Танци в Бразилия, куриози в Китай и училище за живота в Италия: тя е израснала на село, но е обиколила половината свят

Българската волейболистка Добриана Рабаджиева стана вторият легионер на Динамо-Ак Барс през януари, като значително подсили играта на казанския тим и допринесе за скорошната победа над лидера в шампионата Динамо Москва (3:0). 

Опитната 31-годишна нападателка  започна сезона в Китай, който е една от дългия списък на страните, в които се е състезавала.

– Максим Михайлов подписа договор със Зенит през 2010 г. и оттогава играе в Казан. Преместихте се в първия си чуждестранен клуб през 2010 г., но оттогава сте сменили дузина отбори и сте играли в много страни. Обичате ли да пътувате?

– Понеже се сетихте за Михайлов, искам да кажа, че винаги съм се възхищавала от него и съм следила кариерата му от самото начало. Той и Матей Казийски са в моята класация за най-любими волейболисти. Надеждността на Максим ме впечатлява. При резултат 20:20 няма съмнение, че той ще сервира, ще бележи, ще направи всичко, от което има нужда отборът. Това желание да бъдеш най-добрият не може да не се харесва.

Що се отнася до моите преходи, не можех да си представя, че ще видя толкова много страни, ще живея в различни градове, но съм благодарна за начина, по който се развива кариерата ми. Истинска радост е да видиш толкова много неща.

Вашите родители също са били спортисти. Значи ви беше предопределено да последвате стъпките им?

– Майка ми се е занимавала любителски с волейбол, а баща ми беше футболист в полупрофесионални отбори. Той е спортен фен, знае всичко, гледа всичко и разбира се е най-големият ми фен. Освен това по-големият ми брат играеше волейбол, така че вероятно спортът не можеше да ме подмине. Исках да бъда като него, да правя това, което той правеше. Отначало в живота ми имаше народни  танци, после се захванах с карате, но когато две години по-късно започнах да бия момчета на тренировка, исках нещо ново. Тогава учителят в училище ми предложи волейбол. Бях най-високото момиче в класа. Опитах  и веднага се влюбих в тази игра. Така започна всичко.

– Вие сте от много малкото градче Годлево, чието население е под 500 души.

Да, това е направо село. Много малко. Наскоро разказах на Ирина Королева за моето село и се пошегувах, че населението му е 400 души. О, стига – щом ме няма, значи вече е 399. Но това е много приятно и спокойно място.

„В София ми пишеха: „Прибирай се, на село“

– Не се ли страхувахте да смените уютното селце с живот в столицата, когато дойде време да продължите напред в кариерата си?

– Честно казано, майка ми не беше ентусиазирана да заминем с брат ми за София. Започнах да играя в ЦСКА през 2005 г., а от клуба ме искаха две години преди това, но Пирин Разлог не искаха да ме пускат и майка ми ги подкрепяше. Тя искаше да ходя на училище. Когато баща ми разбра за офертата от ЦСКА, веднага каза, че трябва да отида.

Не мога  да кажа, че ме беше страх. Имаше една забавна ситуация в София, когато моите съученици не харесаха статуса ми на селско момиче. Тогава ЦСКА беше най-силният отбор в страната и веднага ме поставиха в титулярния състав. Разбира се, това не се хареса на столичните момичета. Дори ми оставиха бележки: „Хей, селянко, връщай се у дома!“ Тогава мама ми каза: „Можеш да си полачеш вечерта и след това да си кажеш: „Ще ви сритам задниците! И се връщаш на работа.“ След това никъде нямах проблеми с адаптацията. Излязох от вкъщи достатъчно рано и свикнах с всичко.

– През 2010 г. преминахте в италианския клуб Конелиано. Как се случи това?

– Тогава треньор на националния отбор на България беше Драган Нешич. Той ме запозна с агента Боян Симурина и ми предложи да играя в Италия. Аз винаги съм мечтала за Серия А, така че се съгласих без колебание.

– Сигурно е проработил и финансовият фактор?

– Ще се смеете, но до 25-годишна възраст не съм поставяла въпроса за парите на първо място при преговори. Това беше последното нещо, което ме интересуваше. Исках да играя в отбор, в който мога да се развивам, да работя с треньор, който може да ме научи на нещо, за да мога да спечеля Шампионската лига и други турнири. Това бяха моите мечти.

И преминаването в  Конелиано ми помогна много. Да, не беше лесно, но научих много. Бях най-младата в основния състав на отбора и въпреки, че трябваше да слушам много критики, това беше страхотна школа. Тогава говорех само български, а момичетата в отбора не знаеха английски и треньорът им каза да общуват с мен само на италиански. Представете си – аз съм на 19, в нова държава, не знам нито дума, никой не ми говори. Имаше много сълзи, трябваше да се измъкна , да се хвана за езика възможно най-скоро.

– След сезона в Италия заминахте за Рабита.

– Да, за мен беше шанс да играя в един отбор с едни от най-добрите волейболистки от онова време. Едва по-късно осъзнах колко важен е този етап в кариерата ми, колко много съм научила. Вземете например моята техника. Уважавам работата на треньорите, но според мен можеш да усъвършенстваш уменията си само когато имаш човек пред себе си, от когото взимаш пример, копираш от него. Наташа Осмокрович стана такъв човек в Баку за мен. Повторих абсолютно всичко след нея – посрещане, сервис, нападение, пускане. Почти като с клавишите Ctrl + C и Ctrl + V на компютър. И след сезона нашият треньор Зоран Гаич каза: „Доби, имаш по-добро пускане от Наташа.“ Не можех да повярвам! Какво? По-добро? Ами Осмокрович?

Връщайки се към темата за парите, си спомням как на една среща в Баку треньорът каза: „Ние сме професионалисти, трябва да си вършим работата максимално, защото ни плащат пари за това.“ Станах и казах: „Всъщност не съм тук за парите, а за да се науча да играя.“ И всички от екипа се засмяха. Вероятно са си помислили: „Ех, много младо момиче!“ Разбира се, финансовият фактор е много важен, но тогава не му придадох голямо значение.

– Между другото, с Рабита победихте  Динамо Казан с Гамова, Бородакова и Ларсън. Спомняте ли си тези мачове?

– Ви ме помните? Май играех с номер едно.

„Определено си спомням Бренда Кастильо.

– Да, разбира се! Как можеш да забравиш Бренда? Тя тогава извади толкова много атаки на Гамова! Представете си, много години по-късно се срещнахме в Бразилия и си спомнихме онзи мач в Казан. Беше невероятно. Тя беше навсякъде! Тя извади  невероятни удари!

Бренда е страхотен играч, но понякога имах желание да я убия. Тя взимаше всяка топка! Вие се приготвяте за посрещане, топката е на път да бъде в ръцете ви и тогава се появява тя и хоп – топката вече е при разпределителката. Казвам й: „Бренда, откъде дойде?“ А тя: „Да атакуваме, атакуваме!“ Но тя е човек, на когото можеш да разчиташ, удоволствие е да играеш с нея.

Но освен Бренда, в Баку имаше много страхотни играчи – Анджелина Грюн, Фолюк Акинрадео, Наталия Мамедова, Ким Глас, Катаржина Скорупа, Маделин Монтаньо, Аурея Круз, Мира Голубович. Този сезон в Азербайджан беше трамплинът в моята кариера. Отначало ме побиваха тръпки само при мисълта, че може да не подам  правилно топката. Когато правех грешка, отборът викаше толкова много, че не исках да правя повече грешки.

И в Италия имаше такъв случай. В разгара на сезона Симона Джоли премина в Конелиано,  тя много обича да атакува. В един мач паднах, след като посрещнах топката между „ зона две“ и „ зона три“, така че Симона не можа да отиде на бърза топка. Лежа на пода, топката е още в игра, а Симона ми вика: „Какво, по дяволите, лежиш на пътя ми!“ Гледам я с широко отворени очи, дори не знам какво да отговоря. Но тогава осъзнаваш, че такива малки неща могат да повлияят на резултата от мача и трябва да работиш върху тях.

– Преместихте се в Галатасарай, за да работите с Масимо Барболини?

– Исках да променя обстановката след два сезона в Баку и когато ми казаха, че Галатасарай ще има за треньор Барболини и разпределителка  Елеонора Ло Бианко, не можах да откажа. През тази година не напреднахме много, но отново натрупах много опит. Наскоро казах на момичетата от Динамо-Ак Барс за впечатлението, което Ло Бианко ми е направила. Тогава тя беше на 35 години и на тренировка, когато трябва да подава топката в ринга, тя уцелваше 99 от 100 пъти. Гледах го и не можех да повярвам.

На първата тренировка тя дойде при мен и ме попита: „Какви топки обичаш да нападаш?“ Засмях се: „Бързи, по-къси.“ През целия сезон нямах нито един въпрос относно качеството на подаванията. Всеки път, когато топката беше на правилната височина, с правилната скорост за мен. Как е възможно? Беше впечатляващо. И на тренировка постоянно ме блокираше, въпреки че бях с 15 см. Скачах с всички сили, но всеки път тя се озоваваше на правилното място.

– Вероятно сте започнали да мислите за пари, когато сте попаднали във Волеро. Цюрих е един от най-скъпите градове в света.

– Това е сигурно! Цюрих е много скъп град. Оставих колата близо до къщата и тичах за нещата буквално пет минути. Бум! Глобата е 50 франка. Плановете на собствениците на „Волеро“ бяха да създадат силен отбор, който да печели големи турнири и успяхме да постигнем известен успех. Исках да спечеля Шампионската лига, Волеро играеше в нея през цялото време, така че се съгласих на тяхното предложение. Спомням си този период с умиление. Не станахме най-добрите в Шампионската лига, но стигнахме до полуфиналите и играхме на Световното клубно първенство.

– Казват, че Швейцария е скучна – след пет вечерта няма никой на улицата, всичко затваря много рано.

– Швейцария ми хареса. Никога не съм се интересувала от купони през нощта, а вечер или през уикендите се възстановявах вкъщи, спях и гледах телевизия. Няколко пъти в месеца можех да пазарувам, момичетата и аз посещавахме  някои забележителности и това беше всичко. Харесваше ми този ритъм, защото можех да се подготвя по-добре за мачовете. Като цяло в младостта си мислех само за волейбол, през цялото време питах треньора как мога да тренирам допълнително, какво може да се направи, за да се подобри играта. Всички уикенди бяха прекарани във фитнеса.

– Колко е скъпо в Швейцария за един професионален спортист? Колко пари оставаха на ръка в края на сезона след плащане на апартамент/кола и други подобни?

– Моят агент винаги се грижеше колата и наемът да са от клуба, но например, за да пиете кафе в Швейцария, ви трябват 20 франка. Скъпо, нали? Президентът на Волеро  Стас Якоби се отнасяше с нас много топло, грижеше се за нас като за принцеси, но например, ако искахме да пазаруваме, отивахме в Германия, където всичко беше по-евтино. Звучи странно, но такъв е животът в Швейцария.

– След това се върнахте в Галатасарай и там срещнахте Татяна Кошелева. Тя ли беше първата руска волейболистка, с която играхте?

– Във Волеро играх с Ира Малкова, Анна Куприянова, Юлия Подскальная, Катя Орлова. А Кошелева е страхотна волейболистка. Тя се отличава с характера си, желанието за победа във всяка ситуация. Когато си на игрището  с играч, който винаги иска да бъде първи, независимо дали в силен или среден отбор, това е вдъхновяващо. Този сезон беше страхотен. Галатасарай стигна до финалната четворка на Шампионската лига и ако не беше нейната контузия, щяхме да стигнем до финала и да играем там с Вакфбанк. Но в мачовете срещу Новара загубихме Таня и това беше голям удар за отбора.

„В Бразилия всяка тренировка е като финал на Олимпиадата“

На кого му хрумна да отидете в Бразилия? На вас или агентът?

– На мен. Бразилия е моята мечта. Аз съм голям фен на техния отбор, на техните игри. Нямате представа каква атмосфера цари на мачовете. Вие сте заредени с енергия, просто трябва да го почувствате сами. Залата се тресе от шума на феновете. Освен това много исках да работя с Бернардо Резенде. Вероятно от 10 години общуваме помежду си, казвайки, че би било хубаво да сме в един отбор, но досега това не беше възможно. Надявам се, че ще се получи.

Играх в Китай, когато Боян каза, че имам вариант с Минас. Когато сезонът приключи в Азия, отидох в Бразилия и този сезон беше невероятен и незабравим. Спечелихме шампионата на Южна Америка, намерих много нови приятели, научих много интересни неща за себе си. Шийла, Таиса, Карол са страхотни професионалисти, които са спечелили всичко във волейбола, но всяка тренировка е предизвикателство за тях. Може би в Бразилия всяка тренировка беше като финал на Олимпиадата. Никой не искаше да губи! Таиса можеше да дойде при мен след загубена топка и да каже: „Е, как може? Какво правиш?“ Те винаги искаха да спечелят: на тренировка, в приятелски мач, в игрите  на загрявката.

– Как се адаптирахте в отбор само с латиноамериканки? В Минас нямаше други легионери от Европа.

– Научих португалски.

– Колко езика знаете?

– Български и още шест: руски, английски, италиански, сръбски, португалски, испански.

– Учихте ли руски в училище?

– Не, уча езици само в отборите, общувайки с играчи и треньори. Ние с брат ми имаме такава особеност – чуваме нова дума и тя остава в главите ни. И характерът помага. Обичам да говоря, не ме е срам да говоря с грешки, за да науча езика по-бързо. Така че научих португалски доста лесно, което ми помогна много за адаптирането. В Бразилия се шегуваха, че съм може би най-голямата бразилка от всички чужденци, които бяха в отбора.

Разбира се, бразилците са много по-емоционални, но и с това нямаше проблеми. Беше интересно да видя нова страна, да разбера къде мога да се адаптирам и къде може би не. Това винаги е предизвикателство за мен, но когато се настроиш на най-доброто, обичаш това, което правиш, тогава ти става по-лесно. Вярвам в енергийната връзка между хората, струва ми се, че усещам човека, с когото общувам. Бразилците са много отворени, много дружелюбни хора. Те са много гостоприемни към чужденците. Разбира се, когато печелите, всичко е наред. Може би ако играех в по-слаб отбор, отношението щеше да е различно, но имах късмет, че Минас и Сеси побеждаваха, така че нямаше проблеми.

„Като изключим тежките тренировки…

– След Китай не се страхувах от тренировки. В  сравнение други страни с Азия, тренировката е просто почивка. Когато ни дадоха почивен ден в Казан, дори се изненадах: „ Тоест в този ден изобщо не тренираме?“ През миналия сезон в Китай имах максимум три свободни дни за четири месеца и когато разбрах за почивния ден в Казан, малко онемях. Но какво да се прави? Гайла, Заря, да измислим  какво да правим. В Бразилия тренировъчният процес е подобен на европейския – два часа сутрин, два часа вечер. И, разбира се, постоянни танци. Това е част от тренировката. Ако не сме танцували, значи не сме тренирали. Вземем точка – да танцуваме. Отидем да пием вода – танцуваме. И така във всяка ситуация.

Бразилия е опасна, но много красива.

– Много! Бях в Рио, видях красотата му и това е просто неописуемо. Трябва да се види. Едно от най-невероятните места, на които съм била. Жалко, че заради ковид вторият ми сезон в Бразилия се оказа скъсен и не можах да я разгледам повече.

– Ако не беше ковид, щеше ли да останеш още една година в Бразилия?

– Не! (Смее се) Много ми хареса Китай и първенството му е добро, защото в един сезон можеш да играеш в две държави. Това се случи тази година с Русия. Никога не съм си представяла, че някой ден ще играя тук, но както се пошегува брат ми, когато си кажеш „никога“, това определено ще ти се случи. Имах предложения от руската Суперлига и преди, но всеки път имаше по-интересни варианти. Между другото, брат ми беше първият от нашето семейство, който работи в Русия. Преди няколко години той беше треньор по физическа подготовка в Ленинградка.

– Сигурно в Китай заради високия ти ръст те гледат като извънземен.

– Всъщност бях една от най-ниските в отбора. Китайските волейболистки са просто гиганти. Не бих казала, че хората в Китай са много малки. Просто в тази държава има много хора и сред тях има всякакви – ниски, високи, средни, слаби, дебели.

Що се отнася до разликата в манталитета, всичко зависи от вас. Ако сте открит човек, тогава ще бъде по-лесно да приемете необичайно поведение за вас. Имам приятели, които не се чувстват комфортно да бъдат зяпани по улиците на Китай като извънземни. Но за мен е супер. Да, ние наистина сме различни от тях, така че какво лошо има в това? Беше ми интересно да общувам с китайците, да науча повече за тях.

– Играли сте с много големи волейболистки. Има ли някой, срещу когото бихте искали да играете, но все още не сте успели?

– Май вече съм играла срещу всички. Може би ще е интересно да играя срещу Регла Торес от кубинския национален отбор, за да разбера на какво ниво са били волейболистките преди.

– Знаете ли, че Динамо-Ак Барс имаше интерес към вас преди 10 години?

– Да, в клуба ми казаха, че са ме гледали във финалната четворка на Шампионската лига. Но честно казано, беше толкова отдавна, че съм забравила. Аз съм блондинка. Съжалявам (смее се)

– Как се озовахте в Казан?

– Някъде през ноември научих за интереса от Динамо-Ак Барс. Агентът ми се обади и каза, че има възможност да играя в Русия след сезона в Китай и първо попитах: „Има ли други опции?“ В Русия е силов волейбол, а аз нараних рамото си миналия сезон и трябваше да се уверя, че мога да се справя с натоварването. В Китай трябваше да атакувам 60 пъти на мач, така че беше важно да съм готова. Но запазих идеята за Казан в главата си,  един ден гледах  техен мач в интернет. Отдавна не съм следила този отбор и когато го видях, разбрах, че съм подходяща за него, че мога да помогна. Казах на агента, че съм съгласна.

– Защото в отбора вече има Гайла Гонзалес, която може да атакува по 80 пъти на мач и няма да има такова натоварване при вас?

– Не, не, казах, че усещам енергия и когато погледнах играта на отбора, веднага си се  представих вътре в него, усетих я. И за мен беше интересно да играя в Русия, тъй като все още не съм била тук. Имам кратък договор и ако не ми хареса, след няколко месеца лесно мога да напусна отбора и да се върна в Бразилия или друга страна. Но всичко върви чудесно.

– След първия мач за Динамо-Ак Барс вие и Ирина Королева се сравнихте с баби. така ли се чувствате?

-Това беше шега. Факт е, че в нашия отбор имаме Полина Ковалева, която е само на 16 години. Когато я видях за първи път, си помислих, че е по-възрастна. Тя  е високо момиче. И когато разбрах, че е на 16, бях изненадана. Можех да й бъда майка (смее се). Разбира се, ние с Ирина не сме никак стари, но е смешно, когато си заобиколен от толкова млади играчи.

– Но искате ли да станете Наташа Осмокрович за един от младите играчи на Динамо-Ак Барс и да помогнете, както някога ви помогнаха на вас?

– Ще се радвам, ако стана пример за младите, както беше с мен и Осмокрович. Давам всичко от себе си на всяка тренировка, във всеки мач, опитвам се да покажа или да предложа нещо, ако мога. От моя опит разбрах, че ако просто отида при млад играч и му кажа: „Направи това и това“, тогава няма да работи. Всеки играч е индивидуален, всеки избира това, което му подхожда най-добре. Ако някой има нужда от съвет, винаги съм готова да помогна. Влюбих се в тези момичета. Толкова са сладки и е удоволствие да прекарвам време с тях. Когато видите тези млади лица, се сещате за вас на тяхната възраст. Разпознах се в нашата блокираща Наталия Суворова. Тя е толкова силна, толкова трудолюбива, толкова любопитна. Можете да видите колко много иска да расте и да става по-добра.

– Какво носите от различни страни като сувенири, освен медалите?

„Баща ми отговаря за медалите. Нося подаръци и на родителите си, а най-важното пазя за себе си – приятели и страхотни спомени. За мен това са най-безценните неща, които можете да си представите. Да, не винаги съм мислила така и дори преди три-четири години имах съвсем различни представи за живота, но сега се чувствам така.

Идвам в залата час преди тренировка, за да се насладя на атмосферата, на усещането от това, което правя. Идвам, започвам да общувам с всички … Между другото, това вероятно е проблем. Екипът казва , че говоря повече от Заря, но аз не мога да го повярвам. Никой не може да  се надприказва  с Ира Королева!

Максим Столяров, “БО Спорт”

Превод: volleycomment.bg