Борис Томов: Приел съм, че съм в инвалидна количка, но не съм се примирил
6-кратният шампион по тенис в инвалидни колички твърди, че истинските герои са в домовете за деца с увреждания в страната
- Имаме едно талантливо момче - Христо Босаков от Пловдив. Можеш ли да помогнеш с 1000 евро, за да отиде на турнир в Берлин? Той е квадриплегик – парализиран е от кръста надолу и няма лява китка. Това състезание е едно от малкото в Европа от тази категория. Да го изпратим заедно с треньорката му... Какво ще кажеш?
Така започва срещата ми с 6-кратния републикански шампион по тенис в инвалидни колички Борис Томов. Той е състезател на Левски, но го намирам го на кортовете на „Софийски тенис клуб”, където държи кафене. Борис не е случайно тук. Баща му е бил треньор по тенис, едната му сестра е била състезателка. Преди инцидента, който го оставя в инвалидна количка, е тренирал и той. А днес, въпреки увреждането си, Борис има енергия за трима. И преди да започнем разговора за това, как се живее с увреждане, той успя да убеди шефа на фирма „Интериори” Владо Димитров да помогне на младия състезател от Пловдив да пътува за турнира в Германия.
Преди месец Борис победи Христо Босаков на финала на републиканското първенство по тенис в инвалидни колички на кортовете на Националния тенис център. Двамата обаче се познават от повече от 10 години. Защото републиканският ни шампион и капитан на националния отбор е живата история на този спорт у нас и един от основните му двигатели. Борис търси състезатели в центровете за рехабилитация и в домовете за деца с увреждания в страната. Осигурява задължителните за този спорт олекотени инвалидни колички и намира спонсори за пътуванията в чужбина.
Най-голям е проблемът с количките. Те са по-различни от обикновените – със със специален градус на страничните колела, за да не се обръщат. Имат предни и задни колелца, които помагат за по-добра стабилност. А цената им е над 2000 евро. Две години, след като получава увреждането си Борис няма спортна количка. Затова тренира само волета и сервиси. След това холандски треньор му изпраща количка, а след още две години, благодарение на шефа на една от най-големите фирми за помощни средства в България „Володя Игнатов”, получава първата си персонална професионална количка. Тя е със специални размери, а с нея Борис тренира допреди месец, когато я дава на едно от новите момчета в отбора – Дидо. Сега Борис е с нова, която е сглобил сам.
Преди две години Борис прави голям "удар". На спортен лагер във Варна се запознава с треньорите на холандския национален отбор. Разказва им за проблемите в България, а след две седмици холандците изпращат две палети колички – ежедневни, за тенис, за баскетбол. Доставени са безплатно от DHL, а благодарение на пратката четири човека играят тенис, трима се отдават на баскетбола в София. По две колички са заминали за баскетболните отбори във Варна и в Бургас, а други 3-4 души получават модерни колички за ежедневието си.
По-трудно се оказва да накара хората с увреждания да играят тенис. Според шампиона причината е, че държавата им обръща внимание само по време на избори. „В България има страшно много хора с увреждания, със съжаление казвам това, - споделя Борис. - Архитектурната среда обаче не е съобразена с потребностите им. И ако след инцидент, който обръща живота им, нямат финансова способност да пригодят жилището си, не могат да излизат навън. Съседите помагат – но първия месец, втория, третия. След това им идва в повече. Имам колеги от отбора по баскетбол, които имат асансьор, но след това идват 15 стъпала, които не могат да преодолеят. В чужбина всичко това е уредено. И тук общината помага, но инфраструктурата е много занемарена. Последните 5-6 години благодарение на зам.-кмета на Столична община Албена Атанасова, която е като нас в инвалидна количка, се правят много неща. Но са нужни много пари.”
Борис твърди обаче, че въпреки всичко не парите са определящи, а мисленето на хората. Важно е всеки да помага на другите и да бъде полезен. „Не съм вярвал, че ще седна в инвалидна количка, - казва той. - Но се случва нещо и животът ти се преобръща. Променяш и живота на близките, приятелите си и всички около теб. Затова трябва да има добра инфраструктура - да може хората с увреждания да излизат и да са навън. Те не са по-малко хора от другите – като работници, служители, спортисти, учени и т.н.” Твърди, че не помага, а прави нещо най-обикновено. Убеден е, че когато даде 5 лева, някой до него може да се сети и да каже „Аз ще дам 50 лева”. И понякога е нужно много малко, за да бъдеш полезен. За да промени живота на хората с увреждания Борис обикаля домовете за деца и центровете за рехабилитация. Обикновено с него е и ръководителят на тениса в инвалидни колички от Българска федерация по тенис Христина Братанова. Успява за запали за тениса много хора. Калин и Петко са от дома в Дълбок дол, Христо Босаков е от дома в Луковит. Мария Петрова и Зоя Велкова също са от такива домове. Те спортуват благодарение на подкрепата на Българска федерация по тенис, на тенис ски клуба в Дълбок дол, на тенис клуб Левски, на треньорите и собствениците на тенис кортове.Само че тенисът в инвалидна количка не е лесен. „В началото има голям ентусиазъм, а след това виждат, че не е като да се буташ с количката по улицата, - казва Борис. – Имаш 2-3 пъти в седмицата тренировки, а освен това физически упражнения, фитнес и мого други неща. Успехите идват по-късно.” Днес тенисът в инвалидни колички се развива благодарение на Българска федерация по тенис. Състезателите имат 2-3 лагера в годината, в София тренират 3 пъти в седмицата, в Пловдив – 2 пъти. Но концепцията за развитие на спорта за хора с увреждания трябва да зависи от Министерството на спорта.
В дома за деца в Дълбок дол всички познават Борис. И не само защото е шампион и води веднъж в месеца тренировки по тенис. Той свързва децата със служби и фирми, които осигуряват протези и инвалидни колички. Държавата отпуска за инвалидна количка 500 лева, а тя струва най-малко 1000 евро. Предоставя 50 лева за възглавници, върху които седят, а те са по 500. „Калин и Петко от Дълбок дол са деца, които се раждат с малформации на краката и насила са станали инвалиди, - разказва Борис. - Това са ми казали професори и доценти. Ако са били рехабилитирани поне малко, е нямало да бъдат на инвалидни колички. И не им е лесно. На едно дете – Сейхан – му махнаха двата глезена, заради загниващи кости. Вече има протези, но му е трудно да се изправи. 18-19 години е седял в инвалидна количка и има изкривен гръбнак, потисната диафрагма и всичко това трябва да премине. Държавата поема част от разходите, но благодарение на доцент Иванов от медико-техническа лаборатория „Вип Плюс” бяха направени големи отстъпки и тези деца имат модерни протези. Днес или утре в Дълбок дол ще пристигнат и протезите на Петко. Сигурен съм, че ще се вдигне, защото има страхотен хъс за борба. От тази година е студент в Софийски университет. И ако тръгне да ходи ще е буквално чудо. Аз не помагам – свързвам децата с тези хора, които са прекалено големи хора и нещата просто се случват.”
Най-големият успех на Борис на тенис корта е балканската титла на двойки за хора в инвалидни колички през 2010 година. На турнира в Пловдив, който е от календара на Международната тенис федерация, идват състезатели от Румъния, Турция и Гърция. Борис си партнира с играч от южната ни съседка. Побеждават 7-8 двойки, сред които и най-силните – от Турция. Казва, че усещането е страхотно, защото има 6 републикански титли, но у нас тенис играят 15 души. А само в Турция има 500 професионални тенисисти. Те имат около 20-30 сътезания в годината, обикалят цял свят, ходят на 15 лагера...
Борис твърди, че в никой момент не забравя за увреждането си. Болките са винаги с него и се сблъсква с неща, които не може да преодолее. Какъв е изходът? Да се усмихва и да гледа всичко откъм смешната му страна. Да преодолява поредното препятствие и да си казва – изкачих още един връх. „Господ ни е създал да живеем и да се борим, - казва той. – Един с едно, друг – с друго. Не трябва да се отчайваме, просто трябва да продължим напред, да вярваме и да си представяме всяка сутрин, че прохождаме. Това е много важно. Имам една максима – приел съм, че съм така, но не съм се примирил. Въпреки, че съм в това положение 17 години. Не смятам, че съм изключение. Имам много приятели и много силно семейство, което е най-голямото богатство. Героите обаче са децата от домовете за увреждания. Там е страшно, но и те се борят. Христо Босаков, Мария Петрова – всеки един от тях. А в периферията на София е много по-тежко, отколкото тук.”