Димо Тонев: Тренирах 4 години ски бягане, но ме дръпнаха във волейбола

Димо Тонев е роден на 2 юли 1964 година във Велинград. Състезателната му кариера във волейбола започва от спортното училище на Пазарджик, а военната си служба изкарва в школата на ЦСКА (1982-1984 г.). След казармата преминава в редиците на вечния съперник “Левски”, за който играе от 1984-а до 1989 година. В българското първенство Тонев печели три титли - 2 с ЦСКА и една с “Левски”.

С настъпването на демокрацията талантът осъществява и първия си трансфер в чужбина. Подписва за 1 г. с италианския Петрарка, където старши треньор е Силвано Пранди, който води националите ни от 2008-а до 2010 г. В дебютния си сезон на Ботуша се представя много силно и получава оферта от гранда Сислей Тривизо, който го привлича за две години. На следващата преминава във Волей Прато (1992/1993), а през сезон 1993/1994 играе за друг тим от Ботуша - Палаволо Катаня. Мачовете му за сицилианския тим се оказват последни в най-силното първенство и кариерата му продължава в Гърция, където последователно носи екипите на местните кръвни съперници Олимпиакос (1994/1995 г.) и Панатинайкос (1995/1996 г. След това играе един сезон за турския Галатасарай, преди да се завърне в Панатинайкос, където приключва състезателната си кариера (1998 г.).

Три пъти стига до полуфиналите в Италия, шампион на Гърция с Панатинайкос и печели купата на Европейската конфедерация. За националния ни отбор играе между .1983 г. и 1996 г. Има 480 мача за България, участвал е на две олимпиади (в Сеул - 6-о място, и в Атланта - 7-о), пет световни и осем европейски първенства. Има бронзов медал от световното във Франция (1986 г.). След края на кариерата си построява хотелски комплекс на Боровец, а от две години е помощник-треньор в националния за жени и отскоро старши треньор на девойките. Тонев има син - Георги, а преди близо две години дъщеря му Любомира го дари с внук, който носи неговото име.

- Г-н Тонев, допреди няколко години изглеждаше, че напълно сте загърбили волейбола, за сметка на хотелиерския си бизнес. Представяли ли сте си, че ще станете треньор?

- Така е. След като прекратих състезателната си кариера, близо 10 години не се занимавах пряко с волейбол. Не съм си и помислял, че в един момент може да стана треньор. Аз обаче съм такъв човек - правя нещата, както ги чувствам и с много мерак. Като се запаля по нещо, просто му се отдавам.

- Много състезатели откровено признават, че не се виждат в ролята на треньор. Какви качества трябва да има един човек, за да води отбор на високо ниво?

- На първо място трябва да си комуникативен и да си на ниво в организацията. Много е важно и да си добър психолог, защото работиш с хора и си зависим от тяхната мотивация. А колкото до тактическата подготовка - тя се прави според съответния противник. По-важна е настройката и като гледаш, наистина да виждаш важните неща. Има много треньори, които не отсяват наистина ценното.

- Дебютирахте като старши треньор на европейското за жени, където допуснахте три загуби. Как приехте това разочарование?

- Не го приех толкова тежко, защото реалностите бяха такива. Имаше катаклизми в отбора, беше сменен треньорът и това се отрази на подготовката. Аз взех отбора 20 дни преди европейското и нямаше как да направя кой знае какво. Щеше да ми е тежко, ако се бях провалил след цяло лято подготовка.

- Наскоро изведохте националния отбор за девойки до участие на световно първенство. По-лесно ли се работи с подрастващите?

- Естествено, когато имаш добър материал, нещата се получават по-лесно. И най-добрият треньор не може да постигне каквото и да е със слаби състезатели. Същият този отбор миналата година допусна 5 загуби на европейското, а сега дори включихме някои от долната възрастова група. Всичко е въпрос на работа, на ежеминутна работа.

- Мъжкият и женският национален отбор имат за треньори италианци. Какви са основните плюсове на чуждестранните специалисти?

- Казвал съм го много пъти - повечето българи ти казват какво трябва да направиш. Добрите италиански треньори обаче ти казват как да го направиш.

Едно е да ти крещят: “Айде, хвани го на блок тоя, бе”. Друго е треньорът ти да е разучил в детайли играта на състезателя срещу теб и да ти каже как може да блокираш атаката му. Силните италиански треньори държат много на детайлите, които в решителни моменти се оказват от голямо значение.

- Очаквате ли да се получи някакво недоволство в гилдията на българските треньори?

- Вижте, никой не им пречи да се учат, напротив. И тази, и миналата година нито един българин не е дошъл на тренировка на националния отбор за жени. Марчело Абонданца е доказан специалист. Същото се отнася за Камило Плачи и Силвано Пранди, който беше преди това начело на мъжкия отбор. Волейболът е занаят, а всеки занаят се краде, както се казва. Но повечето български треньори казват: “Абе ние тия сме ги учили на волейбол, сега те ли ще ми дават акъл на мен”. Да, но волейболът днес е много по-различен и се изискват съвсем други неща, за да си на високо ниво като треньор. Единици са българите, които са в крак с този процес.

- Спомняте ли си вашия първи треньор?

- Беше ли популярен волейболът в родното ви място Велинград?

- Не особено, но имаше разни ентусиасти, които поиграваха. Даже и аз съм се пробвал, въпреки че в продължение на 4 години тренирах сериозно ски бягане.

- Кой всъщност ви насочи към този спорт?

- Във Велинград пристигна на подготовка един от националните отбори за подрастващи и треньорите им ме забелязаха. После ме препоръчаха на спортното училище.

- Как се стигна до трансфера ви в ЦСКА?

- Много просто - бях най-добрият в моята възраст, а по онова време ЦСКА обираше всичко качествено от провинцията.

- Защо тогава сте преминали при вечния съперник Левски и как се прие трансферът ви?

- Отидох в Левски, защото не ме пускаха да играя. На тренировка ги пребивах, обаче на мачовете трябваше да излизат офицерите - така беше тогава. И след казармата прецених, че ще бъде най-добре за развитието ми, ако отида в “Левски”. Иначе преминаването ми там беше прието съвсем нормално, не е имало драми.

- Разпадането на тоталитарния строй помогна ли за вашия първи трансфер в чужбина?

- Всъщност аз заминах през октомври 1989 г., или почти месец преди да падне режимът. Тогава имаше забрана състезатели под 28 г. да играят в чужбина. Аз станах първият, който замина на едва 25.

Димо Тонев бе дълги години капитан на националния отбор. До него са Мартин Стоев и Николай Желязков. СНИМКА: БОНЧУК АНДОНОВ

- Как ви приеха в Италия?

- Много добре, спортистите са на почит в целия свят. Мен определено ме харесваха в Италия, защото играех доста добре. Почти след всеки кръг бях или в идеалния отбор, или с награда за най-полезен състезател. Постоянно ме канеха на вечери, някои от приятелствата ми останаха и до днес.

- Какво научихте през тези няколко години в Серия А1?

- Много неща, дори няма да е пресилено, ако кажа, че в известен смисъл там започнах отначало. Ще ви дам един пример - първият ми треньор в Италия беше Силвано Пранди, който започна да ме учи на блок от А и Б. На следващата година ме избраха за най-добър блокировач на световното в Рио де Жанейро. Затова и в момента съм убеден, че никога не е късно човек да научи нещо.

-Играли сте също в Гърция и Турция. Къде най-много ви допадна?

- Не съм имал проблеми никъде, защото се адаптирам бързо и лесно уча чужди езици. В Италия обаче беше най-силно първенството и това ми допадаше.

- Имате близо 500 мача в националния отбор. Спомняте ли си първата среща, в която сте участвали?

- Не, още повече че в началото само съм тренирал с отбора. Същинското участие си го броя от европейското първенство през 1985 г. Тогава вече бях титуляр и играех във всички срещи и така до олимпийските игри в Атланта през 1996 г.

- С кого бяхте най-близки в тима?

- Общо взето, с трима човека - Любо Ганев, Борислав Кьосев и Петьо Драгиев. С Петьо карахме заедно казармата в ЦСКА и въобще прекарахме доста години заедно.

- Коя е най-забавната случка около националния, която си разказвате и до ден днешен?

- Изключително много са и така на прима виста ми е трудно да се сетя (замисля се). Сещам се, че се е налагало да влизам и в ролята на преводач, като в националния. Бяхме на едно турне в Лас Вегас през 1985 г., ако не се лъжа. И една американка си беше харесала Борето Кьосев, който обаче не знаеше и бъкел английски. Не че аз много го говорех, но се пооправях в общи линии.

Та въпросната американка дойде в хотела и поиска да се запознае с Борето, а той ме викна за преводач. Каза, че е гледала мача на предишния ден и че й е харесало как играе. Беше му донесла подарък, което всички нас много ни изненада - жена да носи подарък на среща с мъж.

Сега пак ми се налага да превеждам постоянно в комуникацията между Абонданца и състезателките. Но в националния е имало всякакви куриозни ситуации, някои даже не са много за разказване (смее се).

- Любо Ганев и Борислав Кьосев разказват, че покрай турнетата на националния са развивали и сериозна търговия. Вие участвахте ли в популярните за социализма схеми?

- Да, имаше такива неща, но те се правеха масово, не само във волейбола. Лично аз не съм бил от най-активните.

- Обикновено състезателите разнасят легендите за своите треньори. Кой е най-колоритният специалист, с когото сте работили?

- Васил Симов. Той ме научи да играя мъжки волейбол и като цяло остави една трайна следа в развитието ми.

- Защо решихте да инвестирате парите, изкарани от спорта, в изграждането на хотел?

- Това стана съвсем случайно. Приятели ме запознаха със собственика на една реституирана вила в Боровец. Реших да я купя, за да имаме едно хубаво място за почивка. Като започнахме да планираме реставрирането на вилата обаче се оказа, че тя е напълно изтърбушено и просто няма смисъл да се прави ремонт. Трябваше да се строи нещо изцяло ново и така изледе идеята за построяването на хотел.

- Труден ли беше преходът към новата професия?

- Ами като с всяко ново нещо си трябва време, за да научиш най-важното, после и тънкостите. Постепенно се получиха нещата, но в момента е много трудно. Хората са се свили максимално заради кризата и несигурността и все по-рядко отделят средства за почивка.

- Преди време се говореше, че планирате да продадете хотела си в Боровец. Успяхте ли да си върнете поне част от инвестицията?

- Ами то има ли нещо, което да не се продава при подходяща цена? Всичко е въпрос на преценка и това да си направиш внимателно сметката. Разбира се, че, ако дойде някой и сложи на масата сума, която мен ме удовлетворява, ще го продам. Сядам и пресмятам колко ще ми струва хотелът през следващите примерно 20 години. Аз заложих в този комплекс всичките си пари от спорта, отделно теглих кредити, които вече съм изплатил. Но в момента наистина е тежко, стигна се до там, че приемаш за успех, ако завършваш годината, както се казва, 0:0. Нямаш почти никаква печалба, но поддържаш бизнеса си жив, което е най-важното в тези времена. Но дори и да продам хотела, няма да легна и да не правя нищо. Не е в характера ми.

- Какво е общото между това да ръководиш един хотел и един отбор?

- Има много общи неща, но най-съществената прилика е работата с хора. В хотела се грижиш за персонала и клиентите, в залата - със състезателите. За да постигаш резултати, трябва да можеш да мотивираш и едните, и другите. В крайна сметка и в двата случая става дума за работа.

- Обвинявали са ви в конфликт на интереси поради факта, че национални отбори нощуват във вашия хотел. Това притеснява ли ви?

- Изобщо не ме притесняват, защото аз давам най-ниските цени. Освен това знам много добре от какво има нужда един професионален състезател - като започнем от храната, почивката, възстановяването и стигнем до транспорта до залата. Как може един шеф на хотел, който не се е събличал и за часовете по физическо, да е по-наясно от мен, когато става дума за професионални волейболисти. И ще ви кажа още нещо - този закон за обществените поръчки е едно недоразумение и трябва да бъде премахнато. Във всички федерации се оплакват от тези ограничения, защото се създават невероятни трудности в работата им.

Голяма глупост е и това за дипломите на националните треньори. Абонданца например все още няма такава - остават му два изпита. А същевременно в момента той е сред най-добрите италиански треньори - този сезон стана шампион на Азербайджан, а сега отива в един от най-силните турски отбори - “Фенербахче”. Образованието в НСА например ти дава една основа, но не те прави треньор. Тънкостите се учат в процеса на работата и това няма нищо общо с дипломата. По-важното е да има лиценз за треньорите, които работят с подрастващи, защото не може един и същи човек да учи децата на футбол, волейбол и лека атлетика.

- Вашите приятели Любо Ганев и Борислав Кьосев са в управителния съвет на федерацията. Говорите ли си с тях за проблемите в българския спорт?

- Да, много често при това. Споделяме впечатленията си от процесите в държавата и търсим варианти да се подобрят нещата.

- Могат ли действително легендарни състезатели да бъдат успешни като ръководители?

- Разбира се. Хора, които дълги години са били елитни спортисти, имат безценен опит и той трябва да бъде използван. Затова мисля, че тази политика за приобщаването на известни спортисти към управлението на федерации и клубове е успешна.

- Остава ли ви време да карате ски на Боровец?

- Все по-рядко. Ако се пусна 4-5 пъти за годината, пак е нещо.

- Дъщеря ви Любомира е тренирала баскетбол, но се отказа от професионалния спорт. Синът ви Георги ще тръгне ли по вашите стъпките?

- Още е рано да се каже. В момента играе на воля на Боровец, плува, а отскоро кара и колело. Ако има желание и талант за волейбол, ще го подкрепя. Но дори и да се насочи към съвсем други неща, ще настоявам да спортува, защото това ще му бъде от полза в живота.

Стефан Чолаков, 24 часа