Николай Петров даде интервю за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Като треньор той изведе Стефка Костадинова до десетки върхове в атлетиката. Безспорно най-специалните сред тях са световният рекорд от 209 см от 1987 година, който е неподобрен и до днес, както и олимпийската титла от Игрите в Атланта през 1996 година. И до днес това е един от най-силните тандеми в царицата на спортовете.
- Здравей, Ники! Напоследък сякаш избягваш светлината на прожекторите, но се наложи да се появиш на представянето на фотоалбума на Стефка Костадинова – „Да прескочиш света“ за вашия тандем. Тогава усети ли, че имаше много голям интерес към теб от медиите?
- Да, усети се някакъв интерес, но може би бе предизвикан от факта, че доста дълго време не съм се появявал в публичното пространство, не съм се явявал пред камера. Вероятно и степента ми на вълнение предизвика реакция.
- От факта, че нямаш личен архив, разбрахме, че не обичаш да живееш с миналото, но трябва да те върнем в тази посока. Как се роди един от най-големите тандеми в световната история на атлетиката – Николай Петров – Стефка Костадинова?
- Бих казал, малко на шега. Звучи несериозно, защото нещата се развиха доста сериозно след това, но казвам, че е на шега, тъй като се прехвърлих задочно във ВИФ и започнах работа като помощник на Еньо
Петров в спортното училище. По това време той беше неин треньор, както и мой първи треньор. Като негов помощник се налагаше от време на време да помагам, да следя някои тренировки на Стефка. Така след една нейна травма и доста продължително време за лечение, се получи един срив между тях. И от майтап – нещата станаха сериозни. Това беше началото. И двамата бяхме млади и зелени. Тя беше 17-годишна ученичка в десети клас, а аз току що прехвърлил се от редовно в задочно обучение и
започнал работа с двугодишен стаж. До това време имах група от десетина човека, занимаващи се с висок скок и тя се присъедини към тях.
- Вярно ли е, че на световното първенство в Рим през 1987 година по време на квалификациите на Стефка ѝ се схваща вратът и това много те е притеснило. Повече си бил разтревожен контузията да не спре Стефка, а не амбициран за световен рекорд?
- Наистина беше така. На един от опитите при приземяването тя засегна леко врата, но болката я усети след самата квалификация. Навремето се ползвахме от услугите на един чакръкчия – бай Георги от Долни Виден, който вече не е между живите, лека му памет. В онези години много ни помагаше, също и по време на тренировки и лагери. Той беше част от екипа в Рим. Наложи се да прибегнем до неговите услуги. Мисля, че човекът се справи добре, но притеснението остана. Може би е усещала някаква лека болка, но самото състезание я принуди да я забрави.
- Вярно ли е, че по време на самото състезание дотолкова е била концентрирана за опита, който ѝ донесе световния рекорд, че дори не е разбрала, че секунди по-рано Бен Джонсън постави световен рекорд на
100 м?
- Точно така. Може би и тя е споделяла с вас, може би сте го чували и от мен. Самото състезание да един етап се развиваше фантастично за Стефка, но същевременно и Тамара Бикова преодоляваше височините от първия опит. Точно в този момент се провеждаше и финалът на мъжете на 100 м. Тя не разбра какво направи, не изрази никаква емоция в този момент. Просто се беше абстрахирала от абсолютно всичко. Преодоля 204 см от третия опит, но това ѝ позволи да продължи състезанието и за момента беше на втора позиция. Затова казвам, че на това състезание тя успя да преодолее себе си на три пъти. Поведе с 206 см и съответно 209 см, което я направи и рекордьорка – световен рекорд със световна титла. Състезанието свърши и каза: „Чух, че има някакви аплодисменти, но не разбрах за какво са.“ Тя научи какво се бе случило доста по-късно.
- Доколко треньорът може да влияе на състезател по време на дадена надпревара?
- Много малко, но понякога от значение. Когато състезателят е подготвен, психически е устойчив и работата е свършена предварително, треньорът има много малко влияние. Но има и моменти, в които наистина може да помогне. Пример за това е олимпиадата в Сеул. Тогава за първи път обърнаха скочището не от коридорите по дъгата, а от тревата към коридорите. Между тартана и тревата имаше 20 см бетонен бордюр. За зла наша съдба самият белег падаше точно върху този бетон. Трябваше да се
вземе решение какво да се направи. Тя стъпваше малко по-напред. Стъпваше от тартана, подходът, летящият старт бяха в тревата и започваше бягането от тартана. Набираше невероятно голяма височина без никаква хоризонтална скорост. Именно в онзи момент, ако имах някакъв шанс да бъда до нея, само с една дума – "тръгни от тревата", нещата щяха да бъдат съвсем по друг начин. Може би има и един друг момент в самото състезание. Но за мен това е първата причина да загуби там. Луиза Ритер я победи, но не бих казал, че беше по-добрата в този момент. Има и един факт – състезанието прекъсна на 201 см и
награждаваха Йорданка Донкова като шампионка на олимпийските игри в Сеул. По време на това награждаване състезанието спря, имаше и химн. Тя каза: „Имах чувството, че този химн беше и за мен.“ Може би чисто в психологически аспект, в емоционална посока загуби малко концентрация, може би малко изпусна самото състезание. Въпреки първата причина – самия разбег, смятам, че ако концентрацията беше запазена, може би пак щеше да се получи. В случая – всяко зло за добро. Продължихме нататък.
- Накъде върви световната лека атлетика? Не става ли все по-голяма
сянката на допинга?
- Да, може би има сянка. Има дисциплини, които продължават да се развиват и то със сравнително добра скорост, получават се много хубави резултати. Има и дисциплини, които изостават. Темата "допинг" вече е
една политика. Един спортист на толкова високо ниво не може да бъде на постоянно ниво без помощни средства – позволени и разрешени. В даден момент Световната антидопингова агенция се намесва и казва – това може, това не може. Както е и случаят с Габриела Петрова. Един милдронат до днес може, а утре не може. Каква е презумпцията? Да предпазим здравето на състезателите и да не повлияем на резултата.
Затова се забраняват препаратите. Но с много от препаратите, които забраняваме, даже нарушаваме здравето на състезателя. Не може да се лекуваш, не може да участваш, ако си се лекувал с еди какво си… Ще дам пример – един аспирин също повлиява върху спортния резултат и ако утре Антидопинговата агенция реши, може и него да го сложи в графа „забранени препарати“. Много се спекулира с това нещо. Наистина спортът трябва да бъде „изчистен“, но има двоен аршин. Някои са преследвани жестоко, а други са с по-свободен статут. От доста отдавна не съм в средите на атлетиката и малко съм се откъснал от нещата, но от това, което чувам и виждам…
- Наемаш ли се с една прогноза – докога ще „живее“ рекордът на Стефка?
- Много е трудно да направя генерална прогноза. В близките две-три години не виждам как ще бъде подобрен. Следях олимпийските игри в Рио, присъствах на европейското първенство в Белград тази зима. Видях, че няма този потенциал за световен рекорд.
- Плюсовете и минусите за отношенията треньор – състезател и съпруг – съпруга?
- Първият плюс е 24-часов контрол, а първият минус – пак 24 часа заедно, може би става пренасищане. Този контакт започва да тежи в един момент. Опитвахме се нещата от стадиона да не се пренасят вкъщи и в семейството и обратно, но то е неизбежно.
- Кой от двама ви по-лесно понасяше загубите, макар и рядко да ви се случваха?
- И за двамата не е било леко. Започват да се въртят в главата едни мисли – защо и как се случи така.
- Как Стефка понасяше високите натоварвания?
- Стефка беше невероятен талант и в това се изразяваше и възможността да работи много здраво и усилено в продължение на години. Имаше уникалната дарба да понася невероятно големи натоварвания. Впускаше се със страхотен хъс в тях.
- Ако затвориш очи и помислиш за вашия път в спорта, какво първо
изплува в съзнанието ти?
- Връщам спомените назад и първото, което ми изплува в главата е първият сезон работа със Стефка. През зимата на 1984 година стана републиканска шампионка в зала „Универсиада“ със 187 см. Беше покрила норматив за европейско първенство и замина, но сама и там се класира последна – 13-ата. Беше сериозен шамар – защо и как се случи, както и реакцията от всяка една инстанция – спортно училище, научно-приложна лаборатория в Пловдив, самата федерация… От всички инстанции усетих, че на този тандем не му се гласува голямо бъдеще, ако нещата продължават да бъдат такива. Но това даде невероятна амбиция да бъда краен във всяко едно отношение и нещата да вървят нагоре.
- Големите ти страхове през тези години?
- За всяко състезание тръгвахме с много голяма кошница. Смятам, че и основателно, защото тя беше с много големи резултати, победи и психическа устойчивост. Единият страх беше да не загуби съответното
състезание, както и да не би по някакъв начин някой да ти сложи нещо в храната или да ти пусне нещо във водата. Започнахме да се опазваме всячески от странични контакти.
- Какво ви казваше Тодор Живков на приемите, когато събираше елитните
ни спортисти? Имахте ли във властта врагове или приятели?
- Мисля, че наистина се възхищаваше от резултатите на Стефка. Приемал я е много топло. Нищо специално не ни е казвал. Знаете какви бяха срещите тогава – трепет, вълнение, защото те приема човекът на най-високо равнище. И ние сме се чувствали горди. Не бих казал, че сме имали врагове и някакви спънки в това отношение. Дори се опитваха да ни помагат. По времето на визовия режим беше един от нашите най-тежки моменти. Има състезание, тичаш за виза... Наложи се да имаме по няколко паспорта – частен, служебен… В последствие разбрах, че е можело да бъде и малко по-лесно с един дипломатически паспорт. Ние нямахме такива, но някой беше подшушнал, че могат да се решават много по-лесно нещата. Щяхме да си решим доста проблеми. Нямахме врагове, но някой можеше да ни подскаже за тези неща.
- Не се ли отказа твърде рано от треньорството?
- Не се отказах веднага след края на кариерата на Стефка. Здравословното ѝ състояние я принуди да прекрати активна спортна кариера. В този период се занимавах и с гръцки атлети. Продължих още
известно време с тях, но така или иначе там нещата бяха от ден до пладне. Никога не се знаеше колко дълго ще остана там. В този период се опитах да привлека деца и да продължа с тях, но условията точно в
този момент бяха много, много трудни. Никога не съм обичал да се оплаквам, но нещата стигнаха дотам залата да бъде заключена не защото няма топла вода, а защото в един момент нямаше никаква вода. ХЕИ дойде и врътна ключа. Какво се случва? Просто не можеш да тренираш посред зима. Дори днес в Пловдив висок скок не може да се развива. А самото отказване може би дойде от преумора, пренасищане, психически изхабеност. Поработих малко в Гърция, но перспективата беше такава, че в тези условия трудно ставаше тук. Някои показаха, че дори и в тези условия, е възможно, но замисляйки се какъв път трябва да извървя, защото амбицията е винаги да бъдем горе, не виждах как може да се случи.
- Имаше ли много драми при семейната раздяла със Стефка? Как го преживяхте?
- Умората и психическото изчерпване може би се случи и при двамата. Стефка претърпя една операция и в рамките на една година се възстановяваше. Тази операция премина успешно с имплантиране на една
пластина, която трябваше да се махне след шест месеца. Ние го виждахме като нова операция. Така и не предприехме този ход. Във времето в тази пластина се образуваха калцификати, срастване. Това нещо оказа влияние и накрая пак се наложи по оперативен път да се маха, защото пак започнаха болки в стъпалото. Това след доста години я принуди да направи операция. Мисля си, че точно в този момент вече нямаше тези сили и хъс, с които преодоля предишната операция и травми. Чисто психологически се почувствахме уморени, а може би и от самата връзка. В един момент дойде тази раздяла. Не е имало странични елементи. Като че ли по-голямата емоция се изпита след това – този тандем се раздели.
Беше естествено, че рано или късно тази кариера ще приключи. За съжаление се разделихме и като семейство и мисля, че това бяха причините.
- Съжаляваш ли за нещо от живота си като се обърнеш назад?
- Не, но може би е свързано с ранното ми спиране. След края на треньорската ми кариера, се опитах с някои други неща извън спорта. Мисля, че човек трябва да се занимава с онова, което може да прави
най-добре. Ако може в такъв аспект да се каже, че съжалявам за нещо то е, че не съм имал сили или подкрепата от някой в този момент да продължа в тази посока. Но не бих казал, че съжалявам. Животът е пред нас.
- Имаш ли големи мишени за бъдещето?
- Чак толкова големи мишени, не. Всяко нещо у нас се случва много трудно. Обаждат се хора и казват: „Страшно талантливо дете! Мисля, че може да стане за висок скок.“ Отговарям: „Добре, дай да видим…“ Няма ги условията, вече не може да искаме нещо и правим нещо. Вашето интервю без микрофон и камера може ли да се осъществи? Е, ние може да се събираме и да се виждаме на стадиона, но никой няма да разбере какво сме направили. Радвам се, че най-старият рекорд е този на Стефка. Бих се радвал, ако може да бъде подобрен, защото това е развитие и прогрес. Вероятно някога ще дойде такъв ден.
Снимки: ЕМОНА ЦОНЧЕВА/Sportal.bg
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)