Има ли и един играч на Юнайтед, когото феновете не биха жертвали
Та значи това е отборът, на когото Ливърпул крепи надеждите си да спечели шампионската титла?
Едва ли привържениците на „червените” са изпитали каквото и да е удоволствие от гледката как Манчестър Юнайтед бива пометен от техния съсед Евертън в неделя. Има я само отчаяната надежда подобно нулево представяне някак си да вдъхнови реакция в градското дерби с Манчестър Сити в сряда на „Олд Трафърд”. Може пък и това да се случи, макар че не бихте заложили дома си: почти в момента на назначението на Оле Гунар Солскяер за постоянно неговите играчи започнаха да се държат, като че ли той е заместващ учител в класа им.
Поражението от Евертън с 4:0 на „Гудисън Парк” беше петото поредно навън – най-лошата им поредица от 1981 г. насам – и общо шестото за последните осем мача като цяло. Норвежките вестници може и все още гордо да показват Солскяертабелен – таблицата за класирането след идването му на мястото на уволнения Жозе Моуриню, ала слънцето днес свети много по-малко ярко в сравнение с преди.
Това, че проблемите на Юнайтед се крият далеч по-дълбоко от работата на Солскяер, е очевидно. Клубът не се бе запътил наникъде под ръководството на Моуриню и отровната среда се разпростираше все по-нашироко и по-нашироко. Отстраняването на португалеца беше напълно разумно решение в опит да се спаси нещичко от този окаян сезон – класиране в Топ 4, поход за Купата на Англия или в Шампионската лига.
„Червените дяволи” действително се подобриха в първите седмици под ръководството на Солскяер, в които той демонстрира далеч повече тактически умения в сравнение с показаното в Кардиф. Това решение – да бъде назначена клубна легенда за временен мениджър, за да укроти нравите и да спечели малко време с типичната си усмивка – бе вероятно най-доброто на борда на директорите на Юнайтед, откакто Алекс Фъргюсън се оттегли.
И всичко това беше разбито на парченца, когато му бе дадена работата за постоянно в края на миналия месец. Това пък беше решение, което илюстрира пълната липса на футболна експертиза у директорите, тенденцията им да се носят на гребена на вълната на общественото мнение, вместо сами да определят курса.
Тези неща станаха очевидни още в самото начало на етапа на Дейвид Мойс, който бе напълно не в свои води в клуб от величината на Юнайтед, ала шефовете не съумяха да устоят на настояванията на Фъргюсън именно този да е неговият наследник. Довеждането на Луис ван Хаал пък би имало смисъл единствено ако беше част от генерална промяна в посоката на опериране на клуба в по-нидерландска линия и ако опитният специалист бе просто фигурата, прокарваща пътя на по-млад треньор с подобни принципи.
Само дето, разбира се, не стана така. Причината е, че това е един борд, който сякаш си няма особена представа, че футболът като спорт се нуждае от дългосрочно планиране; борд, който не вижда особена стойност в инфраструктурата, философията или изграждането на основи. Вместо това след Ван Хаал дойде Моуриню, който може и да бе работил под негово ръководство в Барселона две десетилетия по-рано, ала който се разбунтува и заложи на съвсем различен стил на игра.
Португалецът обаче се вписваше в общата посока на действие на Юнайтед – скачане за големите имена, които или са в своя зенит, или вече са го преминали. Нямаше я експертизата за идентифициране на изгряващите звезди – провал, обясняващ отчасти защо при всичките многобройни търговски партньори само те от Топ 6 в Премиър Лийг не обявиха печалба за предишната финансова година. Предвид последиците за йерархията в заплатите, привличането на Алексис Санчес може да се окаже най-скъпоструващото в клубната история.
Моментът на назначението на Солскяер за постоянен мениджър също говори за наличието на едно реактивно ръководство, което действа според обстоятелствата – изкушение от ефекта на новия наставник, вместо да се изчака да се види дали у него има истинска стойност. Самият норвежец обвини лошата физическа кондиция на своите футболисти (те изтичаха 8 км по-малко от Евертън в неделя), което изглежда логично обяснение. Статистиките на отбора по отношение на тичане са лоши през целия сезон и може би играчите просто са се вдигнали временно в началото на неговия етап на пейката, ала после не са били в състояние да задържат темпото.
Има обаче и по-дълбоки проблеми по отношение на поведението и кадрите. Пол Погба и Антони Марсиал западат стремглаво. Крис Смолинг и Фил Джоунс заприличват все повече на статуите на лъвове пред Британския музей – позакърпени и донякъде впечатляващи откъм дълготрайност, ала не там всъщност за да защитават. Пътуването до Испания миналата седмица като че имаше злощастния ефект да превърне Давид де Хеа в Давид де Хеа, който играе за Испания. Фред, напълно оправдано, изглежда изумен от заобикалящия го хаос.
Като изключим Маркъс Рашфорд, въпреки че напоследък дори и той е далеч от целта, има ли един-единствен играч, когото феновете на Юнайтед биха били истински разочаровани да изгубят? Може би това е донякъде защита за Моуриню, при все че би било по-лесно да му съчувстваш, ако той не бе отговорен за поне няколко от трансферите и ако не бе отчуждил доста от талантите на свое разположение. Само защото ти е раздадена лоша ръка не значи, че е невъзможно и ти да я изиграеш лошо на свой ред.
Нужната чистка е в огромни мащаби. Може да се окаже, че няма треньор в световния футбол с нужния опит да осъществи подобна революция. Може ли Солскяер да го стори? Възможно е, ала напиращият най-силно въпрос сега е този: ако не бе му даден постът за постоянно преди един месец, щеше ли Ед Уудуърд при развитието на ситуацията да го стори след края на сезона? И щяха ли да искат това и феновете?
Единствената светлина в тунела за привържениците на Юнайтед е, че настоящото безхаберие на техния любим отбор поне може да спре Ливърпул да спечели титлата.
Джонатан Уилсън, „Гардиън”