Интервюто с Освалдо: Футболът дава много, но ми отне свободата

Не са мнозина по-интересните фигури във футбола в последно време от Даниел Освалдо. Мнозина още го помнят. В Еспаньол не забравят над 20-те му гола през 2010 година, но Италия беше естественият му хабитат: облече националния екип на „скуадра адзура” и на Фиорентина, Рома, Ювентус и Интер. Мина и през Премиър Лийг в Саутхамптън. Още го обожават в Бока Хуниорс, където се върна като идол в последната година от професионалната си кариера. Беше само на 30…

Неговият романс с Бока не приключи според очакванията му и вечната му любов към музиката го накара да избърза с отказването си от футбола и да създаде собствена рок/ритъм енд блус банда – Barrio Viejo (в превод – Стария квартал). Можете да го откриете да свири в баровете на Барселона. Ще ви е трудно да го познаете с брадата, слънчевите очила и накитите на Ролинг Стоунс. „Не сме големи приятели с деня”, бе ме предупредил, затова ни уговаря среща вечерта в квартал Ел Борне. Там е просто поредното лице в тълпата. Посреща ме с почти прегръдка, топъл, отпуснат, след като ми е казал да потърся с поглед оногова, който носи сламена шапка на вратата на един бар. Моли ме да започнем, след като си допуши пурата. „Пуша много. Вчера играх футбол с приятели и се задъхах, а днес всичко ме боли”, споделя. Усмихва се и поглежда напред, замисля се и, като добър аржентинец, се опитва да открие точните думи да обясни същността на футбола и на рока. С две думи, на целия му живот.

-         Как си?

-         В известен смисъл по-щастлив отпреди, поне по-спокоен. Футболът ме правеше щастлив, но футболната среда – не. Винаги си бях мислел да си направя рок банда. Може би имам таланта за това, в крайна сметка въпросът е да го откриеш. Когато започнах с футбола, не си представях каква кариера ще направя. Докато играех футбол, пишех текстове на песни, което най-много ми харесваше. После започнах да свиря на китара, за да мога да ги наставям към музика.

-         Как заменяш адреналина от футбола?

-         Той продължава да ми го дава, защото гледам мачове и съм за Бока. Вече не ми се играе, сега ми се удаде възможност да правя онова, което никога не можех – да погледна назад и да помисля какво съм постигнал. Преди не си давах сметка за това.

-         А от гола?

-         Музиката е като поредица гол след гол, при всяко соло на моя китарист си затварям очите и чувствам, не мисля – това е нещо вълшебно! Всяка секунда е единствена по рода си и никога няма да е същата, макар и да свириш пак същата песен.

-         Във футболната си кариера чувстваше ли се белязан от тази ти аура на мечтател?

-         Към мен винаги са подхождали с предразсъдъци, но това не ме тревожеше особено, защото няма нищо общо със същността ми. Това е все едно да искаш от някого, който работи в банка, да продължи да следи борсата и когато се прибере вкъщи.

-         Една от песните ти се казва „Insatisfacción” (б.пр. – „Недоволство”). Заради него ли остави футбола?

-         Чувствах се все по-раздразнен от средата около футбола, която се променяше непрекъснато. Вижте, не съм се отрекъл напълно от футбола – аз го обичам и той беше най-доброто нещо, което ми се е случило в живота. Накрая обаче се почувствах като в небрано лозе, като черното патенце. Отидох в Европа още на 19 години и не успях да усетя истински аржентинския футбол. Когато накрая се прибрах да играя там, усетих силен удар от бездната в социален план.

-         Кое те потресе толкова издъно?

-         Натискът на общественото мнение. Всички искат да си дават мнението и да живеят живота на другите, когато не могат да живеят своя собствен. Публичните личности имат същите проблеми като човека, който продава зеленчуци на ъгъла. В Аржентина има хора, които се чувстват обезсърчени от живота, при все че това е най-чудесната страна на света, защото да се живее там не е лесно. Предполагам, че именно затова и понякога се ощастливяват, когато на другия до него му върви на зле. Сега се завръщам другояче в Аржентина. Музикалните среди са по-бохемски.

-         Албумът ти се казва „Liberación” (б.пр. – „Освобождение”). Разкажи ми за него...

-         Почувствах едно освобождение в моя живот, когато се осмелих да предприема такава голяма промяна. Бях убеден в избора си, ала изпитвах страх: от угризения, от евентуално несправяне, от това да не би всъщност да не ми хареса особено… Сега обаче виждам, че съм постъпил правилно. Подкрепяха ме, но и не ме разбираха. Моите приятели гледат видеа с мои изяви във футбола и ме питат как съм престанал да се занимавам с това. Отвръщам им, че имат право, но че това е вече изживяно. Мога да правя друго нещо и да бъда щастлив, не ме интересува дали ще ми върви с него, или не. Някои като Даниеле Де Роси ме питат дали печеля пари от това, а всъщност е точно обратното – понякога дори ги губя!

-         Какво значи „да ти върви”?

-         На мен вече ми върви. Искам да свиря с Barrio Viejo, докато умра – все едно дали пред 100, 10 000 или 100 000 души. Титлата във футбола сравнявам в музиката с първия път, когато чух едно момче от публиката да пее моя песен. Настръхнах…

-         Представи си, че можеш да създадеш отбор, който да направи най-добрата песен…

-         Би била на основата на действителна моя история, но идеалната песен не съществува. Освен, почти, когато слушаш „When the music's over” на The Doors – оттам бих взел музикалната основа. С текст на Индио Солари, китарите на Кийт Ричардс и Мъди Уотърс, баса на Бил Уайман, гласа на Джим Морисън и прямотата на The Who. За партия бих си взел Кристиан Алварес (б.р. – бяха съотборници в Еспаньол, сега е вратар на Сарагоса). Не познавам другиго във футбола освен него, който да чувства музиката така и да е толкова луд по нея като мен.

-         Отива ти тъмната страна…

-         Проклетият Морисън, ха-ха-ха… Така обаче се казва моят син. Винаги ме е привличала тази тъмнина в музикално отношение. В живота си също съм имал и имам тъмни моменти. Аз съм много чувствителен и това понякога ме изтощава, въпреки че точно тогава създавам най-добрите текстове, което е опасно. Защото после несъзнателно искаш да се връщаш на същото черно място.

-         Какво ти даде футболът?

-         Възможността да подпомогна моето семейство, да осъществя мечтата си да кажа на моя старец, че вече няма нужда всеки ден да ходи да се прегърбва от работа, да пътувам и да опозная света, да променя съзнанието и живота си. Обичам пътя, който ми даде футболът, но той също така ми и отне свободата. А моята свобода няма цена, нито се търгува.

-         Футболът ти позволява и да се отдадеш на музикалната си мечта, нали?

-         Точно така. Днес нямаше да имам тази свобода, така че съм вечно благодарен. Футболът сам по себе си е най-прекрасното нещо на планетата, но е почернен от заобикалящата го мафия… Футболистите в Европа мислят повече за това дали имат хубава прическа, за цвета на бутонките си… А сега и това с ВАР – който го е измислил, не е играл и веднъж футбол в живота си и едва ли въобще му харесва тази игра. Как ще докажеш дали съм симулирал, или не?! Ако това е футбол… Пък и отгоре на това е пълна скука. Било носело справедливост? Могат да ти вкарат гол от засада, но можеш и ти на тях… Можеш да спечелиш световната купа с гол с ръка срещу англичаните. С ВАР лишаваш футбола от човешкия фактор и от хитростта, което е най-хубавото. Когато искаш да направиш един спорт идеален, отнемаш емоцията от него.

-         Би ли искал да си Лионел Меси?

-         Не. Бих искал да играя като него. Бих бил на нокти с всички, защото бедничкият си няма личен живот – живее в златна клетка. Ако аз бях той, сега нямаше да мога да съм тук да пийна едно. Това може и да не е важно за него, но за мен е. На онова ниво във футбола дори не можеш да си си вкъщи – купуваш си най-големия телевизор на света, а даже не стъпваш в хола. Защо ти е Ферари, ако караш само от къщи до тренировъчната база, която е на 15 минути?! Парите никога не са били важни за мен, но хей – аз също съм харчил за глупости. Сега също, ама за по-евтини глупости.

-         А мислиш ли, че на Меси би му се искало да е Освалдо, поне за една седмица?

-         Ни най-малко. При последното ни виждане му подарих албума. Не сме приятели, но той е от онези хубави хора, които те прегръщат и ти предават добра енергия. Мисля, че не разбра посоката ми и ме помисли за луд. Ако аз бях на мястото на Меси, не бих спрял с футбола, колкото и да искам. Ако си най-добрият на света, има защо да е така. Не само е това, което най-добре умееш, а и трябва да му се посветиш изцяло 24 часа в деня 365 дни в годината. Въпреки че неговият талант е природен.

-         В твоя случай изравняваше ли труда с таланта си?

-         Трудех се. Винаги съм се дразнил от това, че само защото ми харесва рокенролът, ми слагаха етикет на мързеливец. „Този сигурно се напива и се друса”, казваха. Няма нищо подобно. Тренирам по-добре от всички, иначе нямаше да мога да изкарам десет години в Европа и в националния отбор на Италия. На мен ми стигаше постигнатото, не исках да съм най-добрият в света, а и нямаше как да бъда. Някои изживяват на 100% футбола и това е чудесно, ала аз не исках. Това ме вкарваше в конфликти, защото хората искаха от мен повече, а аз исках да бъда какъвто съм и да ме оставят на мира. Кристиано Роналдо например не е роден гений като Меси. Той е машина, повече усилие от талант, но има същата стойност. Кристиано обича като се прибере вкъщи, да легне да направи 150 коремни преси, а аз – да наклада огъня, за да си направя асадо (б.пр. – аржентинското месо на скара).

-         Разбираха ли те треньорите ти?

-         Мнозина – да, както Маурисио Почетино, но само в Еспаньол, в Саутхамптън не. Може би там той се промени, защото аз си останах същият човек. В Еспаньол вкарвах по два гола на мач, а в Саутхамптън – не. Там се замислих, че хората невинаги те обичат, а просто се нуждаят от теб. Маурисио обаче беше един от най-добрите треньори, беше ми като баща, затова и напуснах Рома, за да ида при него в Англия. Антонио Конте беше най-добрият ми треньор – той винаги беше прав! Сякаш виждаше всичко в играта преди другите. Харесваше ми, защото нямаше никакъв проблем с това да ти каже нещата направо, без значение дали си Пирло, или обикновен юноша. Имах напрегнати моменти с Луис Енрике, тъй като той е много прям и със силен характер, ала знаеш, че няма да те излъже, а това при мен печели винаги цялото ми уважение. Като треньор беше гений – много офанзивен, а ла Джосеп Гуардиола, но наблягаше повече от Пеп на тичането и пазенето на съперниците. С него усещахме, че можем да вкарваме по шест гола на мач, а това чувство е несравнимо. Пък и е чудесен човек.

-         Накрая защо не ти се получи в Бока?

-         Не мога да си трая и винаги съм готов да реагирам. За треньор в Бока дойде Гийермо Баррос Скелото, който не е стъпвал в Европа дори и на ваканция… и ме изгони заради пушене в съблекалнята. А аз пушех в съблекалнята на италианския национален отбор, дори и селекционерът идваше да ми иска огънче! Ако те дразни, ела и ми го кажи право в лицето! Ако искаш да изпъдиш играч с моята визитка при идването ми в Бока, да седнем на по кафе и ми кажи: „Търсим най-добрия вариант да се разделим.” Не ми излизай с това публично да изтъкваш като причина, че съм бил изпушил една цигара. Той не прояви уважение към мен и се държа като п.серко. В съблекалнята пушехме 12 души, а изгониха единствено мен. А и той виждаше всичко, пък на другите само им казваше, че не може така, нищо повече. На мен нищо не ми каза. Но и по-добре, че пушех цигара в този момент, защото ако ръцете ми бяха свободни, щях да му откъсна главата – пусна ме в игра за минута и половина, като че съм някакъв 14-годишен юноша. Сега прави същото и с Тевес – шубе го е да го изгони направо и го провокира мръснишки.

-         В неделя се игра Бока – Ривер Плейт. Ни най-малко ли не ти липсва участието в дербито?

-         Само във футболно отношение, но не и в душевен план предвид страданието при евентуална загуба на Бока… Хората са луди. Аз също искам да вкарам пет на Ривер. На влизане на терена в този мач се питаш: „Ако паднем, ще ме убият ли? Ще мога ли да ида в парка със сина си?”. Струва ми се, че в случая проблемът не е в моя телевизор. По-добре да си свиря на китарата – там ако сбъркам някой акорд, никой няма да ме обижда.

-         Музиката твоето бягство ли е?

-         Разбира се! Връщах се вкъщи разбит, задето съм изтървал някаква си дузпа, а ме наричаха с какви ли не имена, все едно трябва да бъда депортиран. Никога не можах да намеря равновесието, защото така и не разбрах защо хората трябва да са толкова болни. Никога не прочетох и един вестник, затворих си профилите в социалните мрежи… Хората са много насилствени, пишат ти как се надяват да умреш. Както каза Андрес Каламаро (б.р. – аржентински музикант): „Туитър даде глас на хора, които не могат дори да си вържат сами връзките на обувките". Не че съм отдавал на това някаква важност в личен план, просто обществото не може и не бива да бъде толкова болно. Не можеш да пожелаваш смъртта някому само защото си привърженик на съперниковия отбор!

-         Какво те вдъхновява?

-         Моят голям герой е Буковски. В един момент мислех, че съм него и Джим Морисън, а от това нищо добро не можеше да излезе… Обичам Фредерик Бегбеде с „Любовта трае три години” и „Прозорци към света”. Заплениха ме Оруел, Хъксли… Някои песни създавам чрез книгите, например с „На пътя” на Джак Керуак. Започнах да чета като малък с Гарсиа Маркес и се влюбих в него. Признавам, че чета все по-малко, защото сега съм се зарибил по сериалите и документалните филми. И искам да променя света, защото всичко днес е като по време на Римската империя. Интересувам се от политика, тъй като искам да зная за кого гласувам, но тя не ми харесва.

-         Вече способен ли си да се самоопределиш?

-         Не зная кой съм, но се чувствам Дани Стоун. Смятат ме за мил, но може би давам най-доброто от себе си само около хора, които харесвам. Иначе мога да бъда много тъмен и хаплив. Няма средно положение. Ако не те харесвам, ще ме мразиш. Искам хората да ме познават без предразсъдъка от чутото или прочетеното за мен.

Лорена Гонсалес, „Марка”