Пламен Константинов: Направих каквото можах – нека някой друг направи повече

Локомотив (Новосибирск) до скоро бе лидер в руското волейболно първенство. Мнозина с право наричат старши треньора Пламен Константинов най-ярката звезда в този отбор. Българският специалист работи с Локомотив от 2016 г. , като през това време „железничарите“ събраха солидна колекция от отличия, включително станаха шампиони на страната. В края на декември един от най-харизматичните треньори в световния волейбол удължи договора си с клуба от Новосибирск за още две години. Пламен Константинов говори обширно в интервю за “Российская газета”.

– Пламен, започнал си да играеш волейбол на 13-годишна възраст. Какво се е случило преди това?

– Малко плуване, малко лека атлетика и много тенис. Волейболът е технически труден спорт и няма смисъл да се играе преди 11-годишна възраст. Те просто започват да обучават децата по-рано, за да не бъдат „откраднати“ от треньори от други спортни дисциплини. Всъщност смятам, че е добре децата първо да се занимават със спортове за общо развитие – първо плуване, а след това лека атлетика, за да развият координацията си.

– Кое беше любимото ви занимание в атлетиката?

– Висок скок. В България дисциплините по скокове са много популярни. По-възрастните любители на спорта трябва да си спомнят Стефка Костадинова (висок скок) и Христо Марков (троен скок). Имаше време, когато спортът в нашата страна беше на много добро ниво. В класирането по медали на Летните олимпийски игри в Сеул през 1988 г. България заема седмо място с 10 златни медала! Но от 90-те години насам държавата вече не разполага с достатъчно пари за спорт.

– Собственият ти брат Юлиан е със седем години по-голям от теб. Как се развиваха връзките ви, когато растяхте?

– Седем години са голяма разлика, а Юлиан беше много активен, което го правеше малко проблемен в училище. Брат ми определено беше по-силен от мен, така че трябваше да бъда по-хитър.

– Юлиан стана известен оперен бас, а ти откри призванието си във волейбола – как родителите ти повлияха на избора ти?

– Мама и татко бяха професионални волейболисти, но не ни накараха да тръгнем по техните стъпки. Брат ми по фигура приличаше на баща ни,  той се занимаваше повече с индивидуални спортове като бокса. Той не беше колективен играч, еднозначно. Юлиан е запален по музиката, много обича китарата и обожава хард рока – Deep Purple, Джими Хендрикс, Ерик Клептън. Участва в музикална група, в която е вокалист и свири на китара. Един ден братът на мама, оперен певец, чува Юлиан да пее вкъщи. Чичо ни го убеждава да отиде в консерваторията при своя приятел, професор Асен Селимски. Последният изслушал Юлиан и веднага извикал на чичо ни: „Да идва при нас веднага!“ На 20-годишна възраст брат ми се записа да учи в Българската музикална академия. Майка ми, на която приличах по телосложение, веднъж ме посъветва: „Опитай с волейбол – може да ти хареса“.

– Когато се събирате в София  семейно, пеете ли в дует с брат си?

– Не обичам да правя неща, които не знам как да направя добре. Да, спорим, да! За всичко. Всички го обичаме, ние сме шумно семейство. Хората, които се намираха близо до нас, бяха шокирани, защото си мислеха, че Юлиан и аз сме готови да се сбием. Всъщност се водеше нормален разговор.

– Баща ти е легенда на българския волейбол – участник в две световни първенства и на Олимпийските игри в Токио през 1964 г. Давал ли ви е Георги съвети и като играч, и като треньор?

– Не чак толкова. И вероятно това е за добро. Според мен родителите, които са добре запознати с даден спорт, по-скоро объркват, отколкото помагат. Освен това волейболът от 60-те години и волейболът от 90-те години са два различни спорта. Татко винаги е бил най-строгият ни критик. Но това ми е давало стимул да докажа своята истина.

В българския национален отбор има смяна на поколенията

– Какво се случва с българския волейбол? През втората половина на ХХ век вашият национален отбор е бил огромна сила, а сега е европейско джудже.

– Волейболът все още е обичан в България, но една малка страна е с малка основа на пирамидата във всеки колективен спорт. Трудно е за такава страна да бъде постоянно в топ националните отбори, трябват много силни играчи. Преминаваме през смяна на поколенията. Да, в България има талантливи играчи, но повечето от тях са в ролята на крайни нападатели. През последните 10 години не е израснал нито един силен диагонал, с изключение на Цветан Соколов, който вече е на 34 години. Няма либеро на високо ниво. Едва сега се появи даващия сериозна заявка разпределител Симеон Николов, който вече  участва в олимпийската квалификация (по-големият му брат Александър, играе в Италия за Чивитанова). Блокиращите  не са на същото ниво, на което бяха преди.

– Работихте с националния отбор на два големи международни турнира тази година. Българите завършиха олимпийската квалификация по добър начин. Защо беше прекъсната работата в националния отбор?

– Миналата година получих предложение от федерацията да подпиша тригодишен договор. Отказах, предложих: нека да го направим за една година, а после ще решим какво следва. Съгласих се да помогна на националния отбор, защото ситуацията беше трудна след уволнението на предишния треньор и щеше да е много трудно за всеки нов специалист, който не познава добре играчите, в годината на олимпийската квалификация.

– Националният ви отбор попадна в квалификационната група, която се игра в Китай, и много специалисти бяха единодушни: България в най-добрия случай ще победи домакините на турнира и Мексико, а вие спечелихте четири мача.



– И ни липсваше една победа, за да пътуваме до Париж! След това проведох още един разговор с ръководството на федерацията, което постави условие да напусна Локомотив и да работя като свободен треньор. Отговорих, че не искам да изоставям системата, която бяхме създали в Новосибирск, като вложихме много идеи, труд и сърце. Виждате ли, ако националният отбор е съставен от 90-95% от волейболисти, които играят в националното първенство – както е в Полша, Италия, Русия – и можете да ги следите през цялото време, включително в тренировъчния процес в клубовете, има смисъл в работата на един свободен треньор. А в България 95 процента от момчетата играят в чужбина.

Направих каквото можах – нека някой друг направи повече. Сега начело на националния ни отбор е отличният италиански специалист Джанлоренцо Бленджини и в това назначение има логика. В крайна сметка  не успях да постигна резултата, на който се надяваше България. Не очаквахме, но се надявахме. Въпреки че вярвам, че отборът набира скорост, днес  не се получи. Сега Бленджини ще  опита, може би утре нещо ще проработи.

Атлетизмът и тактическата изтънченост са на мода.

– В каква посока върви развитието на световния волейбол? Какви нови тенденции видяхте през изминалото лято и есента?

– Волейболът става все по-силен и атлетичен. Има голяма разлика между това, което е било преди 10 и особено преди 20 години, и това, което е сега. Сегашните играчи обаче са технически по-слаби от нашето поколение. Те са по-профилирани, тясно специализирани. Съвременният волейбол се развива в ерата на компютърните технологии. Ролята на тактиката е нараснала значително – видеоанализите и компютърните програми предоставят много подробна информация за всеки играч и отбор. Голямо предимство на най-добрите отбори е способността им да променят начина на игра в хода на мача.

– Най-голямата сензация в мъжката олимпийска квалификация е пробивът на германския отбор на Игрите в Париж?

– Не бих казал. Германците спечелиха  визата  с игра. Разполагат с тройка отлични централни нападатели, двама силни разпределители,  и трима-четирима отлични крайни нападатели. Линус Вебер не е лош диагонал, но е нестабилен: в един мач може да бъде феноменален, а в следващия да изчезне. Тези колебания попречиха на Германия да се доближи до нивото на най-добрите отбори. Когато Георг Гроцер реши да възобнови кариерата си в националния отбор и да му помогне да стигне до Олимпийските игри, тогава германците разполагаха с оптимален състав. Гроцер игра страхотно в квалификациите. Физически той е силен, отскоклив и има мускулна структура, която позволява на Георг бързо да влезе в игрова форма.

– Шест месеца до Олимпийските игри във Франция – кои са основните претенденти за златото? Франция? Италия? Полша? Бразилия?

– Тези национални отбори са една крачка пред останалите. Със сигурност Франция трябва да бъде подпомогната като домакин, но смятам, че Полша и Италия имат по-силни състави, те са в своя пик, което за някои френски играчи  беше в предишния олимпийски цикъл.

– 21-годишният българин Денис Карягин се присъединява към отбора. Готов ли е младият посрещач за напрежението на руското първенство в средата на сезона?

– Мисля, че да. След като китайското първенство беше удължено до втората половина на април, опцията ни за Атанасийевич отпадна. Нямаше смисъл да се чака сърбина. Нуждаем се от опция, която ще помогне на отбора. Познавам Денис от националния отбор – млад играч с добри физически данни. Той може да поддържа две позиции едновременно: диагонал и посрещач. Напоследък посрещачите  ни  имат известни проблеми заради контузии. Омар Курбанов трябва да получи почивка в някои моменти. Приемаме Денис като перспективен играч, ще бъде интересно да го наблюдаваме и да му дадем шанс да се почувства в нашия шампионат. Най-належащият въпрос засега е колко бързо ще се приспособи към топките Волар, те са два различни свята.

– Кое е най-хубавото нещо в нервната и тежка работа на треньора?



– Разбира се, треньорството е неблагодарна работа. Но моментът на победата, приливът на адреналин го компенсират. Много е хубаво да видиш как играч, с когото работиш, израства, като влагаш в него знания, опит и психическа сила. Това е педагогическата, много приятна страна на треньорството. Освен това вярвам, че един треньор трябва да възпитава не само волейболист, но и човек. За да променим тяхното поведение към по-добро и да им помогнем в живота. Спецификата на работата на волейболиста е такава, че обикновено на 35-годишна възраст вече сте пенсионер без пенсия. Трябва да започнете всичко отначало и не знаете как да направите каквото и да било. За много хора рязкото преминаване от един етап на живота към друг се оказва много болезнено. Талантливите играчи често получават много неща лесно, получават всичко наведнъж и затова изобщо не са готови за живота след големия спорт. Вижте какво се случва с тези, които са спечелили милиони от лотарията. Като правило те ги пропускат. Не всички знаят как да управляват парите, които получават, включително и бившите спортисти. Вярно е, че има и друга философия. Когато в края на живота си ви попитат как сте го изживели, можете да погледнете не какво имате в сметката си, а да си спомните колко сте похарчили и колко ще похарчат вашите роднини след вас. Коя от тези философии е правилна, не мога да кажа.

Превод: volleycomment.bg