при мен. Докато не заминах за Валядолид той всяка вечер беше при мен, защото апартамента, който му бяха осигурили Виртус, беше разбит от крадци и той много се притесняваше да остава вечер сам. Илиян живееше на първия етаж, но пък за сметка на това отказваха да му сложат решетки на прозорците (смее се). Така аз му предложих да живее у нас. И до ден днешен от Фортитудо не знаят, че всъщност той хабеше тока и водата за сметка на другия отбор от Болоня. Наистина е доста забавно като се върна назад към тези моменти, защото съперничеството между Виртус и Фортитудо е едно от най-големите в Италия. Иначе винаги бях на разположение на Илиян, давах му съвети. Наставлявах го да не се притеснява и бърза, тъй като и неговото време ще дойде. Все пак е още млад, а и това беше неговия първи професионален сезон в Европа.

- Тази година Илиян прави много силен сезон в Бундеслигата с екипа на Дойче Банк Скайланерс. Като негов по-голям брат как оценяваш неговото развитие до момента в чисто професионален план?

- През миналия май в интервю за "Тема:Спорт" заявих, че брат ми е много добър баскетболист. Не го казвам, защото ми е брат, а защото съм гледал и съм играл с много баскетболисти и имам някакъв поглед върху нещата. Например той има много точна стрелба и единственото, което остава е да му се дава по-сериозен шанс за изява. През миналата година не се получи, но важното е, че през миналото лято подписа с Дойче Банк Скайлайнерс и там се възползва максимално от възможностите за развитие, които му се предоставят. Треньорът му има доверие и наистина той се чувства по-добре. По-уверен е в себе си и играе с по-голямо самочувствие. Доказа на всички, че може да играе на високо ниво. В УЛЕБ Къп правеше по 15 точки на среща за общо 7 мача, независимо че неговият отбор не успя да запише нито една победа в тазгодишното издание на турнира. Въпреки това той се наложи и доказа, че може да играе срещу отбори като Химки, Валенсия, Нанси, Азовмaш. Дано да продължава така, защото всеки си спомня как завършва един сезон, а не как е започнал. Аз лично съм му казал, че най-важното е как ще приключи шампионата. Моята оценка за положените от него усилия е много добра. Много съм щастлив от неговия напредък и не на последно място - много се гордея с него. В същото време въобще не го щадя откъм  критики. Когато играе слабо му го казвам. Обяснявам му, че не може да е играл 30 минути и да е овладял само 2 борби и т.н. Винаги съм бил истински с него, но и той ме слуша, защото ми е по-малък брат и никога няма да му дам лош съвет (смее се).

- Настоящата 2008-а година е с доста натоварен спортен календар, като в него фигурира и олимпийският турнир в Пекин. Твоята прогноза за предстоящата надпревара, в която безспорни фаворити са САЩ, еврошампиона Русия, световния шампион Испания, но и домакините от Китай в лицето на "Яо Минг и компания" не крият амбициите си за силно представяне?

- Според мен ни очаква много интересен турнир, но все пак американците със сигурност този път ще бъдат по-добре подготвени. Отсега ги виждам шампиони, тъй като минаха доста години откакто не са печелили Олимпиада. От Сидни 2000 се изнизаха няколко международни форума, на които САЩ регистрира доста слаби резултати. През тази година със сигурност наистина ще бъдат готови за окончателен реванш и аз ги виждам олимпийски шампиони още отсега.

- Кой миг в твоята кариера до момента определяш като "звезден"?

- Най-сериозният ми успех като играч определено е спечелването на Сапорта Къп с Маруси. Това се случи през втората ми година като професионалист. Все пак това е единствената ми европейска титла до момента, а и едно време Купа „Сапорта” беше еквивалента на сегашната УЛЕБ Къп.

- Реално си с двойно гражданство, като според правилата на ФИБА, нямаш възможност да играеш за България. Съжалявал ли си в някакъв определен период, че не си имал възможността да носиш екипа на "трикольорите"?

- През миналата година присъствах на мача в София срещу Босна и Херцеговина от допълнителните квалификации, в които участва българския национален отбор. Настръхнах когато чух химна на България. Почувствах се честно казано малко странно, защото аз може да съм играл за Франция, но никога не съм се чувствал французин. Винаги съм бил единствено и на 100% българин. Роден съм в България. Връщам се в родината винаги когато имам възможност. Това си е моето отечество независимо, че не живея тук.  За някой хора аз вече не съм българин, но аз лично не искам да се разсъждава така за мен. Аз съм си българин и ми е много неприятно, че нямам възможност да защитавам цветовете на родината. Дано в бъдеще регламента на ФИБА да бъде променен и ми бъде даден шанс, защото с удоволствие бих облякъл екипа на България. За мен това ще бъде огромна чест и се надявам някой ден наистина да се случи.

- От кого срещна най-сериозна и отчетлива подкрепа през всичките тези години, в които сам успя да се пребориш за своето на място под слънцето в сферата на баскетбола?

- Най-сериозна подкрепа през годините получих от баща ми. Ако той не беше излязъл в чужбина преди години, аз можеше да играя още някъде в България. Преди много години той получи предложение за работа в чужбина и на 12 години аз напуснах България. Според мен това ми отвори вратите към Европа, а след това когато бях на 16 вече нямах проблеми да замина и за САЩ. Всичко това наистина се случи заради баща ми. Не сме много хората от моя набор, които получиха такъв шанс като мен. Аз например се досещам за един Теодор Русинов, който впоследствие се отказа от баскетбола и не успя да играе професионално. Просто времената бяха различни. Въпреки това фактът, че направих кариера в Европа се дължи изцяло на баща ми, който ми отвори вратите за развития свят и ми даде този шанс.

- Определян си като безспорно един от най-стойностните играчи на позицията "център" в Европа. Кои са били през годините играчите , на които си симпатизирал и си искал да подражаваш? Също така играта на кои твои настоящи колеги най-много ти допада?

- Когато започнах професионалната си кариера в Гърция имах много проблеми с Желко Ребрача. Той беше много добър играч навремето и след това игра и в НБА. След това имаше проблеми със сърцето и се наложи да прекрати кариерата си. Той обаче ще си остане един от моите любими играчи, с които съм имал и много сериозни проблеми в подкошието (смее се). Винаги съм го уважавал като играч. Иначе съм играл и срещу Джо Блеър. Самият той вече е доста възрастен и вече не играе активно. От сегашните не мога да кажа, че някой ме е впечатлил особено. Преди години съм играл срещу Майк Батист от Панатинайкос. Според мен в момента той е един от най-добрите центрове в Европа. Не мога да пропусна и Луис Скола, който според мен през миналата година беше най-добрият играч в Европа. Срещу Батист съм играл когато той беше в Биела, аз играех за Болоня. Оттогава не сме се срещали и много ми се иска сега да се "засечем" отново на терена 7 години по-късно.

- Заедно с Филип Виденов, Людмил Хаджисотиров, Симеон Найденов, Тодор Пандов и брат ти Илиян Евтимов сте единствените българи, които сте имали честта да играете в NCAA Division I. Както често се случва в живота пътищата на всички вас поеха в различни посоки. Каква обаче е твоята оценка за представянето и перспективите пред първото българско поколение, което премина през Колежанската лига на САЩ?

- Аз лично имам и по-хубави моменти от тези в Америка, на фона на останалите. Все пак наистина има разлика в коя дивизия си на NCAA. Играчи, като Филип, брат ми и Удо например изкараха пълен курс на обучение и присъствие в Колежанската лига. Общо взето към тях спокойно прибавям и Симо Найденов. Това са баскетболсити, които са допринесли за развитието на своите отбори в САЩ, докато аз не мога да се впиша сериозно в тази група от хора. Първата година ми е като несъществуваща, а останалите играх много малко. Не мисля, че влизам в тази категория да се сравнявам с тях.

- Имаш изключително сериозна визитка в Европа. Не е ли време за завръщане в САЩ, но вече подсилвайки тим от НБА?

- Действително през последните години в НБА навлязоха много европейци. В началото на моята кариера в Европа имах мечта да се завърна в Америка. Дори през 2000-а и 2002 година бях на кампове с Юта Джаз и Мемфис Гризлис, но видях, че всичко е въпрос на солидни връзки. Трябва да имаш късмета и да попаднеш в драфта в подходящ момент за теб. Или както казват американците да имаш "good timing". Не е необходимо да те харесат 30 генерални мениджъри, а само един, за да имаш възможността да играеш в Лигата. Според мен баскетболът в Америка се е превърнал в бизнес. Видях го със собствените си очи. В случай, че нямаш връзки трябва да си невероятен талант, за да стигнеш до НБА. Поне моят случай го показа. През 2000 година бяха на Pre-Draft камп в Чикаго и станах най-добрият борец на турнира и номер 1 по откраднати топки. След това обаче не се появих в драфта, което според мен беше странно. Също така да не забравяме, че агентът, който защитава твоите интереси трябва да е ниво и оказва голямо влияние на целия процес. Просто зависи и от него самия какви контакти има и т.н. Аз навремето нямах много добър агент и може би това ми се отрази негативно. Въпреки това не съжалявам. Просто описвам нещата които съм видял и преживял.

ФОТОГАЛЕРИЯ ОТ КАРИЕРАТА НА ВАСКО ЕВТИМОВ МОЖЕ ДА ВИДИТЕ ТУК!