-
Sportal.bg
-
Волейбол
-
Смилен Мляков: Спортът умира, караме на мускули
Смилен Мляков: Спортът умира, караме на мускули
Смилен Мляков е сред най-опитните волейболисти в българското първенство. След доста време в ЦСКА и 7 години в чужбина 32-годишният диагонал се върна у нас и облече екипа на Левски Бол. Пред "7 дни спорт" диагоналът говори за нивото на волейбола у нас и за желанието си да отиде отново зад граница.
- Убедително бихте ЦСКА в дербито. Изненада ли ви това?
- Имахме силни моменти в първия и в третия гейм. Първия го изпуснахме заради две наши грешки, иначе може би щяхме да ги бием 3:0. Но не съм изненадан. Мисля, че Левски може да играе доста по-добре. Не знам на ЦСКА какъв им е капацитетът в момента, въпреки че те взеха победи срещу Габрово и Нефтохимик, които за мен бяха изненада. Знаете, че са в тежко положение в последните години и разчитат на собствени кадри, по-млади момчета. Има много потенциал в нашия отбор. Но има проблеми - и вътре в отбора, и финансови, и с контузии. Нямаме много резерви. Страдаме, но ще си го изстрадаме по някакъв начин. Надявам се да се сборим и да финишираме добре.
- Май в доста отбори от първенството има такива неща, не са безпроблемни нещата...
- Страдането идва от държавата, а не от отборите. Не знам тези правителства какво направиха, но спортът е много зле и умира. Бавно, но славно. Леката атлетика умря отдавна, баскетболът и футболът - също. Единственият спорт, който прави нещо на мускули в последните 10 години, е волейболът. Но първенството умря тотално, школите умряха. Доста тежко е. Всичко е на жестоки мускули. Хора играят за по 500-600 лв. заплати, което е смешно. Едва преживяват. Има 2-3 отбора, които могат да си позволят повече с местни спонсори. Евала на тези хора, които дават средства. Останалите отбори са на изпарения.
- Как се играе на мускули?
- Който е по-голям мъж - така се играе. Дори и контузен да е, продължава да играе, помощ от родителите и така.
- Дълги години бяхте в ЦСКА, а сега сте в Левски.
- Аз съм играл срещу ЦСКА с Ченстохова (Пол) в Шампионската лига. Аз винаги ще си остана цесекар, дал съм целия си живот за ЦСКА, играл съм 17 години за ЦСКА. Това не е малко. Просто понякога животът не ти предоставя шанс за избор. Имаше хора, които ме плюха, че съм го направил за пари, защото сега съм в Левски, а преди съм бил в ЦСКА. Аз не съм отишъл за пари в Левски. Просто така се случи. Опитвах се да се възстановя след тежка контузия, две операции и да видя дали ще мога да поиграя.
- Знам, че дълго време не играхте.
- Две години. Хрущял на дясното коляно, две операции, импланти, пластика и т.н. Дано да мога да избутам още 1-2 сезона, докато има някаква физическа сила в мен.
- Каква е мотивацията ви да продължавате? Първенството е зле, винаги има риск от нова тежка контузия.
- Животът ми е минал в залата. Малко волейболисти го осъзнават, и то най-вече след края на кариерата или след някаква контузия, която ги вади от този живот. Тогава се замислят как им е минал животът, почва да им липсва това, което са правили. Всички го преживяват това и страдат по някакъв начин. Не може 20 години да си по 8 часа на ден в залата и изведнъж да се откажеш и всичко да е наред. Не е наред. В тези 2 години съм присъствал само на 5 волейболни мача, защото, като гледах волейбол, ме болеше ужасно много. На мен там ми е душата, сърцето, всичко. Много съм давал и просто не мога да се окажа. Въпреки че все още ме боли и коляното, имам и други травми заради спирането за 2 години, на инжекции играх срещу Бургас и Габрово. Но достойнството, борбеността, която се тренира през годините, кучешкият характер, ако мога така да кажа - това не може да бъде загубено лесно. Това е начин на живот. Не може да се откажеш с лека ръка и да станеш примерно продавач в супермаркет. Де факто нищо друго не можем да правим, освен да играем волейбол. Без значение образование и т.н. Аз имам две висшета и какво от това? Няма как да стана треньор за 300 лв., имам две деца, няма как да ги изхраня.
- А какво следва след волейбола?
- Засега съм направил уж бизнеса, занимавам се с фитнес център, да видим дали ще потръгнат нещата.
- Идват ли хора? Все си говорим, че българите не обичат да спортуват.
- Има. Обичат да спортуват, стига да им предлагаш това, от което имат нужда.
- Чисто като волейбол как виждате първенството?
- Много зле. След 7-те години в чужбина, като се прибрах миналата година, гледах 5 мача. Бях разочарован. Нивото е много слабо. Сега в НВЛ се правят такива грешки, каквито моето поколение ги правехме на юноши младша
Елементарни. Просто няма школа. Момчетата не са виновни, просто не са научени. Защото тренират с по 5 топки, тренират в зали на 7-8 градуса, защото е зле положението. Няма треньори, няма школи, всичко се опропасти, няма спортни училища. Наистина нивото е ужасно. Вижте колко волейболисти имаме в нашата Суперлига, които са между 20 и 30 години. Повечето са или под 20, или са такива като мен, над 30, уморени. Или пък са направо юноши. Всички, които стават и са на възраст да играят силен волейбол, са навън. Тези, които не са толкова добри, са тук. В отборите има по едно-две момчета, които играят наистина добре. Но преди не беше така. Аз помня Левски с Дани Михайлов, Христо Цветанов, Жоро Лазаров, Владо Николов или Краси Стефанов, с Андрей Жеков или Пламен Христов, Николай Найденов, братята Найденови, Мартин беше там. Играеше се. В ЦСКА също имаше други времена. Със Салпаров, с мен. Беше различно. Сега има много красиви неща, но се правят много глупави грешки, което не е типично за мъжки волейбол.
- Това ли е причината опитни играчи като Ивайло Стефанов от ЦСКА, който е на 40, все още да са сред най-добрите в първенството?
- Това е показателят. Щом един играч на 40 е най-добрият в първенството, значи останалите са зле. Помня думи на баща ми преди години, когато брат ми играеше в ЦСКА. Тогава и Боре Кьосев беше там. Брат ми се прибираше и казваше: "Леле, Борето е феномен, страхотен е". А той не беше играл 2 години, върна се с наднормено тегло. А баща ми каза на брат ми: "Борето, че е добър, добър е. Но това, че ви бие, означава, че вие сте много зле". И сега е така. Не е нормално. Евала на Иво Стефанов и на другите по-възрастни играчи, които играят много добре, аз много ги уважавам, свалям им шапка. Но не може човек на 40 години да се подиграва с хора на по 25. Не е реално.
- На цялата тази картина как става така, че националният ни отбор е един от най-силните в света?
- Въпреки че сме малка нация и живеем трудно, имаме доста качествени състезатели, и то във всеки един спорт. Имаме талантливи момчета и момичета, които, като намерят пролука, излизат в чужбина. В националния основната група играчи е в чужбина. В разширения тим влизат хора от нашето първенство, но в първите 12 няма един. Тези волейболисти играят на високо ниво, подготвени са, г-н Плачи просто трябва да накара машината да работи.
- За тези 7 години в чужбина кой е любимият ви момент?
- Имал съм много хубави и много тежки моменти. На гурбет в чужбина не е много добре. Годината ми в Полша беше много добра - и волейболно, и като живот, атмосфера. Полша е уникална страна, там все едно не е имало соц. Уникално е. Исках да умра там, но за съжаление тогава удари кризата и ми предложиха заплата наполовина. Заради това отидох в Иран.
- А там как беше?
- Иран не е за всеки. Трябва да си много голямо куче, за да играеш в арабския свят и най-вече в Иран, защото тази държава няма нищо общо с Дубай и Катар например. Там е много тежко. Трябва да си много силен характер, за да избуташ. Отиваш 6 месеца, стягаш се, играеш, взимаш си парите и се прибираш. Няма живот там. Но пък имат пари хората. Шампионатът им е доста силен, имат доста чужденци. Заслужава си да се отиде за пари. Ние де факто за това играем. Всеки, отишъл в чужбина, го прави за пари, а не толкова за удоволствие. Защото в един момент ще приключим. Ники Желязков навремето каза на баща ми: "Като свършиш спортната кариера, никой не те пита колко медала имаш, всеки те пита колко пари си спестил."
- Ако се отвори възможност за чужбина, бихте ли отишли?
- Да. Всъщност това ми е целта. Да отида, да изкарам още 1-2 сезона. Ако не стане, този сезон може да ми е последен. Или този, или да изчакам следващия трансферен прозорец. Не знам, зависи от много неща. Зависи как съм физически, зависи от офертите. Бих искал да поиграя още година, две, три. Но в чужбина, защото тук е тежко. Все пак ние си плащаме със здравето и трябва да има възвращаемост. Това, което го правим... на 20 години може. Тогава и аз взимах 200 лв. в ЦСКА, тренирах като животно и давах всичко от себе си. Тогава се борех за националния отбор, за трансфер в чужбина, знаех, че ще има отплата за труда. Сега, като си на 32-33, няма накъде повече и трябва възвращаемост. Защото не може да се играе за 500 лв.
- Има ли нещо, за което ви е яд?
- Да. Яд ме е, че след първата година с Тренто, когато се представих много силно, останах там. Имах оферта от силен отбор в Полша за по-добри пари, но не отидох, защото бях дал дума на Тренто, че ще остана там. Само защото така са ме възпитали майка ми и баща ми, останах в Тренто, но съжалявам за това. Владо Николов игра уникално тогава, не ми даде шанс да вляза и аз пропилях 1 година хем за малко пари, хем без да играя. А в Полша щях да ги разцепя тогава. Тогава трябваше да бъда не чак толкова мъжкар. Има такива моменти, но всеки си носи кръста.
Емил Николаев, "7 дни спорт"