Евгения Раданова: Опитвам се да се наслаждавам на момента

Евгения Раданова, една от най-титулуваните фигури в родния спорт, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Ледено момиче, което дълго стопляше сърцата на родните фенове. Носителка е на два сребърни и един бронзов олимпийски медал в шорттрека. В колекцията блестят също две световни и седем абсолютни европейски титли. Тя е единствената българка, участвала и на зимни, и на летни олимпийски игри. След отличията в шорттрека тя прие и предизвикателството да излезе и на друга писта – в колоезденето на олимпиадата в Атина през 2004 година.

- Евгения, добре дошла на пистата на „Код Спорт“! Първият ни въпрос вече е традиционен през 2020 г., а именно доколко се промени професионалният ти живот по времето на COVID-19? На леда по-устойчив ли е вирусът?

- Благодаря за поканата! За мен е истинска чест да бъда твой гост! Да, оказа се, че на леда вирусът е по-устойчив. Разбира се, това е до някаква степен в кръга на шегата. Истината е, че ние успяваме в тези времена да поддържаме едно добро ниво на подготовка. За нас като зимен спорт в началото беше трудно да се реорганизираме, но успяхме бързо.

- Родителите притесняват ли се, че на леда е по-устойчив вирусът?

- Истината е, че в днешно време без подкрепата на родителите за децата не е възможно да се прави спорт. Хората са отговорни. Вярвам, че след като са избрали този динамичен и изключително атрактивен спорт, приемат риска за нещо нормално и сме заедно.

- Докато уговаряхме часа за интервюто, разбрахме, че едва ли не целодневният ти график е запълнен в клуб „Айспик“, в който си от 8 години - как е там ситуацията? Има ли деца, какви са условията?

- Истината е, че има много желаещи деца да се занимават изобщо с ледени спортове, благодарение на това, че през 2010 г. Зимният дворец на спорта започна да работи изцяло като Зимен дворец на спорта. Ако си спомняте, преди това той се използваше като многофункционалната зала на София. Всички ледени спортове имат изключителен подем, тъй като спортните обекти с възможност за развитие се увеличиха с още два – голямата и малката залата на Зимния дворец. Има изключително много деца и това нас много ни радва.

- Разказвате ли на децата как е било при вас в началото? На първото състезание, доколкото знам, си била с кънки за фигурно пързаляне и каска за хокей, а преди надпреварата е имало много часове на чакане да получиш кънки за три-четири обиколки на тренировка…

- Сега, когато са малко по-големи, от време на време те ме предизвикват да им разкажа някоя и друга история. Всичко това, което казахте е вярно. Навремето на стадион „Дружба“ съм чакала между три и четири часа, за да се наредя и да имам кънки, за да вляза изобщо на пързалката. Истина е, че на първото си състезание участвах с кънки за фигурно пързаляне. Проведе се в Унгария. Беше изключително интересно, защото в този момент видях какво тренирам, с какъв спорт се занимавам. С моите конкуренти бяхме само на старта. Гледайки тази динамична скорост, тези атрактивни изпреварвания, които правеха останалите състезатели, когато излизаха от самите бягания, бягахме да ги поздравим, защото за мен това беше нещо изключително впечатляващо.

- Нямали сте шанс, както най-култовата случка за мен – мисля, че новозеландец стана олимпийски шампион. Преди него четиримата паднаха, той беше най-отзад, но си вдигна триумфално ръцете…

- Така е, австралиец беше този състезател, но впечатляващото всъщност е, че при него още от четвъртфинала започнаха да падат състезатели и той да има късмет да продължава във все по-горните етапи на състезанието. Това е наистина възможност, но е веднъж на милион и едва ли някой трябва да очаква, че в този спорт това е начинът, по който може да спечелиш златото. Но целият свят наистина се сеща за този случай и е абсолютно нормално.

- Стигаме логично и до въпроса и за българо-феномена, който сме задавали в „Код Спорт“ и на Албена Денкова, и на Влади Зографски, а именно как имаме световни шампиони във фигурното пързаляне, в ски-скока и в твое лице в шорттрека, при положение, че страната ни реално разполага с две-три ледени пързалки, а ски шанца въобще няма?

- Откровено казано, слушайки ви, ми звучи много смешно. Истината е, че в България се раждат изключително талантливи хора, в сферата на спорта също. И тези хора успяват, въпреки всичко. Моите колеги Албена и Влади са едни от тях, така че нищо не е невъзможно.

- През 2014 г. беше служебен министър на спорта. За тези три-четири месеца научи ли нещо глобално за родния спорт? Раздели ли се с някои илюзии например?

- Разделих се с илюзиите, че всичко е възможно сега и веднага. Това е нещо, което от другата страна човек вярва, че е така, но всъщност в политиката има много условности, които всички ние от другата страна на спорта не виждаме.

- Какво е отношението ти днес към политиката? Промени ли се?

- Със сигурност се промени. За мен е изключително ценно, че ние можем да живеем в демократична държава, че можем да изберем дали да останем в България или да отидем навън да се развиваме. Това е нещо, което в моето детство имаше голямо значение. Много пъти съм ходила на летището и съм се връщала, тъй като не е била издадена дадена виза за конкретната държава. От тази гледна точка, свободата да можем да изберем дали тук или в чужбина да живеем е много важно нещо. Да, в България е много трудно, но в чужбина не е по-лесно.

- Как виждаш българския спорт днес? В каква посока се движим? Коя е най-голямата спирачка и кое е най-оптимистичното?

- Най-оптимистичното е, че все още има много млади български спортни таланти, които продължават да ни радват със своите успехи. Спирачка разбира се е това, че световният спорт върви с много големи стъпки напред във всяко едно отношение, а ние смея да кажа, че изоставаме. Това със сигурност не е в наша полза, но аз вярвам, че с много желание, много усилия и много труд можем да се справим и с тези големи предизвикателства.

- Да поговорим за твоята впечатляваща кариера – общо 66 медала от олимпийски игри, световни и европейски първенства, от тях 39 – златни. Все пак има ли състезание, което поставяш най-високо и което цениш повече от останалите?

- Със сигурност олимпийските игри са най-ценното състезание, на което аз съм участвала и единственото състезание, на което не успях да стигна до най-големия връх. Това е състезание, в което волята, характерът, желанието да покажеш това, за което си се готвил цял живот, са толкова големи, че има състояние, в което на теб ти е трудно дори да осъзнаеш точно какво правиш. Толкова голямо е напрежението. Това състезание за мен е изключително. Всички, които успеят да се класират за олимпийски игри, са истински герои за мен!

- Кога беше по-близо до златото – в Солт Лейк Сити или в Торино?

- Със сигурност и на двете олимпийски игри бях много близо, но все пак през 2002 г. само три месеца преди това получих много тежка травма, не толкова физически, колкото психологически. Спечелих олимпийската квалификация за Солт Лейк Сити именно в спринтовата дисциплина срещу една от най-големите ми конкурентки – Янг Янг от Китай. Но това, че получих травма, която чисто психически ме затрудни много, ми попречи да се готвя нормално и спокойно в следващите месеци, които оставаха до Солт Лейк Сити. В Торино вече последните четири сезона тренирах с ясната цел, че един ден единственото ми желание и голямата ми мечта е да покоря олимпийския връх. Но тогава се появи една нова китайка, която в последните три години преди самата олимпиада в Торино, доминираше именно в спринта. Много, много трудно успявах да се боря с нея през тези години, въпреки че в самия олимпийски сезон може би бях най-близо. Буквално за 29 хилядни тя ме победи. Дори след това съм гледала видео репортажи, които показват, че на 501-ия метър, дори аз съм първа. Накрая на финалната линия и двете си пуснахме кънките по леда. Но това е голямата битка, това е да излезеш срещу конкуренти, които избират от над 1,350 млрд. Изключително зрелищно е, много емоционално състезание е това. В първия момент не бях сигурна дали съм първа или не, погледнах таблото. Много дълго ми се стори времето, в което трябваше да се изпише кой е първи и кой втори. Отидох при своя треньор, в същото време чух коментар от някаква слушалка, може би на някой от съдиите, че се коментира дадена дисквалификация. Това е момент, в който си мислиш: „Ако не съм първи, може би е по-добре да ме дисквалифицират!“ Но това е само в този момент.

- Спохожда ли те в съня ти кошмара от кръвта на леда, когато неволно кънка на твоя съотборничка се вряза в лицето ти?

- Всъщност нямаше кръв на леда. Тъй като беше изключително студено на пързалката, на която тренирахме в България в този момент, усетих, че нещо стана и просто докоснах с ръкавицата лицето си и видях, че по нея има кръв. Истината е, че не ме болеше физически, но след като вече лекарите бяха зашили раните, се видях в огледалото и това за мен беше изключително тежък момент. Може би около три дни след това много твои колеги се свързваха с мен. В шок разказвах, че това е краят на моята спортна кариера. Много кратко време след това България беше домакин на Световна купа, в която аз не участвах, но отидох на пързалката да видя състезанието. Разбира се, това което винаги съм обичала да правя, надделя. Много бавно, много трудно, с много притеснение успях да се върна на пистата, но както казах по-рано в нашия разговор, загубих много ценно време в подготовка.

- Кога разбра, че имаш сили за нещо голямо в шорттрека? Спомням си, че за първата си олимпиада в Нагано разказваш как просто си се возила на кънките…

- Истина е, но малко по-рано от Нагано, през 1994 г. ние не знаехме, че кънките за шорттрек имат специална дъга, която помага на състезателите да взимат тези толкова остри завои. Дойде един състезател от Швеция и понеже много често се засилвахме и падахме, той попита: „Може ли да погледна твоите кънки?“ Видя ги и каза: „Ама, Евгения, тези кънки, ако ги дадем на който и да е тук, никой няма да може да ги кара! Искате ли да ви покажа как се прави това нещо?“ Показа ни човекът и само на следващата година аз от 43-о място на световното първенство 1993 г., се класирах на трето място! Това всъщност беше толкова голям шок за всички останали, но за мен най-вече! Мисля, че това е моментът, в който разбрах, че има място за мен в този спорт.

- Имаш и италиански период в кариерата си- какво научи за четири години на Ботуша, освен езика? Какво ти даде този период?

- Този период беше изключително ползотворен за мен, тъй като това е мястото, на което разбрах как всъщност може да се прави спорт, как един силен отбор може да бъде задружен, как може голямата конкуренция да те направи още по-силен и в същото време с тези хора да бъдеш едва ли не като брат и сестра. Това е нещо, което е много ценно и което спортът дава. Разбира се, накрая най-добрият побеждава, но уважението на твоите преки конкуренти и работата съвместно с тях, може да те извиси наистина много.

- А помогна ли ти да имаш италиански фенове в Торино?

- Много хора разбраха през годините, че в този период аз се готвех там. По време на олимпийските игри имаше много италианци с българо-италиански флагове, държаха и двете знамена едно до друго. Със сигурност в тези моменти е била много силна подкрепа за мен.

- Ти си единствената българка с участие и на зимни, и на летни олимпийски игри. Разкажи за това приключение или може би авантюра…

- Истинско приключение със сигурност! Спомням си, че минавах покрай стадион „Васил Левски“ и един човек, който съм срещала в Министерството на спорта, но дори не знаех как се казва, ме видя и ми каза: „Жени, ти няма ли да опиташ най-накрая това колоездене на писта?“ Естествено вежливо се усмихнах и отговорих: „Защо пък не?“ „Ами, добре утре те чакам на колодрума.“ Изпитах неудобство да не отговоря на тази покана. Спомням си, че не знаех къде е колодрумът. Намерих го, видях едно колело, една писта със страхотно стръмен вираж и човекът каза: „Хайде, качвай се на колелото!“ Първото нещо, което видях е, че това колело нито има спирачки, нито някакви скорости. Къде са му спирачките? Човекът ми обясни, че намалява, като му се намали оборотът на въртене и т.н. Това е само началото, разбира се. Истината е, че до някаква степен се бях пренаситила от моя спорт. Имах нужда в този момент от определена промяна и може би затова съм приела това предизвикателство. Точно след четири месеца участвах в състезание, което определяше възможността да се спечели квота за летните олимпийски игри в Атина. Само първият състезател печелеше квота и аз успях да го направя.

- Уникално! А на самото състезание не ти ли беше нетипично в ролята на аутсайдер за първи път?

- Абсолютен аутсайдер! На първото състезание по колоездене, на което отидох, бях с едно много старо колело за писта. Спомням си, че конкурентите ме гледаха и много добре осъзнавах какво си мислят в този момент. Естествено, чувах техните окуражителни възгласи, но когато спечелих и това състезание, вече по малко по-различен начин усещах, че се отнасят към мен. На състезанието, което определяше възможността да се спечели олимпийска квота за Атина, много ме впечатли, че всъщност отивайки там, видях много състезатели от Азия. Имах някакво усещане, че моите състезания в моя спорт, са се пренесли отново тук на пистата за колоездене. Като че ли това допълнително ме мотивира. Истината е, че беше страхотна битка, но съм просто щастлива, че успях да спечеля именно в нея.

- Моментът от кариерата ти, който никога няма да излезе от твоето сърце? И този, който искаш да се стопи като лед в пустиня?

- Със сигурност никога няма да забравя спечелването на първия си медал. Той беше сребърен от едно градско първенство, от състезание по кънки. Навремето се състезавахме от всички видове спорт – хората от фигурното пързаляне, от хокея, всички заедно се състезавахме на шорттрек. Носих този медал повече от една година в училищната си чанта. Беше изключителен повод за гордост за мен. Не мисля, че има нещо, което бих искала да изтрия от кариерата си. Всяко едно нещо ме е научило и ми е помогнало по един или друг начин.

- Мислила ли си какво щеше да се случи, ако беше останала във фигурното пързаляне?

- Мисля, че изобщо не бих могла да се справям с този вид спорт, защото моят характер е различен. Когато навремето ме заведоха на пързалката с идеята да ме запишат на първите уроци, свързани със спорта фигурно пързаляне, видях как едни деца се състезават и просто реших, че това е моят спорт. Казах: „Ето, това е моето фигурно пързаляне!“

- Имаш честта да присъстваш като име в Залата на олимпийския музей на МОК в Лозана, където остави твоето състезателно трико. Помниш ли кой ти съобщи новината и как се случи всичко около това страхотно признание за теб и за България въобще?

- Обадиха ми се от БОК и ми казаха, че МОК иска да сложи моя вещ в Олимпийския музей в Лозана. Почувствах се изключително горда, защото тук вече става въпрос за това, че си направил нещо, което го е оценил целият свят и ще остане в историята завинаги. Реших това да бъде моето олимпийско трико от Торино, защото тогава си мислех, че това са последните олимпийски игри, на които ще участвам.

- Вярваш ли, че някога България отново ще се радва на звезда в шорттрека? Какво е съотношението на силите в твоя спорт днес? Азиатската доминация става ли по-силна? Какъв вятър духа изобщо в шорттрека?

- Щом работя, значи вярвам, че отново ще има състезатели с изключително високи постижения. Доминацията в момента не е само азиатска. Смятам, че много състезатели от Европа вече настъпват или най-малкото се конкурират с нашите азиатски приятели. Нидерландия има изключителни постижения в последните 10 години.

- Как са италианците?

- Италианците също се справят много добре. Както знаете, имат олимпийска шампионка от 2018 г. Но ако преди като европейски отбор доминираше основно Италия и от време на време Нидерландия или Русия, сега има поне четири-пет европейски отбора, които са изключително силни.

- Като треньор и педагог какво си забраняваш, от какво се пазиш най-вече в днешния свят като общуване с околните?

- Истината е, че се уча в движение. Независимо, че съм била от другата страна като елитен спортист, вярвам, че треньорството е съвсем друга професия. Именно затова реших да започна с много деца, за да мина през този път и да разбера как всъщност се случва всичко. Опитваме се, независимо от всичко, да има много голяма дисциплина, защото вярвам, че това е един от възможните пътища към големия успех.

- Защо близки до теб хора казват, че си силна не само в спорта, но и въобще в живота? Най-вече характерът ти ли имат предвид?

- Може би трябва да попитате тях. Със сигурност имат предвид моя характер. Хората казват, че съм доста строга, доста силна. Трудно ми е да си правя самооценка. Да, имам такива моменти, но в същото време имам и моменти, в които съм слаба, ранима.

- Има ли нещо, което не харесваш в характера си?

- Бих искала да се вслушвам повече в собствения си вътрешен глас. Често не го правя и тогава не се получава.

- Твърди се, че разпускаш със ски. Като състезател от зимни спортове, не те ли влече повече почивка на топло – плажове, екзотика?

- Обичам да карам ски, но ги прокарах почти накрая на спортната ми кариера, тъй като естествено в онези времена се пазехме от възможни контузии. Истината е, че в последните години все повече обичам да бъда на топло, на слънце. Като че ли ми е по-приятно лятото. Може да е от възрастта…

- Имаш ли любима държава или предпочиташ да си в България?

- Обичам България безкрайно много, но това, което ако имам възможност винаги правя, е да отида до Италия, независимо, че не е най-топлата държава. Италия е нещо като втора моя родина. По много причини обичам всичко там.

- Как се забавляваш – обичаш ли шумотевицата или си тип домошар?

- Всъщност за мен е по-важно с какви хора съм, независимо дали е шумотевица или сме в домашни условия. Важното е приятелите, най-близките ми да са до мен. Това е начинът, по който успявам да разпускам и няма значение къде. Мога да участвам и в големи купони, а и все по-добре се справям и в кухнята.

- Гледаш ли към хоризонта и дори зад него? Какво очакваш?

- В момента, в който се опитам да го правя, ми е трудно. Опитвам се да се наслаждавам на момента, на това, че сега мога да направя това, което искам и за което мечтая.