Антоанета Бонева: Напрежението в Рио ме смаза

Една от най-добрите ни състезателки по спортна стрелба Антоанета Бонева гостува в предаването "Код спорт" по TV+. На олимпийските игри в Рио тя беше сред надеждите ни за медал, но си тръгна без отличие, заемайки осмо място на 25 м пистолет и 41-ва позиция на 10 м въздушен пистолет. 

- Антоанета, как си след олимпийските игри в Рио?

- Изморена и изтощена съм, напрежението си оказва влияние. Подготовката беше дълга, сложна и тежка. Сега следват няколко месеца на малко по-голямо спокойствие и почивка за мен. За догодина нещата ще са както трябва. 

- Какви чувства "отстреля" в месеците след Игрите?

- Смесени, защото това, което лично аз очаквах от себе си, не можах да го направя и със сигурност ми тежи. Очакванията и на другите към мен също си казаха думата. Моите очаквания бяха за състезанието на въздушния пистолет. Последните две години рядко пропускам там финал, а вляза ли на него, почти сигурен ми е и медалът. Бяха ме обхванали апатия и неудовлетворение от самата мен след състезанието. Много ми беше трудно. Имах само един ден, за да си "изчистя" главата, да се възстановя напълно, защото ми предстоеше дисциплината на 25 м. Определено ми беше много трудно специално след първото състезание. Виждам грешката в себе си. Имало е надежди и това е нормално, но грешката беше изцяло моя. Не че подцених състезанието, а може би прекалено се успокоих или поне си давах вид, че съм много спокойна преди старта. На самото състезание това ми изигра лоша шега, тъй като е вярно, че за стрелбата е много важно спокойствието, но съм забелязала, че когато съм абсолютно спокойна, не ми се получават нещата.

- Можеш ли да опишеш натиска от големите очаквания? Не е тайна, че се планираше във втория ден България да има първи медал на Игрите, а ти да го донесеш. В годините сме виждали, че дори най-титулуваните спортисти на България Стефка Костадинова и Валентин Йорданов, не са издържали на подобен натиск.

- Много е трудно. Нямах опит от преди това с подобни очаквания, защото в Лондон бях дебютантка. Никой нищо не е очаквал от мен и "минах между капките". Беше ми що-годе спокойно състезание. Усеща се вълнението и напрежението от олимпиадата, няма как да не е така, но за сегашното положение "кошмар" е много слаба дума. Особено, когато отидохме на подготовката, нямаше ден, в който телефонът ми да не звъни по няколко пъти, да не получавам съобщения. Постоянно въпроси – кога ще можеш да кажеш няколко думи, да те включим...

- Специалистите те сочеха сред сигурните медалисти в стрелбата, а ти вярваше ли си, че наистина имаш възможности да "отстреляш" медал?

- Вярвах си, да. Със сигурност си вярвах и това беше моята цел. С такива очаквания заминах. Умишлено не ги споделях преди това. Не исках да кажа, че отивам за златото и като не стане...Не смятам, че е по-добрият вариант. Предпочетох да се огранича от споделяне на очакванията. Всеки може да е очаквал нещо, но аз нищо не съм казала. Вярно е, че последните две години бяха много силни за мен и на двете дисциплини, но това е олимпиада и гаранция няма. Това е съвсем различен форум, съвсем различно състезание. Дори и да бях влязла във финала на въздушното оръжие, как мога да кажа как бих се чувствала там. Щеше да ми е за първи път, както ми бе и на 25 м. Самият факт, че влязох на този финал на малокалибреното оръжие, някак си вътрешно усетих, че съм си свършила моята работа, специално за този финал. Не веднъж съм казвала, че този финал е просто невъзможен. За мен това е финал на късмета. Така са направили правилата, че който има късмет в този ден и час, стреля по-централните десетки и взима точките. Няма друга дисциплина в стрелбата, в която десетката да не ти е точка. Реално 10.0 и 10.1, най-малките десетки, ги изключват и това не ни се смята за точка. Аз на финала имах шест или седем такива, което е 6-7 точки по-малко. Ако се зачитаха, това директно ме изпраща за бронзовия медал. Но като нямаш ден, просто не влизат и не става номера.

- Подобриха ли се условията за подготовка в спортната ни стрелба и история ли са вече абсурдите като тренировки на хартиени мишени?

- Не, не са се подобрили условията, поне засега. Предстои едно състезание, което също ще бъде проведено на хартиени мишени. Радвам се, че поне аз в Търговище вече имам и на двете дисциплини по една електронна мишена. За въздушното не е чак такъв проблем да си тренирам сама, но за малокалибреното се оказва, че е доста голям проблем. Ритъмът, който мога да си изградя на тренировка, когато си стрелям сама и никой не ми пречи, всичко се получава добре. Но в момента, в който отида на състезание и започнат да ми гърмят още пет-шест човека около мен, просто забравяш за своя ритъм. Ако не е достатъчно изработен и нямаш опит, не си свикнал с шума отстрани, доста по-различно се получават нещата. В първия момент наистина е стряскащо, защото се чудиш дали ти грешиш или тези преди теб стрелят по-бързо, а тези след теб се бавят. Специално за бързата стрелба е доста сложничко. Надявам се до другата олимпиада, живот и здраве, поне още една за малокалибреното да можем да закупим в клуба и да е на разположение. Поне още някой да стреля с мен и да ми гърми на ухото. Иначе не виждам как ще станат нещата.

- Усети ли промяна в отношението към теб от конкурентите в момента, в който оглави световната ранглиста в стрелбата на 10 м?

- Реално последните три години започнах почти да не пропускам финали. Доста често се случваше, когато вляза на финал и медалът да ми е сигурен. Може би не специално с това първо място, което заех в ранглистата, си заслужих уважението, а с постоянството в последните години. Стрелбата е такъв спорт, че няма една, две или три състезателки, които винаги са на върха. В момента мога да кажа, че от 20 стрелкини, всяка една би имала шанс. В нашия спорт е въпрос на ден. Всичко може да се случи до последния момент, всичко може да се обърне само с един изстрел. Смятам, че така съм си извоювала уважение.

- Едно от най-невероятните неща, които знаем за теб е, че си десничар, но имаш проблеми с дясното око и стреляш с лявото, което е уникално за стрелбата. Би ли ни обяснила?

- Да, така е. За мен не е объркана схемата, а е нормална. Много често ми се е случвало да ме гледат стъписано моите колежки, когато загряваме преди състезание. Сякаш се питат: "Какво правиш? Грешното око затваряш...". Не съм първият случай в стрелбата с дясна ръка и ляво око. Доколкото знам, олимпийският шампион Роберто Ди Донна е стрелял по тази схема. При него е работело, при мен също, може би.

- Започнала си да тренираш стрелба доста късно – на 18 години. Вярно ли е, че отначало не си била много ентусиазирана пред рубежа и кога се промени тази ситуация?

- Да, наистина започнах на 18 г. В интерес на истината никой не ме е завел в залата, въпреки че баща ми и моят треньор са набори, израснали са заедно, били са приятели. Баща ми е бил и стрелец, и треньор, но никога не ме е водил в залата да види дали искам да опитам. Въобще нямах представа, че в Търговище има спортна стрелба. Просто един ден съвсем случайно една наша приятелка каза, че ще да ходи на тренировка и на мен ми стана интересно. Заедно със сестра ми отидохме в залата. Съвсем случайно се получи. Още от първата тренировка, когато треньорът ми даде пистолета, ми каза да пробвам да стрелям не на мишена, а на белия фон. Направих доста хубава групичка, почти нямаше откъснати изстрели. Даже другите състезатели, които бяха в залата казаха, че е абсурд и не е възможно да хващам пистолет за първи път. Някак отвътре си дойде. С течение на времето, малко по малко се получиха нещата.

- С двукратната олимпийска шампионка Мария Гроздева сте добри приятелки. Някога приемала ли си я за конкурентка? Какво научи от нея?

- За мен винаги тя е била идол и човек, на когото съм се възхищавала. Няма как да я приемам като конкурент. Просто не мога, защото тя е най-добрата. Без значение аз какво правя или какво тепърва ще направя, тя винаги ще остане най-добрата.

- А Мария те нарича "Бонче", защото навремето е тренирала заедно с леля ти Мариана Бонева, към която се е обръщала по този начин. Така ли е?

- Прехвърли ми го и на мен този прякор. (смее се) Наистина е казвала на леля ми: "Бонче, Бонче...". И така още първия път като ме видя, каза: "А, Бонева? Да имаш нещо общо с Мариана Бонева". Отговорих, че ми е леля и оттам започна "Бонче, Бонче...".

- В цялата кариера си имала само един треньор – Христо Христов, когото наричаш "най-добрият".

- Той е най-добрият.

- Отказваш оферти да се състезаваш за друга държава. За тези, които те познават това решение не е изненада, но отказваш и оферти да се преместиш от Търговище в София. Защо?

- Обичам спокойствието и тишината, а тук, в София, ми е прекалено шумно... Добре, де, не е това причината. Нямам работа тук. Аз съм такъв човек, който знае откъде е тръгнал, кой ми е помогнал, за да стигна дотук и не мога да бъда неблагодарна към хората, към треньора ми и към клуба ми. Те са били зад мен, когато съм имала нужда и ми е било тежко. Затова не смятам, че изобщо бих могла да тренирам, да се състезавам или да работя към друг клуб.

- Свързва те голямо приятелство с олимпийската шампионка Ана Коракаки (Гърция). Искрено ли се зарадва на нейния успех в Рио, където тя спечели злато на 25 м пистолет и взе бронз на 10 м пистолет?

- И на видеото се видя. Едва ли мога чак така да го изиграя. На финала на Световната купа, когато се видяхме с нея, тя ми каза, че във всяка медия, в която са я канили, са коментирали това, че реално след финала, когато тя изстреля последния изстрел, аз съм била тази, която първа е поздравила баща ѝ и съм се зарадвала все едно тя е моя състезателка или ми е много близка. Коментирали са точно тази моя реакция, толкова приятелска. С нея специално в последните две години сме в по-близки отношения. Винаги ме е питала за съвети, а аз никога не съм отказвала да ѝ ги дам.

- Какво нещо е съдбата – доскоро тя искаше да дойде в Търговище, да тренира с теб, а сега е на гребена на вълната – олимпийска шампионка.

- Тя все още иска да дойде.

- Миналата година, когато спечели купата на емира на Кувейт, самият трофей приличаше на този във футболната Шампионска лига. Колко истина има в шегите, че преди състезанието си си харесала трофея като вид мебел и това те е мотивирало допълнително да го заслужиш?

- Ами, много ми хареса. (смее се) В стрелбата много рядко има такава грандиозна купа. В повечето състезания дават по едно медалче, грамота или нещо подобно. В първия ден гледах финала при мъжете на пистолет и в момента, в който видях, че с тази купа ще награждават, си казах, че трябва задължително да я взема на следващия ден. Просто си стана. Споменът ми от този финал беше, че може би с 5-6 точки разлика водех на втората, което за стрелбата е огромна разлика. 

- Защо България има школа в този спорт?

- Може би, защото не само в стрелбата, а и по принцип, сме свикнали да сме напук на всичко. Като ни кажат, че не може, трудно е, не стават нещата, ние на инат доказваме, че можем. Със скромни условия, без електроники, защото доскоро нямах такива мишени...

- Може би е по-добре, от много електроника ще се объркаш.

- Да, може би е по-добре на хартиените мишени. (смее се)

- Наближават анкетите за спортист и треньор на годината. През 2015 г. сякаш беше недоволна от гласовете на журналистите.

- Е, как да съм доволна! Нямаше как да бъда доволна, тъй като когато сравним класиранията... Извинявайте обаче моят лист беше пълен с международни успехи, първа в света на едната дисциплина, трета в света на другата, в Европа бях първа и на двете... И в крайна сметка – осмо място. Това, което не ми хареса специално от награждаването беше, че от шесто до осмо място ние останахме само с поканата. Поне по една статуетка да ни бяха дали – ей, така, за спомен да си имаме. В крайна сметка това е десетката на България, това са най-добрите 10 и трябва да има уважение към всеки един от тях, без значение на коя позиция е.

- Доколкото знаем, съпругът ти Росен също не е безразличен към оръжията, хобито му е лов. Кой вкъщи има тежката дума и не е ли опасно и двамата да сте с оръжие в ръка?

- Може би предимството е на този, който зарежда по-бързо. (смее се) Майтапя се. Той е човекът, който не си спестява критиката към мен. Когато мисли, че не съм права, просто си го казва. Не е само потупване по рамото и когато всичко е наред да ми казва: "Браво, гордея се с теб", а когато не е, просто да се вдигат раменете. Напротив, казва си каквото му е на сърцето. Естествено не ми става много приятно, никой не обича да го нареждат.

- Последно ще те попитаме за тази "мъглива" афера от 2008 г. с намерен кокаинов метаболит в твоята допинг проба. Майкъл Фелпос, Тайсън Фюри, Мартина Хингис и куп други величия също минаха през това. Какво се случи? Излезе ли истината наяве? Направи ли те тази история по-силна?

Следвай ни: