Николай Михайлов: Идването ми в Левски е „завръщане в бъдещето“

Вратарят Николай Михайлов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Наскоро една от най-атрактивните фигури на последните 10 години в нашия футбол се завърна в Левски. За една година той игра за юношеския, младежкия и първия отбор на България. Беше най-обещаващият млад играч на футбола ни, който изигра едва 12 мача за родния си клуб. Една грешка го изпрати в отбор, обичан по целия свят. Голямата му звезда изгря на холандска земя. Въпреки че не игра в някой от грандовете, стана шампион с Твенте. За три сезона натрупа 88 мача за отбора и през 2011-а заслужи приза футболист №1 на България. Италия, Турция, Кипър бяха следващите дестинации на Михайлов, но успехите от Твенте останаха в историята. В опит да възкръсне за голям футбол той се завърна в родния си клуб Левски, който страда най-вече от криза на неговия пост.

- Ники, добре дошъл в „Код Спорт“ и отново в играта! Връщаш ли си формата? Как виждаш твоята кариера за в бъдеще? 

- От две седмици работим доста усърдно. Направихме програма с докторите на Левски и с кондиционния треньор. Засега всичко върви по план, даже изпреварваме графика. Има още десетина дни до края на първенството. Като останалите излязат в почивка, аз си продължавам по програмата. Уговорката с ръководството и с треньора е на 8 януари да бъда в максимално добра кондиция, за да мога да направя подготовка. В последните две-три години винаги подписвах късно и през лятото, и през зимата. Наистина тялото ми има нужда от това нещо. За момента всичко върви много добре.

- На 30 години вратар може да се каже, че всичко е пред теб все още. По света, а вече и у нас, над 40-годишни вратари са под рамката…

- Наистина съм в една добра възраст. Доста неща ми се случиха през тези 12 години, в които бях в чужбина. Както много хубави моменти, така и естествено лоши. Взех си поуките от много неща. Промених си мисленето и това е нормално, защото все пак съм на 30 години. Със сигурност в момента изцяло съм се концентрирал върху това да направя един добър полусезон до лятото. След това да видим къде сме, как сме, постигнали ли сме целите, както аз за себе си, така и клубът. И вече ще преценяваме какво правим нататък. Наистина имам доста голяма амбиция и хъс. Липсваше ми да тренирам, да съм в отборна обстановка и да се готвя за нещо през последните пет-шест месеца. В случая съм много щастлив и благодаря на ръководството на Левски за поканата. Оттук нататък всичко зависи само от мен. Каквото трябва да правя, го правя. Надявам се всичко да се развие добре и 2019 година да донесе много късмет и успех на отбора.

- Беше един от най-перспективните млади вратари в Европа – имаше ли по-различни планове за кариерата си, когато те обявиха за вратар номер 1 в холандското първенство? Очакваше ли да попаднеш в някой друг гранд?

- Ако трябва да съм честен, като върна времето назад, съм щастлив от това, което съм постигнал. Вярно е, че с мениджъра ми имахме други виждания. Няма какво да си говорим глупости и да кажа, че така съм мислил, че ще се случат нещата и ще отида в Турция или в Италия и т.н. Наистина на няколко пъти бях близо до трансфер в така мечтаната за мен Англия, в случая Премиър лийг. Три пъти пропадаше трансферът в последния момент. Два пъти заради Твенте и веднъж, защото изгониха треньора. Имаше оферта черно на бяло на масата и трябваше да изчакам мача, за да мина медицински прегледи на сутринта, но паднаха 0:5 вкъщи и изгониха треньора. Три пъти тръгвам и три пъти не се случва. В годините разбрах, че всичко е съдба за мен в този живот. Явно така е трябвало да стане. Може да се случи, може и да не се случи. Не съжалявам за нищо. Правил съм много грешки, които осъзнавам в момента. Със сигурност, ако бях на този акъл тогава, нямаше да подходя в много от случаите така, но бях едно дете. На 22-23 години отиваш в Холандия, печелиш всичко в рамките на два сезона, идват да те гледат отбори като Милан, Манчестър Сити… Лъчо Танев е свидетел на всичко това. В даден момент тъкмо да направим крачката, но не се случиха нещата. Имах още една година договор, но вече си бях наумил, че няма да остана в Холандия. И тогава направихме голямата грешка, която всеки я знае и отидохме във Верона. Без да си проверим нещата, без да знаем за какво става въпрос. Отидох и в един момент разбрах, че вратарят е капитан на отбора и легенда на клуба. Бразилец, който е много добър вратар. Станахме приятели тогава, но реално за мен нещата не се случиха. Естествено бях малък – скарах се с треньора, със спортния директор, общо взето с всички се скарах, защото не бях щастлив. Това ми изигра лоша шега. Една година реално без футбол, пуснаха ме само в някакъв мач за купата от кумова срама. После се контузих, шест месеца бях аут след Нова година. Дойде лятото, там нямах перспектива. Стана 31 август, за четвърти пореден път трябваше да тръгвам за Англия, но пак пропадна трансфера и в рамките на 24 часа трябваше да си намеря отбор. И трите оферти бяха от три турски клуба. Избрах този с най-добрите финансови параметри, но пък после клубът взе че фалира. Като тръгнеш да догонваш нещо, вече не можем да направиш правилните решения. Но аз съм бил част от тези решения. Нито мога да обвиня някого, нито нищо. Аз съм си виновен сам. Минало-забравено! Постигнах доста неща, за които съм щастлив. Оттук нататък ще видим Господ какво ми е начертал.

30

 

- Родният Левски може ли да се приеме сега като „завръщане в бъдещето“?

- За мен лично, да. След толкова много години в главата ми никога не е било, че ще се върна в Левски, пък после пак да се продавам. Винаги съм си мислил, че в даден момент ще се върна в Левски, но се оказа доста рано – на 30 години. Разбрали сме се с ръководството да си помогнем взаимно. Надявам се да бъде така и като дойде лятото ще коментираме. Да съм жив и здрав, със сигурност ще имам опции да изляза пак в чужбина, но вече кога и как ще се случи не можем да знаем. Пожелавам си само да съм жив и здрав, оттам насетне всичко е в моите ръце.

- В момента Левски обяви невиждани проблеми с вратарите, които направиха наистина много грешки. Вярваш ли, че ако не беше тази ситуация щеше да получиш покана да се завърнеш?

- Ако трябва да гледаме реално на нещата, получавам вече трета покана от Левски. Не мога да върна времето назад, за да кажа кои вратари са били тогава. Беше още по времето на г-н Тонев и Георги Иванов-Гонзо, с когото сме играли заедно. Още тогава бяхме коментирали едно лято да се връщам, но не знам какво стана. Миналата година пак говорихме, това лято също с г-н Русев. Но беше началото на лятото, аз още разтрогвах договора ми с Омония, имаше чисто документални неща, които не бяха ясни и трябваше да изчакаме, но те нямаха време заради предварителните кръгове на Лига Европа. Така е трябвало да стане. Имал съм покани, коментирали сме неща. Аз съм юноша на Левски и какво по-хубаво от това да се върна в родния клуб с тези фенове и да се опитаме да направим нещо. Всички знаем, че ще е трудно, няма какво да се залъгваме. Задават се въпроси за шампиони, за точки, за разлики и т.н. Виждате, че дори хегемонът Лудогорец трудно взима последните си мачове. И те ще губят точки, и ЦСКА също. Нормално е срещу Левски, ЦСКА и Лудогорец всички отбори да се мобилизират и да дават най-доброто. Със сигурност ще се губят точки, а вече какво ще стане в края на първенството, никой не знае. Но след като седем години поред са шампиони, значи има за какво. Трябва да направим така, че да го затрудним максимално и да успеем към края на април да сме много близо до тях и да ги бутнем от върха. Това е реалното нещо лично за мен.

- Именно една твоя детинска грешка те прогони от родния клуб преди 12 години, но реално след това ти стана звезда. Колко често се връщаш към мача с Вердер?

- Благодарен съм, че в България изиграх 10-15 мача. Започнах много добре в Лига Европа с Оксер и т.н. Бях едно 16-годишно дете, което дебютира в този турнир. За Шампионска лига не бях готов и това е самата истина. Бях си дечко, имах различни приоритети тогава. Всички знаем, че футболът не беше един от тях. На 18 години няма нормален човек, дори баща ми, дядо ми или който и да е друг да ми обясни нещо и аз да го направя по същия начин. Аз съм бил едно дете. В случая за тази грешка имаше подценяване на ситуацията, мокър терен. Случват се стотици такива грешки на вратари, които взимат по 10-15 млн. паунда на година на финали на световни първенства или на Шампионска лига. Това няма какво да го коментираме, грешката си е грешка. Поел съм си отговорността тогава. Просто всичко, което се случи след самата грешка бе малко в повече и то беше заради фамилията. Но както и да е, аз съм свикнал с това нещо и го приемам.

30

 

- А как го преодоля?

- Вечерта като се прибрах беше или си връзваш шортите и почваш да тренираш, или край. Да, имаш някакъв талант, но си много далеч от истината. Или се отказвам – спокойствие, движа си нещо ляво-дясно, спирам с футбола. Реших да натисна, шест месеца тренирах много усърдно. Бях във Фиорентина на проби, дадоха ми договор. Заминах на една къса почивка и два дни по-късно баща ми ми звънна, че имам оферта и от Ливърпул. Те така купиха петима 18-годишни вратари, от които трима след това продадоха за между 1 и 3 млн. евро в различни отбори. Аз бях един от тях. Честно казано преодолях грешката след точно три години. Трябваше да се изправя в Шампионска лига именно срещу Вердер (Бремен). Бяха много безсънни нощи. Отидох при Стив Макларън и му казах, че няма да играя. В този момент съм най-добрият вратар в Холандия, в перфектна форма, играх с Интер, хванах дузпа на Тотнъм. Пазя си със самочувствие, но идва мачът с Вердер. Три дни преди срещата не мога да хвана една топка, не мога да спя, не мога да се храня, защото това ми беше шок от дете. И то не толкова от грешката, а от всичко, което се случи. Тогава германците бяха изкарали тази грешка в медиите. Но Стив ми каза: „Знам за какво ми говориш. Не ме интересува – ако искаш тренирай, ако искаш недей, но във вторник вечерта ти ще пазиш.“ Това беше в неделя и аз изпаднах в шок. Тръгваме за мача, падна ми кръвното, става ми лошо. Излязох на терена да загрявам, а публиката не е ли зад теб, нищо няма как да се случи. 40 хиляди на стадиона ръкопляскат. Те също знаеха тази моя емоция, наистина ми беше много тежко. Като ги видях в тунела настръхнах, но излязох и направих добър мач. Мисля, че свършихме хикс и после ги бихме като гости. Станах играч на мача, отстранихме ги и минахме в следващата фаза на Лига Европа. Преодолях го с много работа в тези три години и естествено с късмет и шанс в самия мач.

- Имаш ли сега някакво притеснение от „сините“ фенове?

- Не, и тогава нямах притеснение спрямо тях. Тяхното настроение към мен беше породено не от това, което беше на терена, а от онова, което беше извън него. След 12 години го разбирам – коли, момичета, дискотеки… С една дума – леке! Точно и ясно! Знам го, приел съм го и съм се променил. 12 години по-късно след всички неща, които съм направил и съм играл в чужбина в различни отбори, нямам притеснение как ще ме приемат. Аз съм юноша на клуба, а и не само аз, а цялото ми семейство. Казах го и когато подписах – единствено искам да ми се даде равен шанс с всички останали. Всички са правили грешки, аз съм направил една. Сега също ще правя най-вероятно. Просто искам шанс и ще направя всичко възможно на терена. Ако всичко е супер и се развие добре, окей. Ако не – лятото сядаме и говорим. Във футбола е така – нещата може и да се случат, може и да не се случат. Искрено се надявам да станат, защото за мен всичко е съдба. Щом сега съм се върнал в Левски, значи е имало защо.

30

 

- Фамилията Михайлови повече плюсове или повече минуси стоварва върху теб?

- В България са предимно минуси. В чужбина никой не я коментира. Там отиваш, тренираш, играеш. Ако си добър – пазиш, а ако не – си на резервната скамейка. Никой не го интересува кой е баща ти, чичо ти, дядо ти… Докато в България по-скоро са минуси, защото винаги си наблюдаван под лупа. Чакат от теб всеки мач да си „Спайдърмен“ и да си играч на мача, но това теоретично няма как да се случи. Щом толкова големи вратари правя такива неща на най-големите форуми какво да кажем за нас, които играем средноевропейски футбол? Няма какво да го коментираме, виждаме го всяка седмица.

- Баща ти е президент на Българския футболен съюз – говориш ли с него за злободневните теми в най-популярния спорт?

- Честно казано, не. Като се видим си говорим за неща по-скоро от живота, за мен, за общи неща, които правим… Да седнем да си говорим за съдии, картони и наказания – не, със сигурност! Има си хора, които са компетентни. Аз съм футболист, а не ръководител. А и на него да му давам акъл на 55 години - малко е несериозно!

- Как се е променил българският футбол за тези 12 години?

- Първенството откъм организация, телевизии и т.н. е по-добре, откъм качество на футбола – по-ниско, а откъм качество на българските футболисти – катастрофа. 90% са чужденци, което за мен е много странно, но всеки президент си има някакви виждания как да му изглежда отборът и докато носи резултати, нищо не може да се каже. Но за мен лично прекалено малко българи играят, особено във водещите отбори. Като бях в Левски, тогава,бяха феноменални български футболисти. Тя бяха цялото ядро, имаше четирима-петима чужденци от топ качество и виждате какви резултати имаше. Сега са предимно чужденци и трима-четирима българи в основната група. А юношите не ги броим, които са шест-седем и циркулират в отборите. Говорим, че се развива някакъв детско-юношески футбол, което е пълна пародия. Това е моето виждане отдалече, защото все пак с Левски съм тренирал пет пъти. Няма как да усетя настроение, атмосфера, пък камо ли да видя другите отбори. Доскоро не съм и гледал чак толкова много мачове, единствено на Левски, ако играят с по-водещите отбори. Наистина хората се опитват да правят нещо – слагат осветление, оправят тревните настилки. Но футбол се прави с много пари, а в България ги няма. Това е истината.

- Има ли интрига в българското първенство или както казва Гриша Ганчев „по-интересно е боричкането за второто място между Левски и ЦСКА“? Защо е тази хегемония на Лудогорец?

- Защото братя Домусчиеви са направили една перфектна организация. Това е реалността. Съгласен съм с мнението на г-н Ганчев. В случая за последните седем години няма как да кажем нещо различно при положение, че реално интригата е само за второ и трето място. Вече кой как се нарежда отзад няма чак такова значение. Стадион, база, треньори, футболисти, скаути, колко и за какви суми продават… Лудогорец е седем поредни години шампион, а Левски и ЦСКА за тези седем години колко футболисти продадоха и за колко пари? Още помня десният бек Кайсара, който отиде в Шалке, а после и в Турция. За мен политиката на Лудогорец е абсолютно правилна и за пореден път пак всичко опира до пари. На всеки клуб, ако дадеш такъв бюджет и правилните хора да го ръководят, а и да направят такива структури, със сигурност футболът в България ще се вдигне с 40-50%. Това е гарантирано.

- Напрежението за баща ти се увеличава сега. Знаем, че той не може да гледа твои мачове. Ти му даде малка почивка, но сега се започва отново…

- Така или иначе никога не е можел да гледа мои мачове. През цялото време, в което бях в чужбина, само един път беше на мой мач с Интер. Беше си счупил костицата от удряне на седалки. Разбираемо е, сигурно и аз ако един ден имам син, живот и здраве, ще ми е притеснено, но може би не чак толкова. Вече съм тук и иска, не иска, ще трябва да си пуска репортажите и да гледа.

- Какво се случва с българската вратарска школа? Вратарите на ЦСКА, Левски, Ботев, Лудогорец са чуждестранни футболисти. Защо изчезнаха българските вратари?

- Не мога да кажа, това наистина е хубав въпрос. Като се замисля в чужбина поизлязохме четирима-петима вратари да играем европейски футбол. Моите колеги Владо Стоянов, Божката Митрев, Пламен Илиев още е в Румъния… За друг не мога да се сетя. Четирима вратари за последните 15 години. А поколението на Митко Иванков, Гошо Петков и т.н. не го коментираме. Митко отиде в Турция, а Гошо за един сезон в Кипър. Не знам, едно време наистина имаше доста голяма конкуренция. Явно някъде има проблем. Аз лично се сещам за няколко много добри специалисти – треньори на вратарите. И от по-старото поколение и по-нови неща, които се вкарват в момента и има голяма перспектива пред тях. Но явно има нещо сбъркано и то е по самите школи според мен. Иначе има доста вратарчета, на „Герена“ има пет-шест. Тренира се, работи се, но някъде нещо има сбъркано. На ЦСКА им пази чужденец, в Левски единият е чужденец. След злощастната контузия на Владо Лудогорец купи двама чужденци, а не един. Значи има проблем. Защо не се вземат българи, които да попълнят нещата? На Берое е чужденец, на Ботев също… Страшно е направо! По-голям процент от вратарите в България са чужденци. Представете си за какво говорим.

 

30

 

- Пропуснахме да те попитаме какво те впечатли в Ливърпул, един от колосите във футбола?

- Скромността на огромните футболисти. Оттук си тръгнах като някаква мислеща се звезда, защото не бях. Отварям за първи път вратата на съблекалнята и първият човек, който виждам срещу мен е Стивън Джерард. Седи леко оклюмал и пие кафе. Погледна ме и директно ми каза името. Беше запознат кой идва, защо идва и т.н. Стана, запозна се с мен на име. Каза, че се казва Стивън, все едно не бях го виждал. Хвана ме за ръката буквално все едно съм някаква ученичка и ме разходи из цялата клубна база – през домакина, дрехи, кой номер обувки нося, запозна ме с готвача… Минахме през цялата база и ме закара при старши треньора Рафа Бенитес. Наистина уникално чувство! Дете, току-що навършило 18 години излиза от българската действителност и отива да тренира с Джерард, Торес и компания. Отидохме на подготовка в Швейцария, след това бяхме в Китай. Върнах се и тъкмо гледах апартаменти къде да се установя. Спортният директор Едуардо ми даде документите за виза и те ми отказаха, защото нямах 75% мачове за националния отбор, тъй като тогава България не беше в Европейския съюз. От Левски като тръгнах имах две опции – Фиорентина, защото бях на проби и Ливърпул, защото купуват на килограм пет човека и очакват един да продадат, за да си избият парите. А вече от Ливърпул като тръгнаха да ме пускат под наем, защото не искаха да ме продават, седем отбора бяха готови да ме вземат веднага за една година и да ми плащат цялата заплата, само и само да ме развиват. Бяха от различни държави, но избрахме Холандия, защото знам, че се работи правилно с деца, а и като цяло с млади футболисти. Треньорът на вратарите на Твенте Тео Снелдерс, който още е там, е легенда на шотландския футбол. Този човек първата година и половина тотално ми спря тока. Бяхме на базата сутрин от 8:30 до 17:30. Горе-долу си бях като на цял работен ден, по три тренировки. След третото занимание нямах сила да натисна душа с ръка и го правех с глава. На шестия месец бях готов да се отказвам от футбола, но нямаше как да го направя, защото най-малкото щях да разочаровам баща ми и дядо ми, а за мен това е повече от всичко останало. Хората гледат финалните неща, които се случват, но през какво минах първата година и половина никой не знае.

- Липсва ли ти националният отбор на България? За една година игра за юношите, за младежите и в мъжкия отбор…

- Да, „Голям шлем“ направих. Гордост и чест е да бъдеш повикан в националния отбор. Отделно с повечето играчи сме израснали от юношеските години – Ивелин Попов, Бодуров, Манолев, Божинката… Израснали сме с тези момчета. От нищото сме тръгнали с Ивелин, на 15 години сме ходили с рейс примерно да играем в Ловеч. Сега 15 години по-късно той е в Русия, направил е кариера и в националния отбор. Наистина е много хубаво, близки сме и настроението е уникално. По-хубаво от това да играеш за България няма. Естествено, че ми липсва, но няма как да бъде другояче при положение, че нямам отбор или не съм във форма, защото не ми е там мястото. Ако вляза във форма и започна да играя естествено, че винаги ще бъда готов да помогна с каквото мога.

- Как приемаш факта, че Георги Петков на 42 години е вратарят на България? Има и виц, че 42-годишният Петков пази, защото 56-годишният Боби Михайлов го боли коляното…

- За Гошо само моите уважения. Бил съм още дете, когато той е играел. Но и не трябва да забравяме при какви обстоятелства Гошо играе. Връщам се назад, когато бяхме в основата аз, Владо, Пламен и Божката. Четиримата се въртяхме в квалификациите в последните шест-седем години. Знаете за контузията на Владо. Пожелавам му възможно най-скорошно възстановяване, защото ми се случи пред очите. Като си спомня, ми става ужасно! Пожелавам му скоро да се върне на зеления килим – там, където му е мястото. Аз на няколко пъти се контузвах и бях без отбор. Пламен сега беше контузен. Има един-два важни мача и естествено взимаш опитен човек. Но пак стигаме до това колко вратари имаме в българското първенство, които можеш да викнеш и да разчиташ на тях. През времето бяха викани няколко, но за да разчиташ накрая на Гошо, означава, че той е показал повече от другите на 42 години, за което само чест и уважение.

- В мобилното царство, което властва днес, особено от по-старото поколение, не могат да приемат, че светските новини са все повече част от футбола. В България ти, Валери Божинов и Благой Георгиев сте в топ 3 – как ще го коментираш?

- Мобилното царство от Инстаграм, Фейсбук и компания не е от вчера или от онзи ден. Просто такъв стана животът. Живеем в такива години всеки се пренастройва спрямо времето, в което живее. А това, че в България се коментират главно нашите имена, ние сме позволили да бъде така с постъпките си назад в годините. Да се върнем и аз, и Валери, и Благо 15 години назад през нещата, които сме минали. Ние сме го позволили. На моменти фокусът излиза извън терена, което не е окей за нас. За Благо не мога да коментирам, но аз и Валери със сигурност сме го разбрали. С Валери сме близки приятели, чуваме се почти всеки ден. Със сигурност сме го разбрали и сме си взели поуките, докато с Благо нямам дълги години комуникация.

30

 

- На 30 години имаш още доста време за футбол, но все пак замислял ли си се какво ще правиш след края на твоята кариера?

- Честно казано не съм мислил какво точно аз ще правя след като свърша, но вече съм направил три-четири неща. Два по-малки бизнеса, два по-големи, които вече работят. Кой върви по-добре, кой не чак толкова… Циркулират някакви неща и си действат, но с какво точно аз ще се занимавам като свърша с футбола, не съм се замислял. Но със сигурност няма да бъда треньор. С тези стотици хиляди лицензи в България, които всеки трети си ги изкарва, малко ми идва в повече. Това го казвам на 30. Естествено след 10 години може да е нещо друго, но някак си не се виждам като треньор.

- Да разбираме ли, че е такова мнението ти и за президент на БФС от това, което виждаш около баща ти?

- Като знам какво му е на него всеки ден… Наистина е много рано да коментирам тези неща. Но той има много неща на главата. Много тежък пост особено в нашата българска действителност и с този футбол. В която и друга държава да е, извън Балканския полуостров, със сигурност живеят много по-спокойно. Но той си го е избрал и като се е хванал на хорото, трябва да си го играе докрай.

- Най-важното, което научи за тези 12 години в чужбина?

- Трябва да бъдеш здраво стъпил на земята, да уважаваш всички, да не си правиш шеги с работата най-вече, защото като те завърти колелото веднъж наобратно много трудно можеш да го завъртиш пак в правилната посока. За мен Господ дава шансове няколко пъти в живота. Ако ползотворно не ги вземеш в ръце, в един ден просто те зачерква, забравя те и приключваш!

- Кой е мачът, който никога няма да забравиш?

- Трите ми мача с Вердер (Бремен). Толкова различни емоции изпитах в рамките на три години – пред умиране до някаква свръх емоция, в която не мога да спя и преди, и след мач. Да знам, че моята приказка в Левски приключи заради една грешка и три години по-късно аз я надживях, но в чужбина, наистина беше голямо удовлетворение. От сърцето ми падна огромен камък, че точно срещу тях успях да се справя психически, да ги отстраним и да продължим напред в Лига Европа. Беше истинско чудо, че въобще оживях в тези три мача!

- В личен план чувстваш ли се по-стабилен сега?

- Със сигурност съм правил много грешки в миналото. Естествено пак го отдавам на възрастта. Особено последните три-четири години не коментирам и не говоря за нещата в личен план. Преди всеки се бъркаше, а и аз съм си коментирал, което е абсолютна глупост. Наистина личните неща са си лични. Човек трябва да бъде щастлив като се прибере вкъщи. Да седна и да обяснявам пред половин България какво става и що става е малко несериозно. Но тогава не съм го разбирал. Чувствам се стабилен, щастлив и най-важното е, че всички хора около мен, които аз обичам, към днешна дата са окей и се грижим един за друг.

Следвай ни: