Георги Василев: Мачовете с ЦСКА започваха ден-два по-рано

Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.

Няколко дни преди срещата ВК ЦСКА  – Добруджа 07 разговаряме с легендата Георги Василев.

Георги Василев е сред големите имена в българския волейбол. Той е бронзов медалист като играч от Европейското първенство през 1981-а, а 5 години по-късно е част от щаба на националния ни отбор, достигнал до третото място на Световното първенство във Франция. Като играч има титла с екипа на Левски-Спартак и е легенда на Добруджа, където изкарва 30 години от кариерата си. Ето какво сподели Василев за cskavolley.com по повод съперничеството с ЦСКА и други любопитни моменти.

Г-н Василев, какви чувства провокират у вас спомените от мачовете с ЦСКА?

– Спомените ми са свързани най-вече с истинското дерби между ЦСКА и Левски. Сега не е същото, защото преди години, когато бях състезател на Левски-Спартак, залите бяха препълнени, без значение в коя се провеждаха срещите. На терена противници зверски, а след всеки мач приятели, голяма част от които останахме такива и до днес. Много приятни спомени. Сега, като че ли я няма тази тръпка.

Налагаше ли ви се често да играете на предела или дори отвъд възможностите си, за да се поздравите с победа?

– Така беше. Наистина мачът започваше ден-два преди това, в очакване, сигурно и за съперника е било така. Връщате ме във вълнуващи времена. Не сме имали специални подготовки, но идваше едно по-различно зареждане, отколкото с всеки друг двубой.

Имахте ли усещане, че победата е на всяка цена?

– Такива бяха и при тях емоциите. Целта винаги е била първо място, другото беше провал. Спомените са ми без точна статистика, но ЦСКА, поне във времето, в което играех аз, те бяха пред нас.

Споделете за cskavolley.com как успявахте след такъв мач да запазите приятелските отношения?

– Предполагам, че и други качества имахме състезателите, това са чисто човешки отношения. На терена е едно, извън него е различно. Но трябва да ви кажа, че имам две дъщери, които са гледали волейбол толкова, колкото и мен. И са ме питали много пъти, как може да съм играл в Левски, а да съм от ЦСКА?! Което не е точно така, но раздялата ми с Левски беше болезнена и повлия на развитието ми след това. Бях изключен от физкултурното движение по предложение на Левски-Спартак.

Какво направихте?

– Точно това е – нищо! Освен, че исках да напусна Левски по лични причини, които излязоха на преден план. Това беше достатъчно, за да ме предложат за изключване и федерация волейбол не им отказа. Бях наказан, а по-лошото бе, че бях военизиран и предложен за дисциплинарно уволнение. Бях на 27 години, край на трудова дейност, ако беше станало. За моя радост, върнах се в родния си град Толбухин (сега Добрич) и след година имах разрешение само за родния си град да играя.

Колко по-различно бе да се изправите срещу ЦСКА като играещ треньор в Добрич?

– След една година прекъсване получих състезателни права, но само за Б група. Но ние още в първата година влязохме в А група и първи мач в програмата, бяхме в нещо, което бе дори по-малко от училищен салон, се паднахме с ЦСКА. И загубихме с 2:3 гейма, макар да водихме с 14:12 в последния. По прозорците имаше хора, дошли да гледат, нямаше как да се съберат в този салон. Построиха тогава „Добротица“, където и днес се играят мачовете. На откриването й поканихме Левски-Спартак да играят с нас. И до ден-днешен тази зала никога не е била толкова пълна, макар онзи мач да бе приятелски.

Вече като треньор, по-лесно или по-трудно ви бе срещу ЦСКА?

– Двете позиции са много различни. Дълги години бях треньор и в националния отбор и на Добруджа. По-трудно е на пейката, отколкото в игрището. Но е несравнимо да си с Левски срещу ЦСКА и с Добруджа срещу ЦСКА. Разликата е огромна. След това 30 години бях на пейката и беше доста по-трудно.

На нас и читателите ни е любопитни да разберем, опитваха ли се да ви „крадат“ състезатели?

– Да, много често. Но след промените преминаването на състезатели стана по-регламентирано. Докато преди това най-доброто отиваше в Левски и ЦСКА, но казармата бе предимство за ЦСКА. Аз се колебаех, изкарах казармата си в Локомотив София и след двете години, сутринта бях при единия клуб, следобед в другия, за да ме агитират. Изборът направих за Левски, съвсем спонтанно, без да мога да дам обяснение, но така си остана. След 4-5 години обаче стана това, за което споменах. Аз не съм искал да премина в ЦСКА, нямаше такъв случай в онези години, ставаше въпрос за лични проблеми, но стана чудесия.

В един момент сте треньор в националния отбор. Имаше ли опити да ви влияят?

– Страхотен въпрос! Абсолютно бе решение на щаба. Гордея се с тези години, защото един път от Толбухин и после два пъти от Добрич, съм единствения българин, който е бил треньор извън София на този отбор. В началото бях поканен от Богдан Кючуков за световното първенство във Франция и за наша радост станахме трети, бях му помощник. Шест години по-късно ме избраха за старши треньор, 1992-а, квалификацията за Барселона. За жалост се класираха холандците, които бяха домакини на квалификацията и след това станаха олимпийски шампиони. След още 6 години бях отново поканен за световното първенство и се класирахме на много доброто седмо място. Нямаше как да отидем по-напред. Пред нас бяха Холандия, Русия, Сърбия, Куба, Италия и Бразилия. С това ми приключи кариерата с националния отбор. Бях поканен с няколко прекъсвания в Югославия, след това войната там ме изпрати в Португалия, после в Турция и завърших кариера с 4 години стаж в едно училище в Добрич. Сега вече се занимавам само с рисуване, като открих трета самостоятелна изложба, живопис, в град Генерал Тошево по повод 64 години откакто бе обявен за град.

Откъде тази страст?

– Няма да ми стигне времето да разкажа. Това е парадокс. След 49-годишно прекъсване рисувам отново. Бях на 5-6 години, когато започнах да рисувам. Това продължи до влизането ми в казармата на 19, когато оставих молива и четките и след това цял живот волейбол. Допреди 3 години, просто тази страст тлееше в мен и сега отново се събуди.

Имате ли скицирани волейболни мачове?

– Предстои, засега е само в съзнанието ми. Скоро ще направя, няма как. Въпреки разнообразието, което показвам – пейзажи, натюрморт, фигури, не съм стигнал до волейбола, но и това ще направя.

Какво ще пожелаете на читателите на cskavolley.com?

– Най-важното е да са живи и здрави, защото аз наскоро навърших 70 години. На феновете и от двете страни, както и да си поддържат отборите, да го правят в рамките на възпитаното и всичко да остане на терена. Защото без страст, няма красота в спорта, но за съжаление често се прекрачва границата. Да се радват на хубавата, прекрасна игра. И да спортуват, защото това е здраве.