Brit Floyd – музикална машина на времето

Да приемем, че не си бил лично на някой от култовите концерти от турнето след излизането на The Division Bell на титаните Pink Floyd. Да премем също обаче, че стотици пъти си гледал двойното им концертно DVD от този период, а именно P.U.L.S.E. Ако е така, в момента в съзнанието ти моментално се появява огромният кръгъл екран, който стои над сцената, куклата на иронично гледащото прасе, което помръдва с уши на One Of These Days, кръстосаните лазери, червеният Stratocaster на Дейвид Гилмор... Истинска машина на времето все още не съществува, но има как да се доближиш максимално до идеята за бляскаво, същевременно изключително стилно шоу на групата от онзи период – нарича се Brit Floyd, най-популярната tribute банда на PF.



Няма какво да се лъжем – Brit Floyd не са Pink Floyd. Но са може би най-близкото нещо като звук и цялостно усещане до споменатия P.U.L.S.E. Турнето им Space & Time Tour ги води в Арена Армеец на 6 ноември. Опасявах се, че залата ще се окаже прекалено голяма за събитие с, хм, по-елитарен характер, но се оказвам в грешка – местата са запълнени и, разбира се, като истинска PF публика посетителите се държат интелигентно, което не значи, че излизането на групата на сцената не предизвиква малка истерия, напротив. Имаме си всичко – онзи кръгъл екран със знаковите визуализации, лазерите, идеален саунд и сгъстена емоция. Сетлистът е умела комбинация от т.нар Гилмор период и Уотърс период – чуваме On The Turning Away, но и The Final Cut. Разбира се, получаваме два сериозни акцента – по няколко от най-ударните композиции от The Dark Side Of The Moon („Breathe“, „Time“, „The Great Gig In The Sky“...) и The Wall (“The Happiest Days Of Our Lives”, “Another Brick In The Wall Part 2”, “Run Like Hell”…). Фотографът до мен е изключително щастлив сякаш най-вече от “Sheep” от любимия си албум Animals, а аз не се и опиитвам да скрия удовлетворението си, когато прозвучават онези няколко вълшебни китарни тона на “Shine On You Crazy Diamond”. Имам чувството, че цялата зала изтръпна при появата на кадри с Ричард Райт, гениалния клавирист на Pink Floyd, който почина преди няколко години. И, не се шегувам, ако имаше как, вероятно щях да видя в очите на голяма част от публиката сълзи от щастие.



Какво ми липсваше? Бях почти убеден, че финалът на грандиозното шоу ще е с “High Hopes”. Не би. Нищо. Чухме обаче наистина плътна разходка през годините – от “See Emily Play”от The Piper At The Gates Of Dawn до “Louder Than Words” от последния албум на групата, The Endless River. Вокалните и инструментални умения на Brit Floyd са наистина впечатляващи, като Деймиън Дарлингтън и Едо Скордо достойно свирят специфичните до невъзможност китарни сола на Гилмор, а звукът им е наистина много близък до неговия типичен саунд. Беквокалистките шокираха с наистина качествена версия на “Great Gig In The Sky”, като по нищо не остъпиха на колежките си от P.U.L.S.E. Имаше го и театралният елемент в пресъздаването на героя Пинк от The Wall, имаше онзи типичен синтезаторен звук, имаше „дълбоките“ барабанни тонове с много reverb… И, както беше обявено и в анонса, ако затвориш очи, за секунди можеш да повярваш, че си наистина на концерт на PF. Нищо чудно, че Уотърс и Гилмор неколкократно за изразявали одобрението си спрямо този проект.

Вероятно в публиката е имало и хора, които са чували само „Wish You Were Here“ от едноименния (и мой любим) албум и са успявали да си припяват нейния текст и, естествено, знаковото сатирично “We don’t need no education…”. Но предпочитам да мисля, че цялата зала беше пълна с истински почитатели на Pink Floyd, които се насладиха на напълно достойните версии на Brit Floyd на много любими свои парчета. И ако това е така, ако Арена Армеец може да бъде запълнена от такива хора, слушащи такава музика, може би нещата не отиват чак толкова на зле, колкото редовно си мислим.