Времето на Пранди изтича! Нови загуби срещу слаби отбори ще ни струват прескъпо

И тази година Световната лига като че ли се превърна в основна тренировка преди тежко и отговорно състезание. Спомняме си как миналото лято преди олимпиадата в Пекин не искахме да отидем на финалния турнир. Тогавашният селекционер Мартин Стоев официално обяви, че най-голямото нещастие би било още едно тежко и дълго пътуване. Тази година новият треньор Силвано Пранди обаче бе далеч от тази теория. А представянето ни бе най-трагичното, откакто съществува надпреварата. Деветото или десето място, което извоювахме в юбилейното издание на Световната лига, в зависимост от регламента, който ще избере FIVB, е по-лошо дори и от трагичната 1996-а. Тогава отново заехме третото място в груповата фаза, но в крайното класиране останахме осми, въпреки че преди 13 години записахме 8 загуби и 4 победи, докато сега съотношението е 7:5.

Вярно е, че със смяната на треньора има период на адаптация. Вярно е, че се иска търпение и време докато и наставник, и състезатели свикнат с новия стил на работа. Дали обаче причината е само тази? Защото за два месеца не се вижда и капка напредък, а светлината в тунела я няма никаква. А развитието в качеството на игра от първият мач срещу Куба в Хавана, до последния срещу Русия във Варна, е нулево. Професора пък изригва след всеки мач, обвинявайки играта на волейболистите ни, но като че ли не вижда собствените си грешки. А работата на треньора е не просто да разбира играта, но и да може да предаде опита си на състезателите на терена. Да се нагоди към качествата на отделните състезатели и да ги окомплектова по най-добрия начин. И да мотивира всеки един играч. Но в тази кампания се видя едно – точно това не се случва и отбор на практика в момента нямаме. Единствен Владо Николов вникваше и разбираше думите на Пранди и показваше ниво на трети в света. Докато всички останали 18, попаднали в групата за турнира, записаха трагични резултати, а хаосът, който беше от нашата страна на мрежата, показваше единствено безсилие, дори и срещу непретенциозен отбор като Япония. И докато Пранди викаше на почивката „Това не е волейбол!“, Гайдарски поклащаше глава с въпроса „Какво каза този?“...

Във всичките мачове пък посрещането ни бе достойно за български клуб, а не за национална гарнитура. Матей Казийски традиционно не е силен на този елемент, но и останалите като Ананиев, Алексиев, Пенев и т.н. също не показаха нищо по-качествено. Мирослав Градинаров пък получи шанс веднъж да излезе на терена и оправда очакванията. Точно както и Пенев обаче, при първата си грешка бе набързо изваден от игрището, като че ли завинаги... Сервисът, който е едно от най-основните оръжия на българския отбор, бе като 100-килограмова тежест в тези 12 мача. За 46 гейма нашите момчета успяха да отбележат точно 40 аса, половината от които само на Матей. За сравнение лидерите в нашата група „С“ - Куба, забиха цели 61, а са изиграли само гейм повече, руснаците пък (които също се подготвят с нов треньор, и той италианец) за гейм по-малко имат на сметката си 53 директни точки от начален удар. Единственият елемент, където стоим сравнително равностойно с противниците си в групата, е блокадата. Най-странното обаче е, че първи по този показател не е Зарко Иванов, Краси Гайдарски или някой от другите централни блокировачи на отбора. На върха на родната ни блокада си остана 195-сантиметровият плеймейкър Андрей Жеков, който записа три точки повече от 210-сантриметровият Иванов на този елемент. За сметка на това обаче, разпределителят на Патра така и не успя да покаже поне сносна игра в това, за което е в отбора. Логично, пък с подадените лоши топки и атаката ни куца във всеки един момент...

Сега обаче основната седмица ще получи задължителната си едноседмична почивка. За дванадесетте мача волейболистите ни със сигурност се измориха. Но не толкова физически, колкото от психологическа гледна точка. Защото победите, а не загубите дават криле. Но седемте дни няма да са достатъчни за нищо друго, освен за нарушаване на ритъма на подготовка и физическото състояние. Единственото успокоение е, че и волейболисти, и треньор признават, че така не става. Че играта ни не върви и не отговаря на възможностите, а загубите са нелепи. Но времето тече и 100-те дни на търпение, за които призова президентът на родната ни федерация - Данчо Лазаров, изтичат... точно след най-важното за сезона състезание – световните квалификации. Там обаче, в тези три мача за три дни от 14 до 16 август, вече нямаме право на грешка, иначе всичко градено през последните години ще рухне. Световната лига наистина е само комерсиален турнир, но за пари, а не за резил. Докато нови загуби срещу отбори като Португалия или Чехия, освен че ще ни костват и ранкинг в листата на Международната организация, ще загробят и следващото лято. А кредитът на доверие ще бъде тотално изчерпан...
МИЛА ПАНАЙОТОВА, "Меридиан Мач"