На 17 септември Петър Киров навърши 72 години. Сутринта кантарът показа, че тежи точно 72 кг. В Швейцария, където беше по това време, се обадиха да му честитят 72 приятели. Любопитните факти от житейската и спортната статистика на именития спортист не свършват дотук. За цялата си кариера той е спечелил 52 медала. За петнадесет сезона в голямата борба класикът нито веднъж не сменя категорията си 52 кг и отбора - "Академик". Към това - цял живот остава верен на една жена, която боготвори. Все пак през годините изкушения не липсвали. Родните ни грандове предлагали щедро кой каквото има: апартаменти, пари, служби, тежки пагони. В чужбина пък обещанието е било още по-конкретно: побеждаваш и мигом ставаш милионер. Отговорът винаги е: Не. В някаква степен той е вдъхновен от патриотизма на вече забравения сливенски боксьор Цаката. Когато емисари упорито го агитирали да остане в страната на ацтеките, той им се надсмял: "Кой, аз да остана в Мексико. Ха, ха... Мен в ЦСКА ме викат, че не отивам, та ще дойда тук". (Цаката почина в дълбока бедност, като събираше парите в тоалетната на родния си град. Но това е друга тема).
Петър Киров има друга съдба. Той е два пъти олимпийски, четири пъти световен и четири пъти европейски шампион. Единадесет години поред побеждава в турнира "Никола Петров", носител е и на златния му пояс. С указ - 666 на Държавния съвет на НРБ получава званието "герой на социалистическия труд". Демокрацията го удостои с орден "Стара планина" - първа степен. Д-р Киров е единственият в света двукратен победител на олимпиада, станал професор. Той е побеждавал в кариерата си седем световни шампиони. На олимпиадата в Мюнхен взема златото, без да даде на противниците си нито една точка. Единадесет души сменят треньорите от Съветския съюз в търсене на човека, който ще го победи, но така и не успяват да го намерят. Някои твърдят, че големите успехи и заслуги на Питър Киров така и остават неосребрени. Негови не дотам изявени колеги станаха заместник-министри, други големи началници в системата на спорта, а него властите все го отбягват. Опитвали са се да го вкарат в политиката, но за нея той не иска и да чуе. В крайна степен голямата му любов си остава НСА. В Академията няма човек, който да не го поздрави и почтително да сведе глава, когато го срещне. А младостта на роденото в ямболското село Калчево момче въобще не предвещава блестящото бъдеще. Тогава странен закон не допускал в казармата момчетата под 50 кг. Считали ги слабовати и негодни за бойци. Когато Петър се качил на кантара пред военната комисия, стрелката едвам прескочила фаталната граница. Отдъхнал си. Какъв мъж ще да бъде, ако не изкара казарма.
Какво съм направил ли? Животът ще покаже, другите ще кажат, обича да казва днес професорът. Тогава обаче никой нищо не казвал. Бащата мечтал синът му да стане адвокат. На път към кантората младежът се качил на рейса от Калчево за Ямбол. Станал стругар и като че ли не бил много наясно как ще продължи. Така, размишлявайки, на път за ергенската си квартира веднъж се загледал в мъждукащите прозорци на ниската, прихлупена постройка до реката, край която минавал всеки ден. Вътре няколко мъже се прехвърляли по тепиха. Мускулите им изпъквали като на Стив Рийвс, актьора от филма "Херкулес", който гледал наскоро. Стругарят пристъпил, разбира се, плахо. Първият, когото видял, не му дал много кураж. На 21 години ли си? Късно е. По-добре си върви. Великанът Пантелей Боев обаче бил на друго мнение: Оставаш! Очите на треньора светели като на иманяр, открил златна жила. Ще бъдеш класик. Петър се погледнал в огледалото. Тялото срещу него нямало нищо общо с фигурите на гигантите вътре. Друго нямам, казал си. Ще разчитам на него.
Започнал без особени амбиции, преглъщайки насмешката, с която го гледали вече титулованите колеги. Много бързо обаче само за година, две ги настигнал. Станал републикански шампион, влязъл в националния отбор, качил се на балканския връх, а на европейското през 1967 година единствен от целия ни представителен отбор спечелил златен медал. Оттогава, като го попитат "Как си", отговаря: "По средата". Т.е. отляво има някой, отдясно друг, а той е на най-високото стъпало на почетната стълбица. "Мексико е най-далечната държава, а така се случи, че там съм ходил най-много", връща се в спомените си професорът. През 1968 година спортният свят се е втренчил в столицата на страната на ацтеките. Месец преди това българските борци са там на адаптация. Ямболчето не знае какво точно значи тази дума, но разбира, че сега е моментът да се приспособи към климата, към 2200-та метра надморска височина и разредения въздух. Прави го с пословичното си спокойствие, точност и последователност. Правителството вече е определило наградите, които ще получат победителите. За шампионите: лека кола "Волга", на сребърните медалисти - "Лада". Но в интерес на истината никой от спортистите не мисли за това. В главите на всички са битките, които ги очакват. Другото? После, ако има късмет.
Когато започва истинската олимпиада, Петър Киров се чувства в превъзходна форма. Печели победа след победа и върви нагоре. Същото прави и Владимир Бакулин, фаворитът, носителят на всички възможни титли. Той е като багер, който никой и нищо не може да спре. Киров прилага това, което здравенякът от СССР няма - пъргавина, ловкост, техника. Побеждава, за да се изправи на финала срещу чеха Земан. Минута-две преди да изтече последната секунда на срещата, българинът води с 4:0. Победата му не подлежи на съмнение. Решава да се пошегува с треньорите и ръководството, които пребледнели, чакат края. Черна ли ще е волгата, пита? Съдията веднага реагира на нарушението и отсъжда на българина една наказателна точка: Състезателите на тепиха нямат право да говорят. Умишлената грешка обаче вече не може да попречи на успеха на бъдещия професор. Той е първият български шампион на олимпиадата в Мексико. Скоро ще го последва и Боян Радев, който за втори път ще взема злато на най-високия спортен форум на земята.
Волгата се оказва сива. Черните са само за членовете на Политбюро, казват му. След упорита молба и ходатайства и дребният борец се сдобива с черна. Член на Политбюро обаче не го правят. Тогава противно на логиката и младостта си Петър решава: Лимузината е забранена за жени. Поне на първо време. Пътува сам от София до Калчево. Спира пред родната къща, качва майка си и прави две почетни обиколки из мегдана. Възрастната жена го целува и моли: Сине, след като победи, вече ще се откажеш, нали? Отговор няма.
Майка ми ме молеше да спра
- Г-н професоре, каква кола карате сега?
- Фолксваген. Имах и "Алфа Ромео", но ми казаха, че това е кола за бандити, и я махнах.
- Защо ви скъсаха на кандидатстудентския изпит във Висшия институт за физкултура?
- Защото не можах да покрия норматива на скок на височина. Скъсаха ме, въпреки че вече бях републикански и балкански шампион. После обаче завърших с отличен. Когато се върнах от Мексико, с риск да бъде уволнен, ректорът на ВИФ "Георги Димитров" проф. Иван Станков прекрати всички занимания, сковава импровизирана трибуна и ме качи на нея с думите: Грандовете да не чакат. Мястото на един олимпийски шампион е при нас". Това определи бъдещето ми.
- Какво си спомняте от олимпиадата в Мюнхен?
- Малко преди да тръгнем за Мюнхен, бе европейското в Катовице. Бях контузен, имах отлепена костица на рамото. Не исках да участвам. Треньорът се шегува: Ще победиш с една ръка. Само че не стана. Трето място. Провалът обаче ми помогна да се взема в ръце. Закъснях с два дни за лагера. Имах причини. Някакви битови проблеми. Глобиха ме 120 лева от премиите. Сякаш нещо ме ужили. Не бях виновен. Казвам, дайте тези пари на децата от Виетнам. Тогава това беше актуално. Готвих се както никога дотогава. Тренирах като кон. Един приятел после ми каза, че в онези дни съм бил като извънземен.
- В Мюнхен са ви чакали старите приятели: полякът Земан, италианец, руснак. И вие не сте им дали нито една точка? Това става точно четири години, откакто за първи път влизате в залата за борба. Звучи невероятно.
- Състезанието не е кръчма. Черпиш ме сто грама и аз трябва да ти ги върна. Победих всичките с огромно превъзходство.
- И сте си дали година почивка. Изглежда почти като отказване.
- В Мюнхен наистина целунах ритуално тепиха. Казах довиждане, не сбогом. Някои не ме разбраха. Помислиха, че си тръгвам, и си отдъхнаха. След година отдих се върнах в националния. В моята категория там вече са се наредили пет души. Конкуренция. И те с нетърпение чакали да се махна. Победих ги и тръгнах за Монреал.
- И там е най-нещастната ви олимпиада? Какво точно се случи?
- Нека се върна малко назад. Мнозина говорят за баба Ванга, но аз наистина бях близък с нея. Преди години с майка ми водихме там една болна жена. Още е жива. Веднъж ходих да питам дали ще имам деца. Не знам защо, но бях притеснен. Тя ме успокои. Каза, че ще ми се родят мома и ерген. Така и стана. "Ке бидеш първи в Мюнхен", добави. "Защо се тревожиш". Минаха четири години. Преди олимпиадата в Монреал имах травма и тръгнах за Рупите да я лекувам. Карам, а на шосето се е изпънал голям смок. Нямах никакво намерение да го убивам. Закачих го леко с едната гума. В огледалото видях как той бавно пролази и се скри в канавката. Нещо обаче започна да ме яде отвътре: Дали не го убих. Не сторих ли грях. Години наред майка ми ме молеше да спра. Страхуваше се за мен. Виждаше, че е тежко. Все й обещавах и продължавах.
- Още един грях?
- В Монреал трябваше да спечеля трета олимпийска титла. Месеци преди това бях станал европейски шампион и бях победил всички, с които трябваше да се боря в Канада. Ще се върна пак назад. Майка ми беше много религиозна. От дете ме водеше по църквите. Веднъж отишла в близкия манастир, занесла ризи, потници, много дарове. Отчето пък й дал едно малко сребърно кръстче, което тя ми подари. Винаги когато излизах на тепиха, го слагах под трикото си, завито в кърпа. Преди да тръгна за Канада, реликвата някъде се запиля. И до днес не съм я намерил. Така че отидох без нея. Първата ми среща бе с румънеца Джанга. Равносметката от двубоите ни преди това бе 7:0 за мен. Хванахме се и още при първата хватка ръката ми изпука и се откачи. Не можех да я помръдна. Доктор Шойлев бързо ме омота с гипсов бинт. Това бе краят. Тръгнах си веднага. Като ме видя, майка се разплака: Така ли трябваше да свършиш. Беше ми мъчно, но съдба. Нищо не можеш да направиш. Още по-малко да промениш.
- Приет сте в залата на славата на Оклахома. Имате блестяща кариера. Срещали ли сте се с някои от колегите си, с които сте се надборвали през годините?
- Много от тях не са живи. Има и такива, с които се срещаме. Настина няма град и село, в което да не ме познават, да не ме канят на гости. Поздравяват ме бръснари, таксиметрови шофьори, в магазина. Понякога ме питат дали не съжалявам, че съм се родил толкова рано. Не. На кого да се сърдя. По-важното е, че съм оставил диря. Девизът ми е: Животът ще покаже, хората ще кажат.
- Как оценявате инициативата на вестник "Стандарт" "Чудесата в спорта"?
- Поздравявам я. Нека има такава класация, но да знаем, че миналото и настоящето не могат да се сравняват. Постиженията на шампионите в отделните периоди са различни. Това обаче ни най-малко не обезценява направеното от тях. Една такава класация безспорно е субективна. Хората имат клубни пристрастия, слабост към определен спорт или състезател. Признавам: аз същи бих искал да бъда една крачка напред. Да съм чудото. Но най-много искам да спечеля званието "честен човек". То е над всичко.
в. "Стандарт"
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)