Пламен Алексиев: Има недостиг на български играчи, които идват от школите

Дългогодишният капитан на баскетболния Черно море Пламен Алексиев прекрати състезателната си кариера след 19 сезона сред професионалистите. Кариерата му премина основно в родния Черно море, с който той игра два финала в първенството (2006, 2009), като още четири пъти спечели бронзовите медали (2005, 2007, 2014 и 2015). През 2015-а един от най-сърцатите играчи у нас ликува и с Купата на България, където преди това има още три финала (2006, 2008 и 2014). Гардът бе част още от Черноморец, Ямбол и Берое. С изявите си през годините достигна и до националния отбор, като бе част от състава на Росен Барчовски за европейското първенство през 2005 година в Сърбия и Черна гора. Пламен отговори на въпросите на “Арена Варна”:

Пламен Алексиев на сбогуване: Баскетболът ми е дал изключително много незабравими и хубави емоции

– Пламене, трудно ли взе решение да прекратиш кариерата си? 

– Честно казано не. Аз го обмислям това от може би година и половина – две. Малко след като скъсах ахилеса. Исках да видя как ще се възстановя – ще мога ли, няма ли да мога. И като видях, че горе-долу не са същите нещата както преди, реших, че искам да играя още поне една година и после да прекратя. Те станаха две поради обстановката, която беше.

– Ако не бяха тези контузии в последните години, смяташ ли, че можеше да изиграеш още някой друг сезон?

– Да, чувствах се добре. Откакто се прибрах от Стара Загора се чувствах добре, но малшанс. Две операции претърпях – и на единия и на другия крак. Не беше нещо кой знае какво – възпаление на ахилесите, но се оправиха и двата. Но впоследствие явно тренировките с болките са дали отражение и недоброто възстановяване след едната операция, по-бързо започване в игра.

– Каква е равносметката ти след 19 сезона в професионалния баскетбол?

– Мисля, че имах една добра кариера. Можеше и по-добре, но съм доволен.

– Кой е най-щастливият ти момент в кариерата?

– Спечелването на първата купа с Черно море в Плевен беше най-запомнящият се. Това все пак бе първи златен медал с родния клуб.  Беше най-емоционално. Беше трудно, Лукойл бяха първи. Имахме тежки мачове и преди това – играхме срещу Балкан. Имахме малко късмет на полуфиналите. Имаше публика, много приятели и познати дойдоха да гледат мача и беше страхотно като емоция.

– А най-неприятният?

– Най-неприятният момент в кариерата ми е скъсването на ахилеса. Лошите резултати се забравят бързо, но неща, които са зависили отчасти от теб, отчасти от ръководството, отчасти от цялата организация в клуба… Това ми е най-тежкият момент, който съм изкарвал, и това беше за жалост в родния ми клуб.

– Освен спечелената купа с Черно море през 2015 г. си играл и още няколко финала с родния си клуб. В кой от тях бяхте най-близо до победата и съжаляваш, че сте го изгубили?

– Може би през 2014 г. в София (варненци губят с 97:100 от Левски на финала). Тогава Левски имаше 100-годишен юбилей. Бяхме много близо, но не успяхме да спечелим.

– Съжаляваш ли, че не си играл в чужбина и имаше ли вариант за това през годините?

– Да, не съм играл в чужбина. Не съм имал варианти. Честно да си кажа няма какво толкова да видиш навън. На средно ниво в чужбина е същото както и в България. Не съм някой, който да се превъзнася и да казва, че съм бил много добър и съм нямал късмет. Всичко е въпрос на мениджъри, на разговори. Аз никога не съм имал мениджър.

– Игра и в няколко други отбора у нас – Ямбол, Черноморец и Берое. Какви спомени пазиш от тях?

– В Бургас ми беше доста приятно. Тогава изиграхме силен сезон. Като нов тим бяхме събрани качествени момчета, които бяха останали без отбори. Представихме се добре, дори сменихме треньора на Рилски спортист Александър Тодоров. Навсякъде ми е било приятно. В Берое също така спечелихме и купа, и Балканска лига, и трето място още първата година. Там дори ми е било най-спокойно. Бях с жена ми и с детето. В Ямбол изкарах половин сезон. Много добър колектив имахме. От там завързах доста добри отношения с играчите. Станахме много добри приятели.

– Какво ти даде и какво ти взе баскетболът?

– Какво ми е дал – баскетболът ме научи на много като човек, като стойности, какъв трябва да бъда. И то от ранна възраст се учат тези работи. Още от Ицо Борисов, лека му пръст. Но като цяло още не мога да разбера какво ми е взел. Може би трябва да мине известно време. Засега отчитам, че доста от здравето ми е взел. Не знам дали съм получил повече отколкото ми е взел, но ще мине известно време и ще разберем.

– Работил си с много именити треньори в България, предполагам, че от всеки си взел по нещо.

– Като цяло да. С доста треньори съм работил. Всеки е оставил някаква част от себе си в моето развитие. Бих искал да благодаря на всички, сега да не ги изброявам, но те знаят с кого съм работил. Респект за тях. Някои вече не са треньори, други ги няма, трети продължават. Сега ще видим дали ще поема в тази насока към треньорството, но засега още пасувам. Занимавам се само с дечица в събота и неделя.

– Ти израсна в едно много силно младо поколение с близнаците Деян и Калоян Иванови, с Владимир Маринов-Елвиса, Атнас Пенев, Веселин Георгиев, Асен Великов, което дори игра финал в първенството. Успяха ли момчетата от този тим да изпълнят потенциала си?

– Повечето от играчите, които бяхме от това поколение 84/86, направиха доста добри кариери. Всички израснахме при Христо Борисов. Някои още играят. Мисля, че това е едно добро поколение за нашия град. С добри резултати. И за баскетбола в България, все пак всички бяха в националния отбор в различни моменти.

– Кои са хората, на които най-много дължиш за твоята кариера?

– Нека започнем от семейството ми. Аз тренирам от 4-5 годишен, занимавам се със спорт, и то всеки ден. Тенис играя от доста време. Баща ми е бивш спортист, майка ми продължава да се занимава. Семейството ми, треньорите ми, които са в ранна възраст. Да благодаря и на ръководството, че ми дадоха шанс, защото не всеки го получава. То се дава шанс, но трябва да го заслужиш като цяло. Никой не го дава ей така. И като се сблъскахме тогава с реалността, тогава имаше много силен отбор на Черно море и много по-лесно се израства, в сравнение със сега, когато влизат много юноши, а няма голяма конкуренция. Получава се малко разминаване с реалността и почваш да се сблъскваш със силните отбори по мачовете и там вече те гази товарния влак. Жена ми също винаги е била до мен. Каквото и да реша винаги ме е подкрепяла. Вече последните години и синът ми Пламен, и той много порасна, разбира много неща. Винаги са ми били опора. Каквото и да реша винаги са били зад мен. Семейството като цяло, и близките до мен играчи и приятели.

– Баскетболът със сигурност ти е дал и много приятелства. С кои играчи през годините си в най-добри приятелски отношения?

– Аз нямам много врагове, особено в баскетболните среди. И с близнаците, и с Елвиса, и с Груев сме много близки, с Асен Великов, с малкия Чолаков. Със сигурност ще забравя някого. Във всеки един град имам по няколко човека, с които редовно се чуваме, коментираме. Хубаво е. Баскетболът създава много приятелства.

– Твоят син Пламен-младши също тренира. Как се развива и можем ли да очакваме да има нов Пламен Алексиев в професионалния баскетбол?

– Аз лично не се занимавам с него. Той си има треньор. Не искам да го натискам, не съм такъв болен родител, който да иска на всяка цена синът му да стане като него или да го надмине. Нека да си спортува момчето. Не искам да го напъвам, да видим какво ще стане.

– Ти си част от най-успешната школа в България. Каква, според теб е рецептата, за да изважда толкова силни баскетболисти през годините Черно море?

– Рецептата е в треньорите и в добрия подбор. Друго не виждам. Тогава и младежта беше съвсем друга. Промениха се вече нещата, може би там е разковничето.

– Какво мислиш за потенциала на младите момчета, които Галин Стоянов налага в последните два-три сезона?

– Мисля, че имат качества, но според мен малко им липсва не точно желание, а повече хъс. Да се борят, борбата я няма. Не са видяли какво е, не знаят какво е да се бориш срещу по-големи, по-добри и да си извоюваш място на паркета и въобще в баскетболната общественост някой да разбере, че ти можеш и може да ти се даде шанс.

– Смяташ ли, че вече са натрупали достатъчно опит, за да са в ядрото на един по-силен отбор през новия сезон?

– Има какво да се желае. Може би като помощна роля, чак основна не. Трябва им още известно време да се получат докрай нещата.

– Как се развива родният баскетбол през последните години? Какво е нивото му?

– Не мисля, че се вдига нивото много. Говоря за българските играчи. Има недостиг на български играчи, особено отдолу, които идват от школите. Повече се разчита на чужденци. Мисля, че трябва да се обърне на това по-голямо внимание – на младежта.

– Ти беше част от националния отбор на европейското първенство през 2005 г. Какво очакваш от тима ни на предстоящия шампионат?

– Надявам се. Сега отборът е доста по-подмладен. Мисля, че ще трябва да имат късмет. Няма да им е лесно. В тежка група са, но няма леко. На европейско като отидеш няма леко. Вече е и с повече отбори.

– Какво ще ти липсва най-много сега от ежедневието на професионален баскетболист?

– Въобще не съм чакал тази почивка. Даже сега е чудя какво да правя по цял ден. Малко ми е дискомфортно, защото съм свикнал на някакъв режим и сега малко ми идва в повече. Ще ми липсва може би еднообразието, което досега съм имал – тренировки, срещи с треньори, състезатели. Не знам, още съм в небрано лозе. Надявам се, че пак ще почна работа скоро.

– Какво е бъдещето ти? Оставаш ли в баскетбола, но от външната страна на игрището, или имаш други планове?

– Не знам дали ще остана в баскетбола. Откакто сме свършили нямаме никакви разговори с ръководството. Очаквам да кажат имат ли някакво желание да работим заедно и те как ги виждат нещата. По принцип ми се занимава с деца. В момента от година и половина аз и Веско Георгиев се занимаваме с най-малките дечица в Черно море – 7-годишните.

Автор: Александър Дечев, "Арена Варна"

Снимки: НБЛ

Следвай ни: