Боян Радев: Футболът унищожава всички спортове

- Първите победи като юноша за мен бяха голямо нещо. След като минах юноши старша възраст влязох в националния отбор за мъже, бях на 18-19 години и много добре се справях. Много съм горд, че животът ми мина истински. Бях много всеотдаен в спорта, обичах борбата. На нея дължа всичко в живота. Ако не бях станал борец, щяхте да ме видите като научен работник, да се чудя какво да правя и как да се прибера вкъщи. Затова съм горд, че се отдадох изцяло на онова, което притежавам като мускули, сила, интелект. Живеех с борбата, няма ден, в който да съм пропуснал двуразова или триразова тренировка. Много тренирах, готвех се, бях всеотдаен. Исках да стана голям борец, вътрешно в себе си живеех с тази мисъл. След всеки един успех се връщах към началото, откъдето съм тръгнал, за да не го забравя, защото това е много важно. 

- Да, безкрайно съм горд. Фактически това ми е най-кристалното нещо в живота. Някой път като хвана ордена, се развълнувам. Орденът "Пиер дьо Кубертен" го имат само четирима човека спортисти - Емил Затопек, аз, един австрийски скиор и един италианец. От тях един е продаден на търг в Мюнхен за 498 хиляди евро. Фактически са останали три ордена във фамилии. Когато тук свиреше олимпийският химн за мен беше нещо уникално. Остава само да отида на Олимп да живея при боговете! Там са боговете на силата и боговете на акъла! Обаче няма места...

- Аз не се меря с никой в живота. Търсил съм онова, което съм искал и съм го постигнал благодарение на адски труд. Аз бях пълен аскет в кариерата си като спортист. Смятам, че няма друг спортист в България, който да е тренирал, колкото мен във всяко едно отношение, във всички спортове. Когато събота или неделя имах почивен ден, готвехме се за световно първенство и за олимпиада в "Дианабад", аз слагах две фланелки на кръста. До цирка имаше рейс, който заминава до "Златни мостове". Слизам там, отивам до Черни връх, после Бистрица и оттам с другия рейс до "Дианабад". Всяка събота и неделя правех тези походи. Сам си ходех. Отивам горе на "Алеко", пия два чая, спускам се с тичане до "Щастливеца" и Бистрица. 

- Абсолютно, бях като животно изоглавено, като силните бикове. Готвех се много жестоко за тази олимпиада и когато разпускаха отбора за 10-20 дни почивка, аз останах на Белмекен самичък и продължавах да си тренирам. Въобще не слизах, бях изолиран. Когато отидохме в Мексико, бяхме 40 дни там на подготовка, аз ходих да се боря с тежки, полутежки категории. Много хубаво владеех свободния стил. Който е борец, не може да дели борбата на две - свободна и класическа. Тогава не разрешаваха да участваш и на свободна и на класическа, трябваше да избереш един стил само.

- Всички бяха мои хора. Винаги седях до тези, които трябва да свалят килограми, защото не си ядат яденето, та си похапвах малко повече. Какво да правим? Апетитен бях!

- Абе, за тези ламарини ми надуха главата! Тогава ме смачкаха и го взеха "Форд Мустанга". Правил съм голяма реклама на американците!

- Когато министърът ме викна, ми показа един куп, в който много хора са си оправяли почерка с мен. Викам: "Добре, вземете го за службите зад граница. Там няма да дразни никого! Дайте ми един "Мерцедес"! В Политбюро всичките са с "Мерцедес" и не дразнят обществото и хората!" И те ми дадоха един хубав "Мерцедес".

- Да, направих. Това ми е първата сделка. След това не съм го правил. Картини никога не съм разменял, но с "Мерцедеса" така стана. 

- Единственият ми удар в колекционерството е, че никой българин не колекционираше тогава картини и имаше картини, колкото искаш и бяха по 100-200 лв. Златю Бояджиев, Майстора, Бенчо Обръшков... Освен това един бранш от художниците бяха ги смачкали заради западноевропейско мислене. Нямаха право да излагат картини, не им ги купуваха, стояха така. Най-големите художници работеха надомна работа. Бенчо Обрешков е бил банков чиновник, жена му работеше надомна работа. Васил Бараков изписваше букви. Златю Бояджиев ходи по панаирите да рисува декорите. Такива времена бяха! Чисто и просто времето е работело за мен!

- В комбина с мен са добре. Съхранявам ги добре, пазя ги, треперя им над тях, обичам ги. Това е моят живот - изкуството!

- О, не те ли подценяват, не можеш да извирееш никога, защото бездарниците са синджир. Не можеш да ги разкъсаш никога. Трябва да се правиш, че не разбираш и в същото време - бачкане. Българинът не признава нито якият човек, нито умният, единствено този, който е на власт в момента. Гледат кой е шеф и около него се въртят, тупат го по рамото, а той след това ходи да си оправя шиповете. Изгонили са го и вече е никой. Големите спортисти, личности, които притежаваме най-големите отличия - мечта за всеки един спортист като олимпийски златен медал, това е много голяма работа. Това е изключително нещо да стъпиш на върха, на Олимп и да ти свирят българския химн. Бил съм по каруците, по мините, когато ядях само мас с праз лук. Като се върнеш назад, не искаш да изпускаш мястото, на което си в момента. Няма грешка! Не се ли връщаш обаче назад мислено какъв си бил, да се правиш на парфюмерия между обикновените хора, бързо свършват тези спортисти. Въобще ги няма! Не е важно да се правиш на голям, важно е да те признават, че си голям! Има една поговорка за големите личности - "Искам да живея късо, но да ме помнят дълго!" Това е приказка на един римски император от моя край. 

- Аз съм общ работник и там, и тук. Все едно е. Не съм бил чиновник, нито съм седял на бюро. Не ме е интересувало нищо. Не се срамувам, мога да работя всякаква работа. 

- Това сме ние, българите. Няма смисъл да се изненадваме от всичко. Ще се оправим, има време. 

- Коментираха ме - кебапчета, пък изкуство. Има едно мнение в хората, че борците са прости хора. Ние не сме прости, ние сме полуинтелигентни, но сме истински. Ако си много интелигентен, не можеш да вирееш и правят по-голям майтап с теб. Обаче, когато си силен, те се съобразяват малко с нас. 

- В интерес на истината безкрайно благодаря на правителствата, които направиха така, че олимпийските шампиони да получават допълнително възнаграждение за онова, което са направили за България. Това е нормално, във всички държави дават, независимо, че в Българяи дават най-малко. Една Румъния дава двойно, колкото България, пък за Унгария да не говорим. 

- Няма спорт! Има само един - футболът. Друг спорт няма. Футболът унищожава всички спортове. Няма ли футболът една организация, значи няма нищо. Не ги интересуват олимпийски, световни шампиони, гледат някой футболист да вземат. Той си е прав да си иска парите - днес играе, утре не може да играе. И като остане и без пари, става още по-кофти. Ще бие само тъча, няма нужда да бие и дузпите. 

- Никога. Ще говоря за борбата, а не за други спортове. В нито един окръжен град няма два отбора по борба - класически и свободен стил. Сегашните момчета, които се борят, нямат равностойни партньори, с които да тренират и да се вижда къде са. Малко като кон с капаци кара напред, обаче не знае, че има и отстрани пътища. 

- Въобще няма конкуренция. Аз рядко ходя на борба. 

- Нали знаеш, има една поговорка - "Ситият на гладен не вярва". 

- Футболът е, само за футбол говорят! По телевизията от сутрин до вечер давате само футбол. Кога давате за борбата как тренират, как живеят борците? Няма такова нещо! Футболът ви интересува вас, всичките журналисти сте превъртели на тази тема. И трябва да се лекувате малко, защото това е болестно състояние. Вижте какви събия стават за двама футболисти, от които аз ще играя по-добре, но иначе големи пари се дават. А за борбата какво се прави? Нищо. Пловдив, Стара Загора, Бургас, Хасково, Димитровград, Перник - какви отбори имаха, супер борци. Имаше по седем души от категория, може да пуснеш и седмия, може да пуснеш и първия. Сега какво ще избереш? Сега са отишли в Армения. Ще ходят с арменците борци ще правят? Арменецът го знаеш, интересуват го само мангизите и златото. Той не обича да се напъва. Там има няколко момчета - арменци, които много хубаво се борят. 

- В ските не съм специалист, но карам от дете, с бъчвите навремето. Обичах ските много, карах, но нямах качества за скиор, а и навремето нямаше ски, автомати, обувки, щеки, очила. Трябва да имаш един микробус с машини вътре, с работници, за да ти подготвят ските за едно каране - кантове-мантове, всичко.

- Моята внучка е член на Политбюро вкъщи. Много я обичам. Има моите качества за тренировка, непрекъснато тренира. Всеки ден живее с това. Психически е много устойчива. Викам: "Сега ще внимаваш, като се спускаш, няма да се притесняваш!" А тя ми казва: "Деди, сега се спускам, взимам си купата и медала, и никакви интервюта няма да давам!" Това преди две години ми го разправя. Тя е изключителна. Стефка Костадинова й е кръстница. Викам: "Трябва да следваш примера на Стефка!" Тя е една легенда в българския спорт и изпитвам голямо уважение към нея и към Ваня Гешева - единствената спортистка, която взима три медала на една олимпиада - златен, сребърен и бронзов. Изключителна личност! Стефка я глезим всички, но ще почнем вече по друг начин да се изказваме за нея. Ще й вдигнем мерника! (смее се) С обич и любов към нея! Обичаме, Стефчето! Тя е добра, но е поизносена малко - в големия спорт, след това обича да седи на бюро. Докато аз на бюро не сядам никога. Както и Боби Михайлов - те двамата най-много обичат да има голямо бюро, а са и големи шампиони.

- Те стават най-добре, но не им се дават пари за картини. Искат все навън да ги гепят. Все ниско, тънко. А тънко в изкуството е много рядко нещо. Трябва да използваш даден момент. Както аз около 40 години нямах отношение към изкуството въобще. Единствено Богомил Райнов бе един от колекционерите, след това Светлин Русев и аз. За мен колекционерството е друга материя. Едно е да го хванеш зад врата и да го преметнеш, друго е със семейството да говориш, ако решат да продадат картината. Много е трудно. Горд съм, че моят братовчед Иван Вукадинов стои плътно зад мен. Светлин също се отнася на ниво към мен. Но и да не го правят, все пак, когато картините са в мен, това е друга работа. Каквото искат да си говорят, аз като имам Бенчо Обрешков - 50-60 картини, Златю - толкова...нека си говорят, каквото искат за мен. 

- А, никога. Когато ги гледам, винаги съм с блейзер, седя официално, даже някой път не си свалям и бомбето или каскета. Това е уважение към художника. А художниците са много добри хора. И те живеят с мисълта "един ден да стана много голям". Един ден!  Докато ние, спортистите - днес си як, на другия ден си шампион...Вива! Дайте ми апартамент, дайте ми това, дайте ми онова...После те много трудно се признават помежду си, както и спортистите не се признават. Борбата е много голяма - кой какво рисува, какво прави, както и при борците - кой какъв шампион е. Всеки иска да стане като него, но е трудно.

- И фототапети. Чувах какво говорят: "Абе, този борец освен от кебапчета, какво разбира? Какви картини разбира?" Подценяваха ме и това е много важно. Имал съм само мускули и нищо друго. 

- Нищо не искам. Искам да поживея още малко, да довърша някои неща. Най-важното е семейството ми да е живо и здраво, малката да стане голяма скиорка. Сега имам още една внучка и тя е много нахакана, много здрава - на годинка и половина е, казва се Мария. Най-голямото ми богатство е като ми дойдат внучките и започнат да ме прегръщат. Това е любов, която с нищо не може да бъде описана. Даже не може да я разкажеш. Самият ти не знаеш как да постъпиш с едно такова детенце. Прегръща те, обича те и ти се пръскаш по шевовете.

- Приживе не искам нито музей, нито нищо. Независимо, че съм си направил няколко скулптури от най-големите скулптури на България Величко Минеков, Павел Койчев и Георги Чапкънов. Имам страхотни бюстове. Те са шедьоври, не че мен са ме правили.

- В музей - не. Ако имам музей, ще ме удушат. По-хубаво като ме няма, каквото искат, това да правят. Да е жив и здрав българският народ, желая му успех, здраве и да не си завиждат. Много си завиждат - той не те познава и ти дава характеристика кой си, смята ти какво имаш, как го имаш, от къде. Крайно време е българинът малко да се промени - да е по-човечен, да уважава хората. Не можеш цял живот на мускули да караш, трябва да изключваш от скорост, ама не в нанадолното, а в баира.