Безкрайната борба

Странна планина е Странджа. Планина на духове, легенди, митове, планина на траките и историите за тях. Ето и от мен една на път за чудодейното и невероятно красиво място Индипасха. Историята за едно момче, израсло някъде около границата, търсещо цял живот границата на своите възможности. Родено на 3 януари 1953 година, наречено Любомир, на 8 години остава сирак. Баща му загива в "странна" автомобилна катастрофа на завой в Странджа планина. "Странна", защото работи в разузнаването в Гърция и Турция, а после минава към контраразузнаването на българска земя и помага за залавянето на атентатора "Златният зъб" и предотвратяването на замисления атентат. Човек-идеалист, награден от министъра на отбраната като "Борец за Световния мир“. Любомир остава със сестра си и майка си, но тя няма сили да гледа и двамата, затова го праща в интерната в Карнобат. Не е леко детството му, но там някъде някак си "странно" се появява спорта и по конкретно класическата борба (за нея се смята, че се заражда в Древна Гърция и страните по Средиземноморието, получавайки няколко века по-късно названието Greco Roman style). Един ден Любомир просто отива при треньорите в Карнобат. Казват му, че е слаб, но му разрешават да се бори с другите деца и там откриват качества, много по-важни от физическата сила... Момчето е жилаво, има желание и е безкрайно упорито. Следват много труд, тренировки, победи, медали, ЦСКА (София), за да дойде и участието на Световното първенство за юноши в Токио. А сега си представи, че си на 18. Годината е 1971, трябва да прелетиш половината земя и да представиш България на световен форум. Имаш 70 долара "джобни" и много надежди. Трепериш от вълнение, от тази така очаквана среща с непознатото, мечтаеш за химна, кънтящ в ушите ти, за сълзите в очите и трикольора на гърдите. Семейството ти е застинало пред телевизора. Готов си за златото и... точно преди да излетиш, приятел те моли да прибереш част от доларите, които носи. Били повече от допустимата сума. Какво би направил ти не знам, но Любомир ги взел, за да го спаси. "Странно", но точно преди да излети самолетът, митничарят отива при него и директно го свалят от полета. Дали заради интерната, баща му или парите, случайно или не, но "неговото" световно е пропуснато, мечтата - разбита и вместо на почетната стълбичката е изправен "почетно" пред съда. На въпроса на съдийката "За какво ви бяха тези 70 долара?", той отговаря "За да купя рокля на майка ми, подарък на сестра ми и дънки за мен". Любомир е оправдан, като дори прокурорът обвинява митничаря, че е лишил България от златен медал. "Странни" хора в "странна" държава в едно "странно" време, част от нашата “странна“ история. Въпреки това, Любомир продължава да се бори, макар и с контузия (счупено ребро). Треньорът му в ЦСКА е недоволен от ситуацията. Следва скандал. "Не ме интересува това. Ще се бориш, ще печелиш" и той се бори и... печели. За "награда" му забраняват да се състезава за известно време. Официалната причина - конфликт с треньорa. Прибира се в Бургас, започва да се бори за Черноморец, когато отнякъде се появява диагнозата. Средиземноморска анемия. Разновидност на анемията, която сама по себе си не е тежка, но в комбинация със "странни" лекарски грешки (погрешни диагнози и лекуване) положението става сериозно и "пациентът" е отписан. "Момче, имаш една година", казват лекарите. "Чакай малко... каква една година. Аз не съм мислил да живея само още една година...", отговаря Любомир и се започва лечение. Тежко, но и малко странно като за Странджата с билки от... Троянския Балкан. Странджата и Балканът... Духът и Тялото. "Тялото е ограничено, но духът е безкраен", казва ми Любомир, докато вървим из планината. Така е и болестта е преборена. Но борбата не е забравена. Тренира деца (спомняш си, че е бил в интернат), моряци, постъпва във военноморския флот. Жени се, раждат му се две лъчезарни дъщери, бори се по съборите и когато нещата се поуспокояват, идва 10 ноември. Любомир започва работа на кораб. Обикаля целия свят: Америка, Африка, Азия и... нали си спомняш митничаря, който сваля Любомир от самолета за Япония. Той му казва "Никога няма да видиш Страната на изгряващото слънце". 23 години по-късно семейството му получава една картичка от Токио на която пише "Макар след толкова години и по друг повод, успях да видя Токио", разказва ми дъщеря му Кристина. Има плавания по 6 месеца, година далеч от семейство, родина... Прибирайки се негови "колеги" борци от миналото го канят да влезне в "бизнеса". Подиграват му се, че работи по кораби за малко пари, но той отказва. "По-скоро бих рекетирал вас, отколкото обикновения човек"... "Ще те убием"... "Не можете" и продължава пътуването си. На един от корабите, където работи, главен готвач е грък-вегетарианец. Отново Средиземноморието се намесва години по-късно и променя животът му. Любомир става вегетарианец. Чувства се по-лек, енергичен, жизнен, поддържа форма във фитнеса на кораба и така след 10 години по море решава да слезе на сушата, озовавайки се в Чикаго. Разбира се, че той отново е на път - започва да кара камион. Парите са добри, има къде да живее, а по-късно при него пристига и част от семейството му. Всичко изглежда наред. “Американската мечта“ е на път да се сбъдне за Любомир, но нещо сякаш му липсва. Да, да това е онзи хилав малчуган от Карнобат, който години по-късно отново се появява в залата и въпреки прошарените си коси, поема контрола в свой ръце, вземайки най-важното решение - да се завърне на тепиха. Намира клуб, където да тренира (Чикаго рестлинг). Започва да се бори редовно, поканен е за треньор,и тогава настъпва моментът, в който разбира, че времето няма значение за нея - борбата. Разбира, че ти може да я забравиш, но тя теб никога. Тя ще се скрие, ще ти дава сигнали, ще се появява от време на време под различни форми, но ти няма да ги разбереш, няма да имаш силите и опита да я достигнеш, да й се насладиш... Но тя ще те чака, ще бъде там, защото знае, че е твоята Мечта... Време е за Световното първенство по борба за ветерани. Годините нямат значение, когато има желание и дух, а и крайно време е съдбата да се намеси. Не забравяй, че този човек е бил в интернат, но е обиколил света, че е избрал борбата като свой спорт и начин на живот, че едно "негово" Световно вече му беше отнето заради 70 долара, но това не му попречи да живее в страната на доларите, че баща му е награден като "Борец за Световен мир", че е хванал „Златният зъб“, че митничарят е "лишил България от златен медал", че е преборил болест, страх, подигравки, интриги, че цял живот се бори, а през целия ни път заедно не го чух и един път да се оплаче от нещо: я от съдба, я от хора, я от късмета си. "Странно" ми е, а още по-"странно" ми е как се оплитат в едно карма, призвание, родител, наследственост, име, професии, избор, народи, региони, пътища, планини, минало и бъдеще... странно е, но нали тази история е слушам в една странна Странджа планина. А тя продължава. Първото Световно за Любомир Ламбов е на Балканите - Сърбия 2010-а. Подготовката е в Бургас. Супер форма и ден преди да отпътува за София, къса ахилес. Преглъщайки болката, Любомир все пак се добира до София, иска да пътува до Белград и да се бори, но в последния момент негов приятел го изкарва от състезанието и го води в болницата. Е, един ахилес и година по-късно сме в Полша. Полуфинал, полусъзнание, две спукани ребра и руснака е победен (единствената му загуба засега) и първи бронз от Световното първенство за ветерани. Следва Унгария 2012-а. Вечерта преди мача на тренировка хърватин му чупи зъбите. Не може да спи, да се храни, но въпреки това побеждава домакина и печели бронз. Пропуска Сараево 2013-а, но е пети в Белград 2014 г. Американците започват да го следят изкъсо как се бори, слагат камери за мачовете му, разучават методите му. По-младите се хвърлят на кръв, но Любомир започва да печели мачове и медали в Щатите. Подиграват го, че вегетарианец не може да стане световен шампион (досега няма такъв). "Не можело, ще видят те... аз ще им докажа, че може". Прехвърляме се в Гърция 2015-а година. Това така любимо за Любомир Средиземноморие и сребърен медал след “странни“ съдийски решения. . Но и това не може да го откаже на 63 години... тренировки (тичане по склона с внучката на рамене), работа, книги, България (как говори за нея, за славното минало, за бъдещето, за природата, за приятелите), зареждане с енергията на траките, с енергията на нашата земя на тази странна Странджа планина (там, където преди много години е загинал баща му). И така, той отново е готов за шампионата на планетата на 23 септември тази година в Сейнайоки, Финландия. "Георги, тази година ще стана световен шампион, в страхотна форма съм. След това се прибирам в Щатите. Напускам апартамента. Ще живея в камиона и ще тренирам. Пенсионирам се и се прибирам в България", каза ми той. 'И ще спреш да се бориш", попитах го."Да". Невярвайки, погледнах дъщеря му: „Няма начин да спре. Ще се бори до 70 след това просто няма други възрастови групи. Този спортен дух го дърпа напред през всичките тези години изпълнени с трудности." „Къде е следващото Световно първенство", попитах. "Пловдив", отговори Любомир Ламбов. За момент си помислих "Странно", аз съм от Пловдив, но после се сетих, та ние сме в Странджата, една "странна" планина със "странни" истории, намиращи се на границата между реалността и фантазията, на границата между истината и мечтата. П.П. Сигурно си мислите че историята свършва. Не, не и пак не.Тя се пише и в този момент от Любо, от мен, от теб, от всички нас. Датата е 25 септември 2016 година. Световното първенство за ветерани във Финландия току що е завършило, а Любомир Ламбов отново е на почетната стълбичка. Току що е завоювал бронзов медал за България, въпреки претърпяната по–рано през годината автомобилната катастрофа и въпреки трудностите със събирането на средствата за участие на Световното първенство. Да, златото отново му се изплъзна и да болката е голяма. Сигурно в този момент мисли за отказване или може би съжалява за всичките тези години на упорит труд и лишения “отишли на вятъра“. За всичките тези години “изгубени“ в преследването на една мечта, далеч от Род и Родина....Неее, едва ли. Не и Любо. Както не съжалява и за категоричния отказ на предложението на американската федерация по борба да се състезава от името на САЩ. "Аз съм Българин. И макар че живея и работя повече от десет години в Чикаго, България ме е направила такъв, какъвто съм днес. Аз й дължа златен медал!". “Странно“. Но не и за човек като Любомир Ламбов който на 63 години продължава да се бори, да мечтае и да следва пътя който сам избира... Път който е “малко“ странен и много стръмен, път, който е малко прашен и доста страшен, път, който когато поемеш по него сам ще ти покаже кой си, откъде идваш, накъде отиваш и за какво се бориш-живееш.А вие, приятели, вие кой път избрахте...Георги Милушев