Баскетболът в инвалидни колички – да започнеш нов живот в ново семейство

„За пръв път в България има инвалидни колички за спорт, които стоят свободни и няма кой да ги използва.“ Това са думи на Борис Томов – състезател по баскетбол в инвалидни колички. Два пъти в седмицата, заедно с още 11 мъже и 4 жени, той тренира на националния стадион „Васил Левски“. „Когато сложихме началото на баскетбола за хора с увреждания в България, мислехме, че най-трудно ще ни бъде с материалната част, - казва Борис. - Но се оказа, че не е така. По-трудно е да намерим хора с увреждания, които да спортуват.“

Инициатор за създаването на първия тим по баскетбол в инвалидни колички в България е Ротаракт клуб „София–Балкан“. През 2007 организацията влага целия си ентусиазъм и ресурс и за година и половина сформира „София-Балкан“. Организира дарителски акции и търгове, намира спонсори. Осигурява колички, всяка от които струва по 3500 долара. Провежда семинар в НСА „Васил Левски“ за обучение на треньори, превежда документацията за класификация на състезателите. През цялото време ротарианци търсят хора с увреждания, които искат да играят баскетбол. Но става ясно, че няма много желаещи...
За какво мечтаят баскетболистите в инвалидни колички в Кипър и за какво – в България.


В Никозия, столица на Севернокипърската турска република, също искат повече хора с увреждания да спортуват. Републиката е с население от едва 300 000 души, но баскетболният отбор има на разположение зала за тренировки четири пъти в седмицата, играе в Турската висша баскетболна лига заедно с девет турски съперника, а състезателите получават пари за това. Има и основен спонсор – мобилната компания Turkcell. Въпреки това играчите твърдят, че държавата трябва да се грижи повече за тях. Първото им искане е да станат професионалисти. И сега те имат финансова подкрепа, но мечтаят да бъдат като колегите си от Турция, които получават по 2000 евро на месец и са отдадени на спорта – тренират пет пъти в седмицата, два пъти на ден, по 4-5 часа: баскетбол, фитнес, стречинг, ментални упражнения...

- Всички в отбора искаме да играем професионално, - казва Алие Кочасой, която страда от полиомиелит, но играе баскетбол от 15-годишна. - Повечето от нас работят и тренират след работа, което е много трудно. Имаме проблеми и с поддръжката на инвалидните колички, тъй като се изхабяват бързо. Федерацията обаче не купува нови всяка година и се налагат постоянни ремонти. Това е голям проблем най-вече при мъжете, които играят много интензивно. Но количките са много скъпи – 5000 лири – всяка от тях се прави индивидуално и е трудно да се разменят.

В България състезателите по баскетбол в инвалидни колички също се надяват на по-добри условия за тренировки. За разлика от Кипър обаче, у нас държавата не помага на този спорт. В страната ни няма адекватна политика за спорта на хората с увреждания: няма регистър, липсва адекватно финансиране, а инфраструктурата не е съобразена с нуждите на инвалидите.

- Без държавата баскетболът в инвалидни колички не може да съществува, - казва президентът на Ротари клуб „София-Балкан“ Владислав Смилов. - Или трябва да има дългосрочна политика по отношение на хората с увреждания и да бъде гарантирано финансиране на тези клубове, или трябва да се осигури корпоративен спонсор, който да не помага кампанийно, а да поеме сериозен ангажимент.
Заради липсата на пари двама от състезателите на отбора тренират веднъж в седмицата. Христо, който е от Благоевград и пътува до София за заниманията на стадион „Васил Левски“, минава през Перник, за да вземе Радо. Транспортът е платен от „Ротари Балкан София“ и струва 200 лв на месец. Средства за два пъти в седмицата няма...

Според Борис и съотборниците му обаче истинските проблеми пред спорта на хората с увреждания идват от инфраструктурата. „За човека в инвалидна количка най-важно е да може да излезе от дома си, - казва Борис. – Може някой да живее на 5 етаж и да има асансьор, но ако преди площадката има 5 стъпала, той е обречен. В цяла Европа общината би се ангажирала, за да му помогне да бъде навън. У нас това не се прави. Нежеланието за спорт се дължи и на липсата на информация. Спортът за хора с увреждания трябва да се популяризира, за да може всички в колички да преодолеят страховете си. Да си кажат – щом този може да прави това, значи мога и аз.“

Защо баскетболът в колички в Кипър печели все повече привърженици,
а в България никой не е чувал за него
В Кипър също искат повече хора с увреждания да спортуват и да идват на мачовете на отбора. И сега тимът има публика, но Алие и съотборниците й мечтаят трибуните да са пълни. Тя е завършила право и работи като финансов инспектор. Заради спортните си успехи е в националния отбор на Турция и е пример за десетки млади кипърци и турци с увреждания. Алие разказва как родителите й са я убеждавали да не се преуморява със спорт, но тя не се е отказала от тренировките. И твърди, че баскетболът помага на хората с увреждания да намират нови приятели и е отлична рехабилитация.
В Северен Кипър за баскетбола в инвалидни колички отговаря специална федерация, сформирана, за да получава подкрепа от държавата. С тези средства се купува екипировка, заплащат се гостуванията на тима в Турция и транспортът на състезателите за тренировките (четири дни в седмицата в залата в Никозия пристигат играчи от пет града на острова). Състезателите играят в приятелски турнири и мачове, провеждат демонстративни срещи и са част от Европейския клубен шампионат. Така за една година записват поне 25-30 мача. Според тях обаче това не е достатъчно, тъй като турските им колеги отделят много повече време на спорта.

В България баскетболът в инвалидни колички, въпреки седемгодишната си история, пребивава в нелегалност. Управляващите го обричат на гибел, тъй като не го подкрепят. Преди няколко години спортът процъфтя благодарение на Иван Ценов, бившият зам.-министър на спорта и член на ръководството на Българска федерация по баскетбол. За един месец той прави подход за инвалидите през централния ход на стадион „Васил Левски“ до зала „Буба-баскет“, оборудва специални бани и тоалетни, осигурява място за преобличане и за количките. Предоставя залата за тренировки на тима. Кани състезателите в колички на всяко по-голямо събитие на федерацията. Благодарение на личното му отношение те участват и в спортни празници. В началото присъстват на мачовете като зрители и гледат от пространството под коша. След това решават да предизвикат състезателите да седнат на столове на игрището и да вкарват кошове. Оказва се, че дори за професионалисти в блестящо здраве задачата е трудна.

Със смяната на правителството обаче средствата за баскетбола се свиват, а инициативите секват. Днес отборът тренира два пъти в седмицата, а когато има мачове на националния стадион занимания няма. Тъй като няма шампионат на България, мачове се играят рядко – тази година официалните срещи на тима са три. За седем години освен тима в София са сформирани още два отбора – във Варна и в Бургас. Състезатели и треньори мечтаят за шампионат и повече мачове, които да осмислят тренировките. И всичко би било различно, ако имаше кой да плаща нужната месечна издръжка – около 1000 лв. За България обаче това се оказват много пари, а играчите сами събират средства, за да купят нови гуми на инвалидните колички и екипировка.

Има ли смисъл от демонстративните мачове
Много инвалиди в Кипър не могат да преборят изолацията, на която са обречени, твърдят баскетболистите. Не излизат от домовете си. Не вярват в силите си и не искат да променят живота си. Баскетболът и спортът изобщо им дават шанс да се върнат в обществото. Да реализрат потенциала си, да излязат от анонимност, а за проблемите им да научат повече хора. За да спечели повече фенове и нови състезатели, баскетболният тим в инвалидни колички е част от всички големи баскетболните събития в града. Веднъж в годината организира демонстративни мачове с „нормалните“ баскетболисти, които сядат в инвалидните колички. Тези срещи събират много публика и са истинско шоу. За да демонстрират съпричастността на „здравите“ към спортистите с увреждания, срещите приключват без победител.

- През последните две години на мачовете идват все повече хора, - казва Ибрахим Явуз, който играе за мъжкия национален отбор на Турция. – Спонсорът ни също привлича публика. А когато някой дойде на наш мач, задължително идва пак, защото играта е интересна. В никакъв случай не е скучна, както си мислят хората. Разбира се, голям проблем е, че медиите не пишат за нас. Не ни показват по телевизията, но през последните 2-3 години журналистите ни забелязват по-често. Надяваме се отношението им да се промени, защото публичността е много важна и ще преобърне отношението на хората. Засега обаче вестници и телевизии наблягат на футбола.

В България включването на баскетболистите в колички в различни спортни събития също има ефект. Няколко от състезателите се присъединяват към отбора след подобни демонстрации. Други идват на тренировките, но борбата под коша и умората ги плашат. Според Борис Томов публичността е много важна, за да съществува този спорт. Тя може да накара хората с увреждания да потърсят нови приятелства и да приемат предизвикателството на спорта.

Подобрява ли баскетболът здравето на хората с увреждания
Състезателите по баскетбол в инвалидни колички и в България, и в Кипър знаят колко важен е спортът от личен опит. Те твърдят, че рехабилитацията, която правят чрез баскетбола, не може да се замени с нищо. Уврежданията при състезателите са различни, но при всички спортът развива раменния пояс, укрепва коремната преса и мускулите на кръста, развива движението на ръцете. При всяка тренировка работят всички мускулни групи от врата до кръста. Играта повишава и гъвкавостта, сръчността, точността, силата, издържливостта. Играчите овладяват до съвършенство придвижването с инвалидни колички. А тези качества няма как да се получат при никаква рехабилитация.

Как работят треньорите
Треньор на севернокипърците е Хасан Сегдю Лемс. Той е на 30 години, живее в Никозия и работи като търговец. Има увреждане и е започнал да играе баскетбол в инвалидни колички на 11 години. Твърди, че познава проблемите на хората с увреждания отлично, но въпреки това има с какво да го изненадат. „Научил съм всичко от хората с увреждания, - казва Лемс. - Най-важното обаче е вярата и убедеността в собствените сили. Отборът има нужда от още играчи, но понякога те просто не знаят, че тимът съществува. Медиите не са много заинтересувани, а хората с увреждания научават за нас от федерацията или от познати. Ако някой иска да играе обаче, се свързвам с него, организирам транспорта му и започва да идва на тренировки.“

Треньор на „София-Балкан“ е дългогодишният преподавател по баскетбол в НСА „Васил Левски“ Кръстю Църов. За играчите той е приятел, а когато се наложи – и помощник. В каузата „баскетбол в инвалидни колички“ му помага цялото семейство – съпругата му проф. Църова, двете му дъщери и зет му, който е рехабилитатор. „Аз уча състезателите на баскетбол и да стрелят, а те ме учат какво е да се движиш с количка, - казва доц. Църов. – Някои от тях имат сериозен бизнес, други не бяха напускали домовете си с години. Едно момче не беше излизало седем години. Но след като дойде да тренира, животът му се промени. Така че тук си помагаме. Но със сигурност те ми дават повече, отколкото аз на тях. И всички се радват, когато някой прояви интерес и се заинтересува от усилията, които полагаме. За съжаление заради класификацията на уврежданията и системата на точкуване на състезания се получават много неравностойни мачове. Момчетата понасят загубите тежко. И въпреки че тази година имахме само три официална мача, продължават да тренират на пълни обороти.“

Защо трябва да има баскетбол в инвалидни колички
Няма хора, които да са гледали мач по баскетбол в инвалидни колички и да не са се върнали в залата, твърдят състезателите от София и от Никозия. Срещите наистина са оспорвани - изпълнени с хъс и с борба. Затова публиката си тръгва от залата променена – до този момент, когато е чуела за „човек в инвалидна количка“ тя си е представяла нещо като мъртвец. А се оказва, че това са спортисти, които забравят за уврежданията си. Светльо например има квадрипареза и е без захват на пръстите. На терена е по-бавен от останалите, но пресича пасове и цели коша по-прецизно от всички. Доби е в отбора от пет месеца и е с подколенна ампутация. Ходи с протеза, но се справя отлично и на количката. Ники Ваклинов е със счупени прешлени, но вкарва невероятни кошове. Най-малкият състезател на София-Балкан е осемгодишният Цветомир, който се бори наравно с мъжете. Владимир Гюров и Ивелин Манолски също са много добри. Ивайло Петров, който е единственият ни състезател с ампутация, е невероятен. Има и още...

- Спортът е важен, защото помага на хората с увреждания да повярват, че трябва да продължат напред, - казва Борис. – Това важи и за парализите, и за ампутациите, и за малформациите. От една година моля трима познати с увреждания да дойдат в залата, да погледат и ако им хареса да се включат в тренировките. Но намират оправдания и не идват. Пречупването на психиката е трудно. За мнозина се оказва непосилно да се преборят с мисълта, че след инцидента са различни. Когато в началото се събрахме в отбора всеки беше полезен на останалите. Получих увреждането си преди 18 години, но преди 12 месеца в отбора разбрах неща, които не знаех. Другите пък научиха от мен неща, за които не са подозирали – как да се пазят от травми, как да не правят рани. Станахме едно семейство...

Христо Христов, Челен Обен, disabledsportsbg.com